неделя, 28 февруари 2010 г.

Старата...нова гара

Нещо ми тръгна да сравнявам стари снимки на сгради с нови такива... Ми интересно ми е...

Пък и сега е спокойно и няма гладни бабички, дебнещи в засада и воюващи за нищо неподозиращи невинни клиенти за квартири...
Беше малко облачно, слънцето успя да се пребори за място малко по-късно...
Ей тази старата фотография с Мерцедеса ми харесва...
Офицер с автомобил Мерцедес пред гарата в Бургас, юли 1939г.

Като ми дойде музата ще отида да снимам и пожарната.
Все пак там дядо ми е бил пожарникар!
:)
Източник на старите снимки: http://www.lostbulgaria.com/?cat=148


петък, 26 февруари 2010 г.

Книги срещу филми

Обикновено след като гледам някой филм, направен по книга, която съм чела, изпитвам известно разочарование. И това е естествено – има разминаване между образи, ситуации, диалози... В момента се сещам за две изключения:
„Името на розата“. Първо гледах филма. На лятно кино. Дори не усетих петте комара, които ме ръфаха ожесточено. Дотолкова бях запленена, не само от Шон Конъри, а от заплетения сюжет, майсторската игра на актьорите, декорите, гротескните физиономии на актьорите. Дори си спомнях, че се насълзих – а да поясня, че аз плача изключително рядко – в момента, когато пожарът обхвана библиотеката, а монахът Уилям, объркан и изправен пред ужасната ситуация, че е невъзможно да се спасят тези съкровища, се оглеждаше безпомощен. Е - „Аз не плача – само очите ми се потят“ - както казваше Нели на Стас.
Малко по-късно прочетох книгата. Отново бях очарована, този път от диалозите между Адсон и Уилям. Криминалната част сякаш отстъпи назад...
„Властелинът на пръстените“.
Първо прочетох книгата. Беше далечната 1990-1991г. Една от моите съученички / благодаря, Нели!/ ме информира, че била прочела много интересна книга ...“е ...тя малко ..какво да ти кажа...за магьосници и елфи е...но е много хубава“. Аз като върла фенка на приказни истории се втурнах в книжарницата.
Отначало ми беше трудно – с толкова много герои, но после буквално не можеш да я оставя...четях до среднощ, докато ми издържат очите...
Доста по-късно гледах и филма, вече забравих коя година беше първа серия, но си спомням, че никой не беше и чувал за Толкин, а камо ли за някакъв властелин...
Филмът беше уникален. Актьори, действие, приказно красиви картини...аве – екстра. С две думи – останах доволна.

Чудех се как ще пресъздадат назгулите. Те много ме вълнуваха, де да знам защо...:)

сряда, 24 февруари 2010 г.

И да ни е жива и здрава....Милена!



Днес рожденничка е Милена Славова.


Да ни е жива и здрава! И да пее!


И да се раждат повече Милени, отколкото камелии и анелии...и други силиконови изрусени брюнетки.


И ми омръзна да ходя по въже!


И колкото и да ми е трудно, напук на всички - пак ще се усмихвам!


Ха!

вторник, 23 февруари 2010 г.

