петък, 19 април 2013 г.

"Бялата чума" - Франк Хърбърт



   Там, където някога е кипял живот, сега е бездушна пустош, лишена от чувства. Бродят мъже с безизразни лица, отнетата възможност за бъдеще ги докарва твърде близо до лудостта.

   След като политическа лудост, водеща до безумен тероризъм, отнема най-близките същества на микробиолога Джон Роу О'Нийл, той в знак на отмъщение разработва опасно биологично оръжие, наречено „бялата чума“, покосяваща само жени.

    Основно действието представлява един дълъг и мрачен преход, осветяван от размисли и разговори, които за мен представляваха най-интересната част от книгата.
   О'Нийл, заедно с Херити ( човекът, който е убил близките му, но той разбира се и не подозира чак до края на втори том), свещеник (закъде без пастири момче, олицетворяващо младата и изгубена Ирландия, изминават, подобно на номадите, носейки на гърба си всичко, което притежат, огромен път, за да стигнат до някаква лаборатория, където нашият човек светна другите умни глави как да се преборят с напастта.
(Това изречение беше прекалено дълго, за да е правилно. Не го четете! )

   Ще се опитам да обясня, ако нещо сгафя, чувствайте се свободни да ме скастрите.
   О'Нийл разработва нова система за спектрален анализ на продуктите от пиролизата на ДНК. Изцяло променя схващанията на учените за генетиката. Всъщност открива нова врата пред тях, като резултатите от това действие ще надминат последиците от чумата. Един вид му се възхищават тайно на съвсем тясно професионално ниво.

„Насилието, рожба на политиката, за нещастие засегна човек, който е достатъчно компетентен. Не само компетентен, а необикновено надарен в опасна област на науката.“

  Просто се сбърках от едни пептидни връзки, едни вируси, които инфектират бактерия, формират РНК, която пък е тъждествена с ДНК-то на вируса, при това гадният вирус се прикача именно към този участък от генетичния код в човешката яйцеклетка, който определя пола на плода като женски.
  Вследствие на това ние / жените де /започваме да мрем като мухи, при това с бели петна, като старчоци.

  Ако и вие сте се почувствали толкова тъпи, колкото и аз, за Ваше успокоение ще споделя, че и самият американски президент възропта, а и не само той за сложната материя, която развяваха учените.

„Той е използвал стереоизомери – леви и десни. Той...той ги е изгорил, наложил е спектралните образи и е извлякъл субмолекулната форма от...от..То е като да извлечеш от нечия сянка формата на предмета, който я хвърля.
Виждате ли, че можете да обяснявате и по-просто, когато живота ви зависи от това?“

  На целият този фон, косвено и упорито в мен се насажди едно убеждение, че ирландците са един самоунищожаващ се народ, надарен със забележителен инат и твърдоглавие, подобен на българския.
  „Всичко в нашата история сякаш нарочно се е случило така, че да тласне ирландците към създаването на героични митове, които да притъпят болката от поражението“

   И до днес вероятно ще чуете легенда за Безумеца, който броди из Ирландия.
Ирландците с примитивното си страхопочитание към лудостта, му оставят чинии с храна пред праговете на домовете си, от които най-вероятно се възползват автентичните котки.

  Въпреки, че О'Нийл страдаше от контролирано раздвояване на личността, разтърсваща лична драма и това, че все пак останаха някакви жени на тая земя прекрасна и плюс това им се падаха по около десетина хиляди мъже на всяка...ми аз така се разстроих.

Направо биолог не ща да видя!

Написах всичко това за Гост, който изпрати два терористични отряда, които ми съсипаха ягодите и сега трябва да ям сладоледа си чист, без никакви вредители вътре! :)))

вторник, 2 април 2013 г.

История с призраци


Честит Ви ден на детската книжка.
Тъй като много обичам историите с призраци, днешната ще е такава. Ще ме извините, че няма картинка...бях замислила един шедьовър, но както винаги неустоимо ме мързи. 

