петък, 14 декември 2012 г.

Кратък анализ за действието на дългите мигли

Херцогинята погледна слона, приключващ поредната игра на скрабъл с бръмбарите от втора зала и въздъхна.
- Скучно ми е! Искам веднага да ми се нарисува портрет! Най-видния художник в кралството да ми се яви веднага!




Молиффко Фон Караваджов смутено гледаше хлебарката, която достолепно се извлачи до мантията и зае позиция под трона
-И това казвате съм аз? А? С молив 4В? Off with his head!
Последната мисъл в отрязаната главица на Молиффко беше, че нито едно от трите му аристократични „ф“-та не можа да го спаси.


Херцогинята отново скучаеше, а и бе решила да има мигрена, така че... въздухът около нея се нажежи и започна да пулсира.
-Доведете ми някой чужденец. Имаше един...как му беше името...Огюст дьо Туш!


Огюст дьо Туш се опитваше мислено да визуализира последната саварина с течна сметана и коняк, която съпругата му беше приготвила тази сутрин.

-Не, не мога да повярвам на очите си! И това ми било световноизвестен творец? Светило за арт-благородническата класа? Какви са тези криви линии? Що за стил? Off with his heеееad!

Огюст наблюдаваше как саварината става все по-голяма, огромна...докато накрая потъна и се стопи в нея...

Колор Дали се захили под мустак. Нямаше човек на тази земя, който да остане безразличен над вълшебствата, които сътворяваше в двуизмерния свят.

Херцогинята съзерцаваше пясъчните измерватели на човешки животи, черните души в прилепова форма и усещаше как се смекчава сърцето й. „Не, не мога да позволя да повтори това за някой друг....“ - помисли си тя.
Off with his head!- извика тя с тъга.

четвъртък, 6 декември 2012 г.

Night-Wish-List




Встъпление, омекотяващо почвата на четиримесечната ми липса / шъттт..тихо, паяците там отзад - не скандирайте моля :) /:
Опитвали ли сте да отнемете лаптоп на шестгодишен съвременен млад еж? / Младият еж се различава от стандартния младеж по бодлите, разбира се. :) /
Ако не сте, със сигурност сте си спестили канските писъци и вой, отекващ през три жилищни комплекса и припадъците на бабата на четвърти, трети и втори етаж, в съответната последователност. На първи етаж не е баба, а седемдесетгодишна девойка. :)

Отклонение:
Вчера вечерта бутах отнесено количката с покупките и подминавайки нашата кола, чух подвикване:
- „Ей, накъде отиваш?“.
Отговорът ми се изтръгна мълниеносно, преди ехото на въпроса да заглъхне в гумите на съседните автомобили:
- „Към безкрая и отвъд!“
Не мислите ли, че гледам прекалено много анимация? Взеха де ме обземат едни смущения в излъчването...де да знам.

По същество, че съм разсеяна и гладно-раздразнителна, уж седнах да пиша за коледни желания:

Миналогодишните желания на млад, напъпил левент:
1. Телевизор 3D.
2. Айфон.
3. Айпод.
4. Всичко, дето почва на „Ай“...
5. Нов лаптоп.
6. Още три лаптопа, за да не ми пипате моя!
/ Ох, на мама скромното дете – как мисли за мен! /

Миналогодишните желания на невръстен диктатор:
1. Бен 10 кола.
2. Бен 10 робот.
3. Бен 10 чадър.
4. Бен 10 нощница.
5. Ааааа – и аз искам лаптоп!
/ Някой да има координатите на Бен? Да не споменавам, че аз изобщо липсвам от списъка. Не е честно! :)))/

Таз годишният уиш-лист:

1. Екип за тенис.
2. Нов лаптоп.

Малкото човече:
1. Искам да имам много шестици!
/ Ауч...маммма мия, какво ще правя сега? /

 И накрая, но не последен – моят списък, без досадни съкращения:

1. Кюриосити да спре да разравя задния ми двор, че ми отидоха овошките!

2. Да се изпълни уиш-листа на Точето: щрак.

3. Чух някой да споменава шоколад и бели трюфели. Кой беше? :)

4. Снежанките-десантчици най-накрая да открият местонахождението на Гост и да му доставят луканките и пастърмата. / Ей, завидях ти вчера за нета, та ми се стовари цялото бинарно щастие/

5. Да ми се съдейства за незаконното отнемане от ламотовия шкаф на бюста на Исак Нютон, да де...онзи с въженцето отгоре, за да си го закача на елхата! Роден е на 25-ти декември, че някак ми по ми се връзва. Пък Христос бил юнско бебе, ах...що ми променяте представите за света! Никаква достоверност значи. Как сега да си представям зъзнещите овчици край люлката на младенеца, като най-вероятно да били остригани?