Вие сте на октоподи, а аз на кракени...панирани

„Калмарът беше морското животно, от което експертите ни посъветваха най-много да се пазим, понеже можел да се качи на сала. В Националното Географско Дружество във Вашингтон ни показаха доклади и снимки на район в Хумболтовото течение – любимо свърталище на страхотни калмари, които излизали нощем на повърхността на морето. Те били толкова кръвожадни, че ако някой се вкопчел в парче месо, пуснато за стръв, и се хванел за куката, друг идвал и почвал да яде пленения си сродник. Те имали пипала, с които можели да убият големи акули и да остават ужасни белези по телата на китове, а отвратителният хищнически клюн, като на орел бил скрит между пипалата. Напомниха ни, че нощем те се носят по повърхността на водата с фосфорециращи очи, а пипалата им са толкова дълги, че и без да се качват на сала могат да опипат и най-скрития ъгъл по него....“
Това е написал Тур Хейердал в неговата прочута книга „Кон Тики“ .
През 1880г. Зоологът Верил е описал изхвърлен по крайбрежието на остров Нюфаундлен в Атлантическия океан гигантски калмар, чиято обща дължина е била 18 метра, от които 11 метра пипала.
Почти всички гигантски калмари са намирани от учените или мъртви или на части, извадени от стомасите на убити кашалоти.
Колко достигат максималните им размери? Нямам и идея, че и страшно ми става само да си помисля, а и различни зоолози дават различни отговори – като те варират от 1 тон до цели 42 тона. Имало е свидетели на борба между кашалот и калмар – подробно описание ме мързи да пиша, но си е била епична битка...
Все пак най-едрите безгръбначни животни на планетата са все още забулени в тайнство.

Аз обзета от безгранична смелост захвърлих настрана русалската опашка и реших да сготвя ястие от себеподобните си. Купих си изчистени калмари / без пипала и подобни гадости/ сварих си във вода, пълна с подправки, които овкусиха месото до пълно съвършенство. После си ги панирах с яйца и брашно. Придобиха онзи съблазнителен златисто-кафяв- препечено-хрупкав цвят, от който погледът ми придобива гладно изражение. Спомних си аромата, свързан с детството ми: баща ми обичаше да готви три неща – пържени картофи, панирани калмари и да пече слънчоглед в тава.

Аз лягам да ям, а вие кракени такива слушайте музика:






Източник: като идея - разни статии от списание „Космос“ и гладното ми съзнание

неделя, 21 февруари 2010 г.

Най-опасните професии




Кои са най-опасните професии според вас? Първите, които ми хрумнаха бяха - пилот, пожарникар, миньор и каскадьор. Да - ама почти не. Допитах се до интернет и там открих следното класиране:

1. Рибари и работници, свързани с риболова / аве - ужас - страх ме хваща вече да припаря до морето даже и за миди/
2. Пилоти и авиоинженери
3. Дървосекачи
4. Строителни работници
5. Боклукчии / вече ще ги гледам с повече уважение. Обещавам! :) /
...и т.н.

Но понеже аз на интернет не вярвам, реших да се допитам и до моята книга - "Енциклопедия на смъртта". И какво се оказа там/ с малко съкращения /:

1. За най-опасна сред гражданските професии е тази на миньора. През 1942г. в Китай взрив отнема живота на 1572 миньори. Всяка година в САЩ загиват по 60-70 миньори. В републиките от бивши Съветски Съюз през 1989г. загиват повече от 400, а през 1990 - около 500...Честно казана цифрите са големи..
2. Според международните статистики, втора по опасност е професията на журналиста. По данни на обществената организация "Фрийдъм хаус" през 1987г. са убити 32-ма журналисти от различни националности.
По данни на френската асоциация "Репортери без граница" през 1988г. загиват 45 души, а през 1989 - 70. Най-опасни за журналистите са Филипините, Колумбия и Пакистан.
Разбира се броят на жертвите сред миньорите журналистите е голям, но все пак според мен най-опасната професия е тази на лидера на дадена държава / монарх, президент или премиер-министър / . Разбира се аз имам предвид не абсолютните цифри, а съотношението на броя на заетите с тази професия и броя на загиналите. За пример ще преведа далеч непълния списък на лидери на различни държави по света, загинали от насилствена смърт през 20-ти век:

- Фредерик Аккуфо, президент на Гана - екзекутиран
- Александър I, крал на Югославия - убит от терористи
- Салватор Алиенде, президент на Чили - застрелва се по време на военен преврат / според друга версия - убит /
- Индира Ганди, премиер-министър на Индия - убита от телохранителите си
- Раджив Ганди, бивш премиер-министър на Индия - убит от жена-терористка
- Георг I, крал на Гърция - убит от терорист
- Пол Думер, президент на Франция - убит
- Джон Кенеди, президент на САЩ - убит
- Бенито Мусолини, диктатор в Италия - екзекутиран
......
... и т.н.
Ами помислете си за руските монарси... Ами за Романови? Ами френските... - Мария Антоанета? Сигурно още се чуди в небитието защо народът и не ще да яде пасти...