   Всякакви разновидности от тия странни двукраки искали да преминат през Страшната гора. Обикновено щом съзрели призраците или дочуели страховитите им стенания, те се разкрещявали до небесата, размахвали смешно крайници и обръщали на бяг. Някои по-слаби и аристократични натури припадали и призраците трябвало търпеливо да изчакват момента на свестяването, за да подновят атаките, като дръпвали по един белот или играели на шах с шишарки.
  Общо взето напоследък настъпила голяма скука и дразнеща тишина, тъй като славата на призрачната гора обиколила десет планини, десет морета , един блуждаещ океан и около трийсетина острова.
   Но ето че една знойна и тягостно скучна привечер, Дясноухият Бък дочул шумолене откъм южната част на шести отсек и почти се задавил от задоволство и копнеж за бленувана мълниеносна засада. Надул Рога на Призрачното Братство на черните гащи, чийто нискочестотен звук предизвикал всеобща радост и събрал призраците за отрицателно време в сборния им пункт в Глухото долинище.
   Навъсило се небето, храсталаците се заизвивали полугоргонски, Джак Тиквените Хикса протегнал костеливи ръце с висящо месо по тях, пъплейки надолу от каменната могила, Дебелата Варта се изпързухлила по склона, оставайки лепкава и слузеста диря, Морган Мъглодишащия стенел тъй жалко, че половината трепетлики в близост клюмнали и почнали да пишат завещанията си, а Дясноухият Бък трепетно насочвал и регулирал цялата сбирщина към нищо неподозиращата жертва.
  А нищо неподозиращата жертва се оказало дребно момиченце, което стояло в средата на малката пътека и мило им се усмихвало. Даже при по-щателно вглеждане би могло да се съзре лека сянка на възторжена радост, възпирана отвътре.
  Призраците изгубили ума и дума. То поне намек за страх, тих писък или обелване на очи, пък то – нищо! Това на нищо не приличало.!

  Скупчили се те и смутено вперили погледи в долните си крайници. Или поне тези, които притежавали такива.
- Привет симпатяги! Страшно се радвам, че съм тук! - извикало момиченцето.
Дебелата Варта въздъхнала тихичко и се строполила на метър над земята.

- Извинете за безпокойството и изобщо за нахълтването. Знам, че не е прилично и изобщо показвам пълна липса на обноски, като не известих предварително за намеренията си да прекося вашата прекрасна гора, но обстоятелствата ми го наложиха.
  Единствените книги в що-годе приличен вид в сиропиталището бяха „Правилник за вътрешния ред“ и „Наръчник на младата дама“.

- Ъммм...Кво речи туй малкото? - обърнал се един от най-старите и глухи призраци към Бък.
-Ъх...мисля, че се опитваше да се извини за това, че се е пръкнала тук непоканена.
- Ма кво у туй – хем ни се извинява, хем ни се хили. При това не извика нито веднъж! Ми не мож тъй! Ний призраци ли сме или какво?
  Трима от Долната група измучали, издрънкали с вериги, а един в опита си да надникне иззад раменете на другите се спънал във веригата и се излюскал по очи право пред момиченцето.
-Не, не – моля ви. Не са нужни никакви поклони. Вие сте толкова мили, че просто останах без думи. Да се съберете и да ме посрещнете всички заедно! Благодаря Ви!

Дясноухият Бък, виждайки колебаещите се наоколо, решил, че е време да поеме инициативата:
- Как те викат, човешко дете?
- Сарасвати. - усмихнало се отново момичето, стискайки зад гърба си палци, да не са чували тук присъстващите за индийска митология. Бяха го скъсали от подигравки в сиропиталището.
    Представило си за момент, че е отново там. Видяло лицето на Мери, любимката на старшата, която веднъж я заля с вряла вода, само за да чуе писъците й. Или Коара, която и избоде точка в средата на челото, крещейки името й. Не, в никакъв случай не можее да се върне там, помислило то. Сигурно тия избледнелите се чудели защо е така безстрашна... Този с кривите уши се доближил до нея.
- Виж какво. Не можеш да преминеш оттук!
- Не мога и да се върна! - упорствало то.
   Призраците се замислили. Да кажат на детето, че в средата на гората има тресавище, чиито отровни изпарения години наред отнемаха човешки животи, включително и техните, докато един ден решиха да не допускат повече хора да преминат оттам, ми това беше хммм чистата истина. Само, че им беше забранено.
- Слушай, Сарас..там както се казваш. - ласкаво започнал Бък. - Какво те тревожи толкова, че не можеш да се върнеш там, откъдето си дошла? Ние бихме могли...да ти помогнем с...ххмм...притесненията. Ако желаеш?
Личицето на мимоченцето светнало:
- Наистина? Бихте ли могли?
- Да. - Бък погледнал към дружината. - Бихме могли да те надарим с свръхсила и уникални способности. - извърнал се леко и намигнал на скупчените духове.- Нали?