6. Искам Ламот да започне работа на седемнайсет места: Главен инспектор на асистентките, отговарящи за основните детектори, разположени четирите шахти на колайдера. Като вземеш пропуск от CERN, може ли да дойда да ми покажеш някой фокус с плазма? А? Нали, нали?:).Сладоледотърсач, Гайгер-Мюлеров дояч, жартиероизследовател и още 13 други по избор. :)

7.  Най-накрая да се осъществи мечтата на Ностро за четириизмерен рафт, който да пробие дупка във времето и пространството, като важно условие е да не събира прах и да отблъсква натрапници. По възможност цвят екрю, за да отива на интериора.

8. И накрая нещо много, много лично – искам д-р Шелдън Купър и тайфата за съседи.
Ето нещо коледно от тях- пак щрак

Всъщност има и още...но не е важно. Да сте живи и здрави!
Честит празник на Бургас!

:)))

четвъртък, 2 август 2012 г.

Заглеждане с клиничен интерес в изкуството

    Раздира ме един особен арт-глад, особено след като феята заяви, че изчезва мъглявинно.
Звезден прах се посипа над сламата на главата ми и апетита ми закрещя.

Адолф Хитлер.


    Осемнадесетгодишният Хитлер, въоръжен с дебел вързоп рисунки и самочувствие до бретон, заминава за Виена, за да кандидатсва във Всеобщото рисувателно училище на Академията на изобразителните изкуства.
    Издържа първата трудна част от изпита, а след това идва частта, в която трябва да докаже постиженията си в т.нар.пробни рисунки.
    Той представя със замах своя „вързоп“, но сред работите, които е донесъл има твърде малко нарисувани глави, което дава повод на професора да не го допусне.
    Представете си какво би било, ако Хитлер беше взел повече портретни скици или професорът беше реагирал различно?

    Хитлер е мечтаел да стане художник или архитект. След редица допълнителни уроци по изкуства и самоусъвършенстване, на следващата година той пробва пак.
    Гадните професори го разпознават и не приемат неговите композиции дори в първи кръг. / Чета писанията на Вернер Мазер, че ги изкапах и с диня снощи. Възмутена съм от себе си до дъното на плавниците си! /
Следва известен период, в който той прави копия на пощенски картички и старинни гравюри, изобразяващи известни сгради. Понякога прави пейзажи и портрети, изпробва различни техники – акварели, рисунки с туш, масло.





Уинстън Чърчил


    Уинстън Чърчил също е бил вплетен в магическата мрежа на изкуството. Той е нарисувал над петстотин картини – предимно пейзажи и натюрморти...
И нито пурата, нито закръглените форми са му пречели да стои зад триножника.





Антъни Куин


    Чърчил недолюбвал произведенията на Пикасо, но явно Антъни Куин е на другия полюс – ето и някои негови картини и скулптори.
    И яко е залагал над автопортретите. :)))




Ако ви се гледат още картини - щракнете върху имената им. :)))

вторник, 24 юли 2012 г.

С настъпването на пролетта, Буратино отивал в гората, превръщал се във вампир и жадно пиел брезов сок



    Наскоро съвсем ухаещо прясно, ми се натресе един колега от Варна, когото щастието бе дарило с дъщеричка . Чудните снимки на бебешока ме размекнаха, заех поза на наставник и почнах да обяснявам на младока колко е важно кърменето за спокойния му сън и оттам за професионалното му развитие.
На колегата, не на бебето.

    После доволна, че съм внесла светлина и мъдрост в чуждото битие, осъзнах колко съм тъпа и нагла да давам разяснения и съвети в нещо толкова лично. Мисълта за собственото невежество и величайша глупост ме окрили и затънах в още по-недостойни мисли. Развих дори няколко варианта, които обмислих тласкана единствено от лошотията си и дори не съм готова да споделя с вас, но, ако аз не го направя, това ще го стори някой друг негодник, още по...абе още по, по от мен.

********************

    Нощ е. Малкото човече промърква гладно, упорито издирвайки източника на амброзия.

    Вариант 1. Кърмите.

Давате му това, което иска. То засмуква два-три пъти и се унася отново.

Последствия: Ужасяващи – човечето свиква да не яде и да спи през цялата нощ, което само по себе си е възмутително и в никакъв случай не е честно към останалата част от съществуващите майки. Освен това израства здраво за ужас на бабите и бедните майки не могат да излизат през седмица в болнични, за да ходят на педикюр.

    Вариант 2: Не кърмите.