Ей - ама опасна професия е тази. Само смелчаци там....


Ах, да не забравя - трябва ми първи том: "Енциклопедия на смъртта" - Александър Лаврин.


Няма я по антикварните. Ще съм благодарна ако някой ми я намери. Ще си я заплатя естествено. За връзки - на email.




събота, 20 февруари 2010 г.

Старото казино

Скоро се рових в един сайт със стари фотографии и намерих тази - на казиното в Морската градина. Стана ми интересно, понеже съвсем скоро го снимах и се чудех кога и кой ще се наеме да го възстанови. Време е хазартът да завоюва и нашия град. Ще станем Лас Бургас и като тупнат и петролопровода кризата ще остане бледа сянка, окъпана в петрол... Ще се наложи и да се научим да дишаме и да плуваме в ЗЖС / застрашаваща живота среда /. Абе да чукна на дърво.... А днес за малко да ме сгази кон!

















петък, 19 февруари 2010 г.

Вдишвания

Днес реших да се направя на спортистка и да отида на работа пеша. Сумарно изчислих, че ще са ми необходими около 45-50 минути бърз ход, и за зяпане по дърветата и летящите гларуси и чинии още 10-тина... Избрах си трасе, подходящо за мен с възможно най-малко хора и най-много дървета. Така, че направих си една ободряваща духа и тялото разходка. Ето и какво видях по пътя:









Викам да мацна и един контражур:






и накрая ме посрещна суетният Бък:






четвъртък, 18 февруари 2010 г.

За сродните души...




Какво е за вас сродната душа? Човек с еднакви вкусове, навици и разбирания като вас? Човекът, който ви покрепя, обича и е до вас в труден момент? Какво точно? Обикновено се подразбира, че това е половинката Ви. Някои я издирват цял живот и пак не могат да я намерят. Е – при мен естествено нещата не стоят така. Аз съм се родила 6 месеца преди моята сродна душа. На всичкото и Отгоре някой шегаджия решил да ми натресе кръвен роднина. Дамммм... Та – говоря за моя първи братовчед. Човека, с когото прекарах рамо до рамо детството си. Който се впускаше ентусиазирано в безсмислени, съчинени от мен начинания. Без да задава глупави въпроси. Човек, в присъствието на който се чувствах толкова свободно, колкото ако бях сама и толкова весело, все едно съм с цяла тайфа пощурели хлапета. Въпреки, че обожавахме да рисуваме и да издевателстваме над велосипедите и хората, не бих казала, че вкусовете са ни еднакви, нито пък си кой знае колко си приличаме по характер, манталитет, държание. Дори и външно изобщо не си приличаме. Просто чувството за щастие в негово присъствие беше някак...пълно. И ми липсва...
Защо ли пиша това? Ами защото....
Честит Рожден Ден, Ники!


събота, 13 февруари 2010 г.

Морско слънце и шепнещи дървета...

Днес реших да отида до морето. Все пак добре е човек да си наглежда отвреме навреме собствеността. Беше прекрасен ден - слънчев, изобщо не духаше и имаше невероятно малко натрапници в Морската...С две думи - прекрасно. И да не съм егоистка - ето и на вас малко радост - да се полюбувате на морски красоти...













Много ме кефи да снимам срещу слънцето. Не знам как го понесе костенурката ми. За тези, които не знаят - така наричам фотоапарата си - щото е мног о бавен / разбирам мъж да е -да, но бавен фотоапарат..пфууу... /. Ама добри снимки прави. Когато е в настроение.
















Супер гледка.. Очите ме заболяха от проблясъците...:)