 Дебелата Варта кимнала и всички около нея подели вълната клатейки глави.

    В сиропиталището старшата се чудела как да обясни изчезването на едната от нейните питомки, когато видяла как по пътечката слиза Сарасвати, внимателно заобикаляйки шипковите храсти. Потрила ръце и жестока усмивка бавно се прокраднала по лицето й.
- Скъпа Вати! Къде се загуби? Всички тук толкова се притеснихме! Как можа да ни го причиниш?
-Ъммм.. съжалявам. Няма да се повтори.
- Просто сърцето ми се къса, но знаеш правилата. Наказанието се прилага на всички без изключение. Ела с мен в кабинета.

   В момента когато старшата вързала детето и вдигнала колана, сякаш дъските по пода започнали бавно да се отдалечават от нея. Някаква сила стиснала ръката й и тя го изтървала . Но за нейно учудване той не паднал с трясък на пода, а се издигнал и започнал да нанася удари по краката. Токата се извила, изсъскала страшно и започнала да дере ръцете й...

   Когато всички привлечени от писъците отворили вратата, видяли завързаната за стола Сарасвати и проснатите телеса на старшата на пода. На ръцете и краката й имало издрани надпис: „ Никога не наранявай дете!“ на шест езика... и ухилено черепче.

  Морган Мъглодишащият все пак беше взел два семестъра в Академията.

   Всякаква прилика с действителни лица и събития изобщо не е случайна и е плод на вашата начетеност и лошотия, съчетана с алкохолизъм.

вторник, 19 март 2013 г.

Книжно




Ей на – сега, всички мислят, че седя тук на бюрото, пишейки важни неща или бъркам ароматна супа, влизайки под кожата си на слугинче от кралската кухня...
Истината е че нахълтвам трепетно, бършейки чело, вежди и мустаци... заедно с Ваймс в Юбервалд с дипломатическа мисия. Дори чувам приглушеното тракане на колелата....
Не вярвам на прясно-четящите и особено на визуалната им локализация в пространството, която е най-често на очевидно стандартни места. И на отлежаващо-четящите не вярвам. И те не са хора, като хора. Мудни едни такива, туткащи се...

Вероятно използвам многоточия, за да звуча важно и дълбокомислено, а и защото написаното винаги е на някакви плитчини и все криво се разбира. :)

По празниците / разбирай преди три века :)/ ме сюрпризираха с подаръци, тежащи около половината тегло на млад слон самец. Приятели, нетърпеливи да ми зашлевят едно огромно кулинарно предизвикателство и които много обичам - Точето и Ностромо. Не им стигат ежедневните мъчения със снимки на панирани инсекти и вкусни гозби от плъхове, от чиито чудни гледки огромният ми апетит нараства като фибоначест въздушен мехур и вече може да бъде забелязан от случайно преминаващи имперски совалки, разбира се ....веднага след великите китайски трюфели.