След като дочувате планинско ехо, довяло детски плач, бавно осъзнавате задълженията си и се изхлузвате от кревата. Запътвате се към кухнята, но мехура ви алармира, че трябва да се спрете в катедралния храм за бърза изповед. Излизате и по навик се връщате в обятията на завивките, забравила напълно закъде се бяхте запътили /психологическо състояние, при което ви влече желанието за хоризонтално опъване на гръбнака и задгъзване на земните дела /
Жален писък ви напомня отново...нещо си...
Препъвате се из безкрайността на коридорите, опипвайки и научавайки къде са ключовете за осветлението. Влизате в кухнята и започвате да топлите мляко в някакви там дози с лъжички, бе на кой му пука... През това време ви хрумва, че може и да похапнете нещо. Дъвчейки сандвич хващате ловко бутилката и още по-ловко я изпускате. Слагате изгорената ръка под студена течаща вода и повтаряте процедурата отново.
Когато се връщате в обителта, очарована виждате как таткото, тъщата и цялата рода бодри и весели развличат вашето ококорено и невярващо на късмета си съкровище.

Последствия: Купон до зори. Всички в пещерата свикват на сладостта на нощния живот и енергично хъркат на работните места през деня.
Малкото човече свиква с мисълта, че е нормално пиршествата и веселбите да са огрени от лунна светлина.

Ми не знам. Луната е красиво нещо.

    Вариант 3. / предложен от Гост и умело оформен от него/ Не кърмите, нямате бебе, но много ви се иска.

Изпращате сова с ръчно написана молба до Ламот и Ностро. Те не я четат, щото ги мързи, затова предвидливо трябва да сложите цветни снимки, ангажиращи вниманието. Може и нещо експлодиращо, за да си подсигурите възхищението им. Картата да бъде с възможно най-много картинки, а буквите да са големи и малко на брой.

Предупреждение: долният текст е цензуриран:

Нощ е. Ламот се прокрадва и се пресяга към *******, но тя внезапно му е изтръгната от Ностро, който желае сам да ******* В настаналата суматоха се завихря сериозен конфликт за владението над ***, в което се включвате с ентусиазъм и бухалка. Те обаче са двама и бързо сключват съюз, решавайки, че ще има достатъчно за всеки от тях, за да могат да ***
и вие ******но **********, при което усещате *** Внезапно обаче *** изчезва и тогава вие със задоволство си представяте как Ламот и Ностро се сблъскват над тоалетната чиния, опитвайки се да ***
В края на краищата отбиването е част от кърменето и трябва да се извърши безмилостно, като безмилостността нараства с големината на бебетата.
*******************

Картинката е ей от тук.

Заглавие: Тотенлихт

За неразбралите:
Кърменето е от изключително важно значение.
Считам, че благодарение на него (и не само на него, разбира се)сме като Ахил с бронирани чизми. :))

сряда, 6 юни 2012 г.

"Сако и Ванцети" - Хауърд Фаст



    Открай време невинни хора биват обвинявани, съдени, екзекутирани или гният по затворите. Това не е необичайна история, защото подобни неща се случват непрекъснато и все пак става доста популярна и намира широк обществен отзвук.

    На 15 април 1920г. в Саут Брейнтри, Масачузетс е извършен жесток грабеж. Откраднати са пари за заплати на работници от обувната фабрика. Извършено е и двойно убийство- застреляни са касиера и пазача, които са пренасяли парите.
След известно време са арестувани двама души – обущаря Никола Сако и рибаря Бартоломео Ванцети.
Делото се точи продължително време. След седем години – през август 1927г. двамата са екзекутирани чрез електрически стол.

    Историческият период определя и това, че не е било важно дали си виновен и извършител на престъплението, а набляга на това какъв си и чии убеждения подкрепяш. Сако и Ванцети са ляво насочени – анархисти, комунисти, че на всичкото и отгоре са италианци - изобщо идеални за целта. Цялата страна се е тресяла от масови протести. Работниците негодуват, че надниците им не стигат, за да изхранват семействата си.

    Колкото и да не му се иска, Мусолини се вижда принуден да изпрати официална молба с искане да се помилват осъдените до американския президент, тъй като защитата на Сако и Ванцети е въпрос и на национална чест.
Случаят е много дразнещ за всички.

    Те са толкова очебийно невинни /единият дори не е стъпвали в този град, в който са извършени убийствата, балистичната експертиза показва, че не е стреляно с револвера на Сако, но подвеждащите въпроси изкривяват и официалната балистична експертиза (тук не ми стана много ясно – или е стреляно с дадено оръжие – или не) / единствено принадлежността им към класата на работниците ги довежда до това да бъдат екзекутирани.
Този тъй явно несправедлив и скалъпен процес води то големи демонстрации в Италия – Торино, Неапол, Генуа, Рим. Денонощни демонстрации във Франция – Париж, Тулуза, Лион, Марсилия.
В Германия – Берлин, Хамбург, Франкфурт.
Стачки, протестни митинги не отминават и Южна Америка и дори Африка.



    Премного соц лъха от страниците, а и е от типа, който не ми допада – в смисъл добрите са си добри, лошите – лоши.
    Хареса ми борбата, упоритостта на хората, които се мъчеха да спасят двамата невинни и в частност професора по наказателно право, който наистина направи всичко по силите си, за да предотврати смъртта им.
    Започваш да си задаваш въпроси, относно смисъла на цялата съдебна система /да, това също не е нищо ново /, порочността, лицемерието, човешкия фактор, националните настроения и интереси.

    Толкова ги е било срам американците, които все се фукат с етническа, религиозна и прочие толерантност, че по случай 50-годишнината от процеса, губернаторът на щата Масачузетс официално се извинява за несправедливия процес.

    Изчетох я от любопитство, което се зароди един дъждовен следобед наскоро / май се изтърколиха няколко месеца /, когато хапвайки горещ кекс в задушевен разговор с майка ми тя спомена, че когато е била дете, тази книга е била много популярна. А аз за мой срам и радост не бях и чувала тези странни имена и това ме глождеше. Пък и видях, че е тънка! :)))

    Исках да прочета и узная нещо за автора.
    Ето защо надникнах тук таме и открих, че човекът в знак на протест срещу съветското нашествие в Унгария през 56-та хвърлил партийния си билет, след което бива набеден за отцепник и възторжените до този момент отзиви за творчеството му, се израждат в обвинения, че видите ли литературата му била бедна художествено. Гледам също така, че е писал за Мойсей, Спартак, Торквемада и куп интересни личности.

Има и филми по книгата.
Ето един от 1971-ва / музиката е на Мориконе :))) / :



И един по-скорошен / от 2005г - щрак /с Христо Шопов в ролята на областния прокурор.



четвъртък, 17 май 2012 г.

На небето всичко е спокойно



     -Дамм...случаят безспорно е много смешен. Почти напира да достигне ниво трагизъм... Та казвате мъжът е гонел кучето, защото то му откраднало сапуна? Правилно ли разбрах?

    Архиканцлер Херувим Йосаряний бавно се разхождаше на мястото на престъплението. Имаше общо три трупа и двама свидетели, които се бяха дръпнали настрани, докато агентите клечаха и оглеждаха уликите, придавайки си зает вид на професионалисти.

    Демоний Слат и Хвърконий Плат IV-ти работеха заедно вече три цикъла, но както винаги очебийно внимаваха да не докоснат случайно крилете си.

    - Интересна двойка. Мъжът е бил страстен любител на котките, а съпругата му е обожавала кучетата. Това несъмнено е предизвиквало дразги.

    - Не мисля. Изглеждали са щастливо семейство.

    - Да бе, щастливо? При положение, че тъщата е окупирала целия хол! Всичко мирише доста съмнително. - тук Хвърконий се изпъчи и извърши странно движение с върха носа си, което би предизвикало смут и лека завист у всеки наблюдаващ го смъртен.

    Йосаряний приклекна загледан в смачканата хавлия, оцапана с ръждиви петна.

    - Разбирам. Мисля, че всичко се изяснява. Мъжът изненадващо е връхлетял на жена си в кухнята, тъкмо когато тя е панирала...ъъъ...какво беше всъщност? Някакви морски деликатеси? - той се загледа в съмнителните остатъци по пода. - При сблъсъка, тиганът го е ударил по главата...подайте ми го, моля...да...тежи доста.

    - Бил е подарък от тъщата. Несъмнено е имала някакви зли подбуди!

    - Такаааа...жената отстъпва назад, спъва се и пада. Какво е това съоръжение, което е разцепило така черепа й?

    - Къщичката на котката, Ваше Тъмнейшество! - възторжено уточни Демоний и две хлебарки паднаха от изумление върху тостера.

    - Така ли наричате тази грандиозна постройка в центъра на кухнята? Ха! Този коткофил започва да ми харесва все повече и повече! - доволно потри ръце Йосаряний - Съпругът й се стоварва мъртъв отгоре й, хавлията му пада и всичко се поръсва с калмари.

    - Да, с калмари. Панирани. В момента липсват, но е ясно защо – Демоний кимна многозначително към двойката свидетели в ъгъла.

Йосаряний не му обърна никакво внимание, крачейки важно и разсъждавайки на глас.

    - Тъщата е привлечена от шума, но се подхлъзва на сапуна, изпуснат от кучето в коридора, пада и също разбива главата си.
    - Три жертви. И трите с разбити черепи. И всичко е станало за секунди!

    Церсей изми с лапичка мустачките си, погледна ги с отегчение като си мислеше : „Спи ми се. Тия няма ли да се разкарат най-сетне!