Първа книжка: „Кралски удоволствия. Крале, кралици, секс и кухня.“
В нея ще прочетете за видната фитнес-рекордьорка Месалина, кюфтенца от калмари с подправки, за чиито афродизиачески свойства / бях убедена, че думата „афродизиак“ идва от някакви африкански двойнозайчести съвокупляващи се миньончета/ от които е обяснена подробно, наденички по римски и скаридено-гъбни творби, за Карл Велики и тегобите му в брачното ложе, Екатерина Велика и телешкото филе „Орлов“, Наполеон и оууууу:
агнешки котлети с лешници, ангинари с бели миди, кокошка с трюфели, пастет от фазан по кадински...Виждам, че изпадате в мъчително и тягостно настроение, лека неориентираност, с което единствено ме подстрекавате да продължа.
Ей ви една рецепта да бъркате, за да не скучаете:


Втора книжка: „ Светът без нас“ / карам го по хронологичен ред, в зависимост от прочитането им/.
Много интересна, пълна с факти, размишления, способни да ни държат до късно вечер и непрекъснато да ни провокират да си задаваме все повече въпроси. Ламот я характеризира като "книга на любопитството". То какво да пиша, като той го е написал: щрак.
Има и картинки!
Можеше да сложат по-качествени и цветни снимки, но пък има такава хубава поредица, че по-добре си я изтеглете и зяпайте.

Трета книжка: „Угощението на Джон Сатърнъл“
В Бъкланд, затънтено селце с 95 % затъпели и оглупели от релизиозен фанатизъм хорица, живеят Сюзън Сандъл – жена с много знания, сили и умения и синът й Джон. Естествено дребнавите душици не търпят различните от тях, обвинявайки ги за всичко, било то гръм от ясно небе, изцапано пране или детска кихавица, обявават я за вещица и ги прокуждат вдън горите тилилейски. Там Сюзан разкрива на отрочето си тайната на скъпоценна книга за угощение, което е било традиция за старите богове. Не разбрах защо чакаше толкова време или си е мислила, че тракащото с зъби от студ дете ще бъде по-възприемчиво за несподелените й тайни, но както и да е. Аз лично когато съм гладна или ми е незадоволитено топло изключвам съвсем. 
След смъртта й детето попада в имението на сър Уилям, където става чирак в кухнята, влюбва се в господарската дъщеря и следват куп приключения, скрити гозби, кралски трапези и нелепи благородници, попаднали на военното поле.
С удоволствие изчетох първата третина от книгата, после героите станаха прекалено много
и с мъка се сещах кой – кой беше, но разбира се вероятно вие не страдате от моята краткотрайна памет и това няма да ви попречи на четенето.
И си пригответе поне 260 ястия и двайсет прислужници да съпътстват четенето ви! Съвсем точно ги изчислих! :)

Преди време търсих една книжка, после видях, че и скъпата ми Скай я издирваше, а когато и тя се сдоби с нея, при това благодарение не на виртуални антикварни книжарници, а на „Продавалник“, у мен се събуди подозрението, че ако вложа малко сили, може би и за мен ще настъпи този щастлив момент, в който ще положа лапи върху й.
Благодарение на титаничните усилия на Гост, както и армията му от въоръжени невестулки, ескадрилата от прилепи ветерани и няколко дарк-форс изтребители, той направи невъзможното и откри тайна книгомафия от фетишисти, която притежаваше и двата тома. При това – нови-новенички и миришещи на уникално мастило от атреидски октопод. Не съм питала какви средства, сила и личен чар е употребил, защото напоследък страдам от високо кръвно и тик в лявото ухо, пък и съм слаба по душа, но фактът е факт.
Те са при мен!

Дължа му около 157 омара по днешни изчисления, както и джулайска вечеря на свещи.
Откак ме светна и научи, че ако посадиш книжка, може по-късно да ожънеш книжарница, а най-малкото ще си имам същата книжка...изпитвам огромна благодарност, но съм затънала в ежедневна жътва, бъхтам тук, въртя сърпа, слънцето прегаря гърба ми...
За книжката: 
При терористичен акт на ИРА загиват съпругата и двамата сина на микробиологът Джон Роу О'Нийл. При това пред собствените му очи. Изпълнен с желание за мъст той разработва биологично оръжия, от което загиват само жените. Мерзавец такъв! :) Наричат го бялата чума. Това е. Няма да разказвам повече, пък и съм още в началото....


Ако се чудите докъде я докарах, ей до това: щрак.
И до.... цитирам тазсутрешното ми пожелание: "печен фазан с орехи и джоджен върху канапе от оглозгани възглавници"

сряда, 16 януари 2013 г.

Тсаво и шлюпки под дивана



- Мамо, колко дни ще съм още на градина?
- Още четири.
- А после колко дни ще почивам?
- Два.
- Е, пак ли два!

Ей, пак как гузно ми се сви сърцето, триста и петдесетте прегръдки сутринта / и две-три ухапвания по дупето – не мога да се въздържа от този прекрасен навик за събуждане на вкусни деца / изобщо не са в състояние да компенсират майчината липса за цели осем часа! Проклех мислено всички феминистки, антифеминистки, търговските системи, работодателите, работниците, робовладелците, политиците, грабителите на защитени местности, шофьорът на такси, който ще ми вземе половината надница, за да изхрани собствената си челяд или изпие и напои после някой тротоар, неколцина минувачи загребани с периферното зрение и себе си, че изпитвам всички тия негативни и злобни емоции в такава прекрасна вторнишна сутрин! Сигурно защото получавам стомашни сигнали за умиралка всяка сутрин.

Мацнах една подкупваща гримаса:
- Хайде довечера като се приберем да разхвърляме целия хол и да си направим къщичка от възглавници и одеала?
Личицето му светна ми оправи деня.
Денят се оправи, но холът – не. Но открих шлюпки и три фъстъка под единия дунапрен, както и някакъв артефакт от неизвестен материал и форма, който изхвърлих.
Това разбира се е нищо, навремето когато бях свежар - млада майка бях открила кренвирши във видеото и армия мравки, угоявани редовно със салами зад секцията. Ми кажи, че не щеш месо, бе човече сладко!

Няколко дни преди това лежах приятно уморена след опити да разбера барем коя е основната подбуда за действие на героите в „Илиада“ и кой от изброените герои не бил вожд – там беше лесно, щот поне три от отговорите ги знаех / мамка им агамемнонска! / и се зачетох в „Светът без нас“ - подарък, който страшно ме зарадва. От кого е, някой път като съм на кеф, може да споделя. Ей, че съм ужасно мързелив човек, толкова подаръци получавам от вас – то книги, шалове, вуду-кукли, мъфини, книги, ръчно направени коледни играчки и оригинална елха-вигвам,книгоразделители, книги, книги, книги и обвивки от бонбони, картинки от тоблерони, – толкова съкровища, а не драскам един ред. А ме правите толкова щастлива! Пфууу – ужасна съм!
Пак се отплеснах!
Ставаше въпрос за съвпаденията и имат ли те почва в моя диван.
Та лежа си и чета, че до края на XIX век хиляди слонове и хора изчезнали по пътя между централните равнини и тържището в Момбаса. Гладните лъвове от Тсаво придобили ужасяваща известност из целия свят, поглъщайки работници от железницата между Момбаса и езерото Виктория . Във филмите, посветени на жестокостта им обикновено не споменавали факта, че техния глад се дължал на липсата на друг дивеч, убиван за да се изхранва шествието от роби, продължило хиляди години. Разгръщам страницата , която шумоли и фрас – на Нова почва „Призрака и Мрака“ с ония двамата симпатяги... Те пък тия от нова да не видят кво чета начи!
Снощи започнах девета глава „ Полимерите са вечни“ и тъкмо се отвратих от заглавието, аве не ми стига цялата етилбензол-стиролова прелест от Лукойл, ми сега и това, обаче започна с той увлекателна и интересна информация, която веднага ще споделя, защото сигурно има и други кухи и невежи глави като мен.
Ставаше въпрос за пристанищният град Плимът / някъде Плимут / в югозападна Англия и за естественото пристанище, образувано от сливането на реките Плим и Тамар, вливащи се в Ламанша.
Та освен, че това е мястото, откъдето потегляли пилигримите, това е и пристанищено откъдето са започнали и трите тихоокеански експедиции на Джеймс Кук, околосветското плаване на сър Франсис Дрейк, а и „Бийгъл“ с Чарлз Дарвин на борда.
Ми така е. Аз не помня имена, пък и дати. Поради тази причина от години не мога да довърша „Кардинал Ришельо“ от Антъни Леви, където всяка страница се огъва от двадесетина дати и поне шестнайсет имена.
Сигурна съм, че ако някой спомене Плимът след година, ще се пуля и гледам умно. Това му е хубавото на блога – след време си свидетел на всички глупости, които е писал. :)
Картинката е от феята. :)

петък, 14 декември 2012 г.