    Тирион удряше демонстративно най-приятелски и болезнено опашката си в пода. Знаеше че чистата му кучешка душа излъчва вълни от невинност и не се безпокоеше. Мислите му, префасонизирани в човешки преглъщаем вид биха били следните:

    „Ехааа, каква светлосянка! Сега ако Тру беше тук каква епична сцена щеше да заснеме! Хвърчат пръски пот, Крилете на Демоний придават мрачен пурпурен отблясък на индришето в ъгъла, а красотата на бронирания сутиен на Хвърконий обсипан с лъчиста символика отеква в душата на колегата му. Тру щеше да успее някак да вмести тази потна драма на разследващите в триминутна сцена и да я превърне в истински шедьовър! В наситен тъмен ултрамарин!"

    Хавлията се хилеше ръждиво. Никой не подозираше ...апфххх....Но какво, по дя....

    Сбръчканите ръце на Йосаряний я сграбчиха.


****************

Демоний Слат - черен ангел

Хвърконий Плат IV - светъл такъв

Церсей и Тирион са котката и кучето, кръстени естествено от тъщата, страстна фенка на троновете.... :))))

Хавлията - жесток престъпник-рецидивист, но пък страшно необходим, ако замисляте звездно пътешествие на аванта.

Вдъхновител за рисунката - Тотелихт. Модел - оплешивял Рахан.
Вдъхновители на разказа: Адамс, Пратчет, Р.Р. Мартин,Мендоса, котаракът на Ностромо и камерата на Трубадура.


****************

Раздавам го леко лятно и прощално.
Липсва желание, а аз съм толкова подвластна на настроения, че капитулирам веднага.

А и пясъкът зове, зовеее... :)))


понеделник, 7 май 2012 г.

Shhh, just tell me where the food is...

Хубаво е, когато жената успее да се вмести в човешка пролука и да успее да изгледа някой и друг филм.


    Преди седмица -две, вече не помня, че нещо всичко ми се слива в лепкава мъгла напоследък, гледах този филм / то една година по-късно (2009-2010)хората и сериал правят .../ :

    Общ личен извод: Времетраенето на човешкото господство е една земна кихавица.
    Мина ми през ума, че е добре да го гледат повече хора (и вълци :))). / Но в никакъв случай след 9 на Бъртън, че аз така направих и много ми дойде! / :)))

    Филмчето започва от деня, в който Земята е осиротяла или пък освободила от паразитите, кой както го разбира и развива идеята какво прави целият останал свят без нашето напъчено присъствие. Хипотетично, леко наивно, но пък интересно. Не мислете, че някой е плакал, освен пинчерите и прочие дребосъци, които са напълно зависими от нашата закрила и добро настроение.
    Пожари, които няма кой да угаси. Постройките се рушат, покриват се с лози и мъхове,гледки, нелишени от своеобразна красота...

    Но какво всъщност става с едно място, когато хората го напуснат?
Преди броени дни се навършиха 26 години от ужаса в Чернобил.
     Припят е имал население от около 50 хиляди души и се превръща в град-призрак, само за един ден. Въпреки радиацията, природата бавно възвръща територии.



    Ще настъпи истинска вълча ера. Еколози пускат преди години в Йелоустоун десетина вълци, които за десет години нарастват до 1500! Представете си какво ще стане, като изчезнат нахъсаните мъже с пера по шапките! :))

    За периода от 100 до 300 години без човечеството ще се разрушат почти всички паметници на културата, някои от които загиват доста величествено:

Вече взе да ме мързи и да пригладнявам - ето едно ревю на Славейко Йорданов, който го е написал далеч по-подробно и като хората.

    А самия филм може да намерите в колибката.


**********

По Viasat History въртят „God on Trial” /2008/
Аз естествено все го изтървавах, накрая го хванах...


    Не, че има нещо ново за човек, запознат с материята, както мъдро отбеляза Free Infidel, но пък аз не съм чак толкова запозната, а и харесвам подобен тип филми.
    Подобно на „Дванадесет разгневени мъже „ показва, че високият бюджет, баталните сцени и изобилието от визуални ефекти, изобщо не са задължителен фактор, за да се снесе що-годе интересен филм.
    Действието се развива в концлагер, където Бог е изправен пред съда за неспазване на договора / Завета / си с евреите.
    Защо Бог е допуснал такива страдания, след като е тъй справедил и всемогъщ? Дали това е вид жертвоприношение с надежда за последвал по-добър живот или е нещо друго? Тъй де - хората си задават въпроси, особено когато смъртта е така нетърпелива да ги срещне.
    До средата малко ми беше един халтав филма, после се изправи един физик и каза добре известни истини и тъкмо когато обявиха, че Бог е лош, дойде финала и започнаха да се молят.
Не мога точно да го формулирам, но липсваше някаква съставка на филма или пък аз бях много уморена...не знам вече...

*******
снимки и клипове - интернет
заглавие - мис Тотенлих
*******

петък, 27 април 2012 г.