Кратък анализ за действието на дългите мигли

Херцогинята погледна слона, приключващ поредната игра на скрабъл с бръмбарите от втора зала и въздъхна.
- Скучно ми е! Искам веднага да ми се нарисува портрет! Най-видния художник в кралството да ми се яви веднага!




Молиффко Фон Караваджов смутено гледаше хлебарката, която достолепно се извлачи до мантията и зае позиция под трона
-И това казвате съм аз? А? С молив 4В? Off with his head!
Последната мисъл в отрязаната главица на Молиффко беше, че нито едно от трите му аристократични „ф“-та не можа да го спаси.


Херцогинята отново скучаеше, а и бе решила да има мигрена, така че... въздухът около нея се нажежи и започна да пулсира.
-Доведете ми някой чужденец. Имаше един...как му беше името...Огюст дьо Туш!


Огюст дьо Туш се опитваше мислено да визуализира последната саварина с течна сметана и коняк, която съпругата му беше приготвила тази сутрин.

-Не, не мога да повярвам на очите си! И това ми било световноизвестен творец? Светило за арт-благородническата класа? Какви са тези криви линии? Що за стил? Off with his heеееad!

Огюст наблюдаваше как саварината става все по-голяма, огромна...докато накрая потъна и се стопи в нея...

Колор Дали се захили под мустак. Нямаше човек на тази земя, който да остане безразличен над вълшебствата, които сътворяваше в двуизмерния свят.

Херцогинята съзерцаваше пясъчните измерватели на човешки животи, черните души в прилепова форма и усещаше как се смекчава сърцето й. „Не, не мога да позволя да повтори това за някой друг....“ - помисли си тя.
Off with his head!- извика тя с тъга.

четвъртък, 6 декември 2012 г.

Night-Wish-List




Встъпление, омекотяващо почвата на четиримесечната ми липса / шъттт..тихо, паяците там отзад - не скандирайте моля :) /:
Опитвали ли сте да отнемете лаптоп на шестгодишен съвременен млад еж? / Младият еж се различава от стандартния младеж по бодлите, разбира се. :) /
Ако не сте, със сигурност сте си спестили канските писъци и вой, отекващ през три жилищни комплекса и припадъците на бабата на четвърти, трети и втори етаж, в съответната последователност. На първи етаж не е баба, а седемдесетгодишна девойка. :)

Отклонение:
Вчера вечерта бутах отнесено количката с покупките и подминавайки нашата кола, чух подвикване:
- „Ей, накъде отиваш?“.
Отговорът ми се изтръгна мълниеносно, преди ехото на въпроса да заглъхне в гумите на съседните автомобили:
- „Към безкрая и отвъд!“
Не мислите ли, че гледам прекалено много анимация? Взеха де ме обземат едни смущения в излъчването...де да знам.

По същество, че съм разсеяна и гладно-раздразнителна, уж седнах да пиша за коледни желания:

Миналогодишните желания на млад, напъпил левент:
1. Телевизор 3D.
2. Айфон.
3. Айпод.
4. Всичко, дето почва на „Ай“...
5. Нов лаптоп.
6. Още три лаптопа, за да не ми пипате моя!
/ Ох, на мама скромното дете – как мисли за мен! /

Миналогодишните желания на невръстен диктатор:
1. Бен 10 кола.
2. Бен 10 робот.
3. Бен 10 чадър.
4. Бен 10 нощница.
5. Ааааа – и аз искам лаптоп!
/ Някой да има координатите на Бен? Да не споменавам, че аз изобщо липсвам от списъка. Не е честно! :)))/

Таз годишният уиш-лист:

1. Екип за тенис.
2. Нов лаптоп.