На небето всичко е спокойно


    Ето мой опит за по-дълъг разказ. Всъщност започнах с края. После написах началото и след това фугирах с кихавица луфта между тях.
    Бъдете снизходителни и ме замервайте само с измити ръце! Може и с палачинки! :)


    Беше от ония топли вечери, когато птичките завършваха трелите си, старците допиваха следобедния си чай и доволно мърдаха крака в изтъркани пантофи, а Сатаната бодро и енергично крачеше из улиците.
*****
    Не изпита угризения щом видя как петното кръв уголемява размера си, поглъщайки лакомо тротоара. Колко малко изглеждаше детското телце оттук. Сега щяха да останат само двете – майка и и тя. Нямаше да има ахкане колко невероятна е Вики, как всичко и се отдава, нямаше да има онези ужасни блестящи от възхита погледи, с които майка непрекъснато обсипваше тази проклета грабителка.
    Унесът все още я държеше, когато медицинския екип се суетеше, премятаха се някакви смешни тръбички и всички и приличаха на мравки, пъплещи по пресен труп.
    Някаква жена извика – нещо за кислород... и млад мъж в бяла престилка завъртя нещо лъскаво. Сърцето и подскочи и зайчето на блузката й отрази промяната. Но значи тя все още дишаше! Любопитно, какво ли ще стане ако....

    -Госпожо, овладейте се. Все пак другата ви дъщеря е тук и е в шок. Успокоителното ви ще подейства след малко и ще Ви помоля да бъдете по-силна, за да отговорите на няколко въпроса.

    Чуваше се тихо жужене и същият млад мъж в бяло побледня. Подаването на кислорода беше спряно и това се беше оказало фатално.
    Най-накрая! Толкова усилия, но беше успяла. Но какви са тези хора, заобградили майка й, отправящи ужасни обвинения, нелепи...що за хора са, да ги вземат мътните! Тя все още беше дете, не вярваше светът да е станал дотолкова малоумен, че да не я пощадят. Беше чувала, че в затворите няма деца, а и щеше да спаси майка си.
*****

Сестрата полагаше всички усилия да овладее треперенето си.

    - Мамо, мамо, мамооо! – всяка сричка режеше мозъка и на парченца. Представяше си как действа този звук на майката.

    Не искаше и да се замисли как се чувства в момента тя – загубила едното си дете и наблюдавайки как се бори другото, раздирайки усмирителната риза.
    Бедната! Беше тиха, свила се в ъгъла, загърната с резедава жилетка на фигурки...

*****

    Някои невежи наричат това място Чистилище. Дума, която навява мисли за шума на водата, отнасяща мечтите ни в мръсния канал. Всъщност то приличаше на нещо между военна база, съдилище и лагер за слепи. Всъщност единствените, които се държаха прилично бяха именно слепите, останалите явно не знаеха къде се намираха...Приличаха на молци, на които изведнъж всичките им лампи са били загасени в един и същи миг.
А тук „миг“ беше сложно понятие.

    Главен агент по Взимане на души – Преподобният Терезий, облян в пот, гледаше масивната златна топка и се чудеше дали няма нещо ласкателно в начина, по който тя му се хилеше. Чудеше се също дали ако намушка същество, което умее да размества молекулите си както му хрумне / особено в момент, в който никой не го наблюдава/, ще отбележи изобщо напъна му за един по-добър свят. Или вонящ остатък от свят.

    - Влезте, Преподобни Терезий! - чу се разлистване на съпротивляваща се хартия. - Влезте! Виждам отново грешки? Бях склонен да бъда милостив, но вие клоните към невиждан досега рецидив.
    - Ъммм....
    -Никакво „ъммм“! Грешка, след грешка. Чудя се дали командировките ви до Земята, не са свързани предимно със заседяване до недотам благоприлични заведения.

    Архиканцлер Херувим Йосаряний обикновено прекарваше работния си ден лежейки и цензурирайки доклади от Централата на Демонски Съюз 963, където беше разпределен. Това свършваше за около час и после с чиста съвест ловеше мухи с кокалени клечки за коса. Беше плешив до ниво венецианско огледало без капка срам.

    - Ваше Тъмнейшество, бих желал да отбележа всички факти, които говорят в моя защита. Този случай беше доста разтърсващ и мисля, че всякакви колебания относно виновността ще се отразят неблагоприятно на всички страни в спора. Момичето е убило своята собствена сестра. Всички детайли са описани подробно в доклада ми, който ви предадох преди седмица. Мисля, че трябва да бъде наказана по възможно най-болезнен начин, тъй като освен че е отнела човешки живот, е причинила невероятна мъка и на родната си майка. - Той пое дъх - Моето лично предложение е да бъде депортирана до Ниво 7.

     - Ниво 7? Убеден ли сте в това, което говорите?

     - Залагам най-скъпото си, Ваше Тъмнейшество!

     - Добре, Преподобния Терезий. Свободен сте.

    След като проследи с поглед, как охраненото тяло на агента се изниза през вратата, той се просегна и набра вътрешна връзка.