Малкото човече:
1. Искам да имам много шестици!
/ Ауч...маммма мия, какво ще правя сега? /

 И накрая, но не последен – моят списък, без досадни съкращения:

1. Кюриосити да спре да разравя задния ми двор, че ми отидоха овошките!

2. Да се изпълни уиш-листа на Точето: щрак.

3. Чух някой да споменава шоколад и бели трюфели. Кой беше? :)

4. Снежанките-десантчици най-накрая да открият местонахождението на Гост и да му доставят луканките и пастърмата. / Ей, завидях ти вчера за нета, та ми се стовари цялото бинарно щастие/

5. Да ми се съдейства за незаконното отнемане от ламотовия шкаф на бюста на Исак Нютон, да де...онзи с въженцето отгоре, за да си го закача на елхата! Роден е на 25-ти декември, че някак ми по ми се връзва. Пък Христос бил юнско бебе, ах...що ми променяте представите за света! Никаква достоверност значи. Как сега да си представям зъзнещите овчици край люлката на младенеца, като най-вероятно да били остригани?

6. Искам Ламот да започне работа на седемнайсет места: Главен инспектор на асистентките, отговарящи за основните детектори, разположени четирите шахти на колайдера. Като вземеш пропуск от CERN, може ли да дойда да ми покажеш някой фокус с плазма? А? Нали, нали?:).Сладоледотърсач, Гайгер-Мюлеров дояч, жартиероизследовател и още 13 други по избор. :)

7.  Най-накрая да се осъществи мечтата на Ностро за четириизмерен рафт, който да пробие дупка във времето и пространството, като важно условие е да не събира прах и да отблъсква натрапници. По възможност цвят екрю, за да отива на интериора.

8. И накрая нещо много, много лично – искам д-р Шелдън Купър и тайфата за съседи.
Ето нещо коледно от тях- пак щрак

Всъщност има и още...но не е важно. Да сте живи и здрави!
Честит празник на Бургас!

:)))

четвъртък, 2 август 2012 г.

Заглеждане с клиничен интерес в изкуството

    Раздира ме един особен арт-глад, особено след като феята заяви, че изчезва мъглявинно.
Звезден прах се посипа над сламата на главата ми и апетита ми закрещя.

Адолф Хитлер.


    Осемнадесетгодишният Хитлер, въоръжен с дебел вързоп рисунки и самочувствие до бретон, заминава за Виена, за да кандидатсва във Всеобщото рисувателно училище на Академията на изобразителните изкуства.
    Издържа първата трудна част от изпита, а след това идва частта, в която трябва да докаже постиженията си в т.нар.пробни рисунки.
    Той представя със замах своя „вързоп“, но сред работите, които е донесъл има твърде малко нарисувани глави, което дава повод на професора да не го допусне.
    Представете си какво би било, ако Хитлер беше взел повече портретни скици или професорът беше реагирал различно?

    Хитлер е мечтаел да стане художник или архитект. След редица допълнителни уроци по изкуства и самоусъвършенстване, на следващата година той пробва пак.
    Гадните професори го разпознават и не приемат неговите композиции дори в първи кръг. / Чета писанията на Вернер Мазер, че ги изкапах и с диня снощи. Възмутена съм от себе си до дъното на плавниците си! /
Следва известен период, в който той прави копия на пощенски картички и старинни гравюри, изобразяващи известни сгради. Понякога прави пейзажи и портрети, изпробва различни техники – акварели, рисунки с туш, масло.





Уинстън Чърчил


    Уинстън Чърчил също е бил вплетен в магическата мрежа на изкуството. Той е нарисувал над петстотин картини – предимно пейзажи и натюрморти...
И нито пурата, нито закръглените форми са му пречели да стои зад триножника.





Антъни Куин


    Чърчил недолюбвал произведенията на Пикасо, но явно Антъни Куин е на другия полюс – ето и някои негови картини и скулптори.
    И яко е залагал над автопортретите. :)))




Ако ви се гледат още картини - щракнете върху имената им. :)))