    -Да, прав бяхте. Омръзна ми от тези неправомерни арести. По случая да бъде задържан истинският виновник. Уведомете ме, щом приключите.

    Някъде там долу някой закопча невидими белезници на една жена с резедава жилетка на фигурки.

Всъщност добре, че се угояваха добре тия агенти. Не можеше да я кара все на постно.

Въздъхна и доизяде наденичките си.

funny gifs

Вдъхновители: О'Хенри, Хелър, Пратчет, "Аз, проклетникът", един напушен дедективски сериал на майка ми и най-вече наскоро погълнати от мен наденички с ярко изразен вкус на грешник.
:)))

петък, 20 април 2012 г.

Книгите - лична собственост или не?


    Имам въпрос.
    Ако човек е достатъчно лош, надменен и префърцунен и никой не може да му угоди, поради която причина най-често получава жълтици за личните си празници.
    И ако е достатъчно тъп и халосан и ги профуква предимно за книги, има ли право после да прави с придобитата си собственост каквото си ще?
    И тази собственост лично или семейно имущество е?

    Има ли право някой да му налага личните си прозрения, мнения и вкусове за това какво да прави с въпросната собственост?

    Ненавиждам някой да ми се меси в каквото и да е!

    Адвокати има ли тук?

:)))

пп. Блогролът ми от 6-7 месеца е напълно неуправляем, не мога да правя никакви промени, пък ме мързи да го правя наново, затова си спретнах друг допълнителен.
Ако някой нещо не се съзира, моля да сигнализира с бутилка коняк.




:))))

четвъртък, 19 април 2012 г.

Берегись автомобиля




    Понякога ме наляга здрава носталгия за времето, когато имаше първа и втора програма, Студио Х,Студио Десета муза, Всяка Неделя...или чакахме филми, като „Диамантената ръка“, „Кавказка пленница“, „Операция ы „ и так далее...
А какво щастие, че има филми дето мислих, че съм ги гледала, пък не съм, щото щях да си спомня. Или пък съм била малка...аве де да знам. :)))

Та проснах се снощи, след като направих супа от коприва и кюфтаци / отново обвинявам Зори и Гост! /
...ама само какво начало:

Зрителят обича криминалните филми.
Приятно е да се гледа филм, предварително знаейки какъв е краят.
И въобще, лесно е да се чувстваш по-умен от авторите.
....
И така, както забелязахте, беше тъмна нощ. Непознатият много се стараеше да остане незабелязан...и това му се отдаваше. Тук беше така тъмно, тихо и пустинно, че неволно на човек му се искаше да извърши престъпление.

Всеки, който няма кола, мечтае да си купи.
И всеки, който има кола, мечтае да я продаде.
И не го прави, само защото, ако я продаде, ще остане без кола.
Човек, като никое друго същество, обича да си създава допълнителни трудности.
Именно с това се обяснява желанието да имаш собствен автомобил.
Мисълта за това, че 5 и половина хиляди просто са захвърлени на улицата, при това снабдени с колела, може да отрови всеки щастлив живот.


    Инокентий Смоктуновски е в ролята на Юрий Де́точкин / разбирай Робин Худ с шперц :)/, който облечен в шлифер, носеш шапка и ръкавици, с прегърбена стойка краде автомобили на мошеници, обзет от някаква мания за справедливост.
    Могъщата десница на закона е представена от следователят Максим Подберьозовиков / в ролята на хрътката - Олег Ефремов /.
    Двамата стават приятели в извънработните си занимания – в Дома на културата участват в театралната постановка „Хамлет“ . Две години преди този филм, Смоктуновски прави едно от най-добрите превъплъщения на датския принц. Партнира му неземно красивата Вертинская.
А Эльза Радзиня  - майка му, е само осем години по-голяма от Смоктуновски. :)))


    На Андрей Миронов просто му отиват роли на мошеници. Но пък такъв тъст, като Папанов, никому не бих желала.
Папанов към дъщерята: „Няма нищо. Ще ти намерим нов мъж. Честен! „:)))

Миронов, въздъхвайки на дивана: „Мъжете трябва да се женят за сирачета!“



    От автомобили нищо не разбирам, но ми събраха очите тия Волги ми събраха очите.
Ето тук за ценители: щрак.
На времето мой близък караше такава линейка. :))

А мошеници всякакви. Ето един пастор, който плати за откраднатия автомобил в банкноти от по една рубла:


А гонитбата по магистралите, страшно напомняше тази:


Нямам търпение да го позабравя и пак да го гледам! :P :)))



:))))

сряда, 18 април 2012 г.

Летящи консерви с месо



    Дали всички сме месо, натъпкано в летяща консерва, както веднъж мъдро отбеляза Гост, разсъждавайки над навиците на едни големи птици, издаващи характерен съскащ звук. Звук, който все по-често ни заобикаля, въплатен не толкова в обичайните трептения, а в отношенията помежду ни.
    Ей, така лежах и си мислих онзи ден, за гъските, религията, яйцата, живота на страдалците, копаещи пътеки от хладилника до катедралата, до това каква несигурност ни заобикаля.
    Не знам дали като изляза, ще се върна пак в цялостен и умопомрачителен вид. Рошава, уморена, раздразнителна, но усмихната и с лег загар вляво, но пък с всички крайници.
    И когато вече няма да имам щастието да дишам тежкия, наситен на лукойлските измишльотини въздух, нито да стъпвам, спъвам, ритам, плувам, пъшкам...дали някой ще си спомня за мен.
    Тревожи ме / не отричам /, какво би останало – книги, които съмнявам се някой да разлисти и обича със същата сила, скицниците ми, пълни със създания, плод на кашлящо въображение, албумите ми със спомени, засягащи само мен...
Всички се бутаме в някаква чудата пирамида от вещи и надничаме нервно от нея.

    Странно е как някои делят хората – на мъже и жени, руси, червенокоси, къдрави, секретарки, мениджърки,миячки, кучкари, пушачи, богати, пенсионери, плешиви...Силно гримирани или с наболи косми...Слаби и дебели...
Все ми е тая.
    Или ми пасва и ми е добре с него/нея или не. Даже да мълчим. Даже да съскаме и гладим пера.

В този тъмен дух на мисли – днес почина Наум Шопов.
Утре щях да го видя. Радвах се.
Както и да е.

Довечера със сигурност ще си пусна това:



*******
Май е по-добре да седя без да мисля...

петък, 6 април 2012 г.

Йо-хо-хо и бутилка ром

Jack Sparrow

    Когато срещнеш такъв човек, щастието така те халосва, че минава време, преди да осъзнаеш колко си впримчен, колко е късно да правиш опити за бягство.
    Трудно е да правиш дори прости движения, тъй като съзнанието ти е окупирано от мисли, движещи се към суперновата и неподвластни на контрол от твоя страна. В един момент температурата рязко се покачва, осъзнаваш, че може да причиниш термоядрен синтез, нова религия и куп други пакости и... превключваш на ефективно разсейване.

    Избираш си няколко канала за разпад и след известно време събираш частичките си, надявайки се пак да станеш цялостен организъм.
Само че установяваш, че част от теб липсва и никога не можеш да усетиш онази пълнота, онзи ципест лабиринт в ухото ти, който ти помага да не залиташ към пропасти и да поддържаш благовъзпитан вид и поведение...

    Та това са пиратите. Без тях никога не е същото.
Ограбили са цветовете от спектъра, подправките от „Виктория“ и звуците от „Fade to Black” и те оставят сам с тъгата си и очи вперени в хоризонта...

    И се радваш на всяко тяхно завръщане. :)))

Скрийте рома! :))))



:)))))

вторник, 13 март 2012 г.

"Картата на времето" - Феликс Палма


    Бих казала, че колкото по-малко знаете предварително за книгата, толкова по-интересна ще ви бъде - съветвам ви да изключете вълната „очаквания“ и „предварителна нагласа“ и просто се оставете на удоволствието от четенето.

    Книгата се състои от три части, свързани помежду си... и са някаква причудливо-привлекателна смесица от жанрове. Освен това вътре просто блика от известни реално съществували личности, което пък на мен ми хареса много- Джак Изкормвача, Човекът слон, Хърбърт Уелс / най-вече той :))) / , Брам Стокър, Хенри Джеймс...
    Има и няколко любовни истории, едната от които ме разсмя до ниво задавяне с бадеми – великият спасител на човешката раса в бъдещето капитан Шакълтън се чудеше как да вкара една мадама в леглото си и я омайваше с недодялани приказки за пътуване във времето, но коя жена би поела риска да и се стовари вината за гибелта на настоящата вселена...

    С две думи испанецът ме зарадва, още повече че това е първия му роман.

Ревю - Блажев. Спешъл тенкс!

    Ииии, треперете времеви стопаджии - един среднощен шедьовър:


Тъй де - просто да ви заблудя, че книгата бъка от марсиански нашественици и защото днес съм лоша и повече думичка няма да обеля...за да ви е интересно де...
:)))

петък, 9 март 2012 г.

Морски полъх, ухаещ на откриватели и герои

    Странно е как някои хора са погребани исторически в сянката на други, не по-малко интересни...
    Мен разбира се ме хващат бесовете, как може подобни люди да тънат в забвение и дори хора, тясно свързани с мореплаването / с които съм заобиколена всеки ден :))) / не са чували за тях....

    Та в дух на просветност реших да светна в душите на заблудените души, подобни на моята.

    Хуан Себастиан де Елкано - първият, който пресича с носа на прогнилия си кораб всичките меридиани, още от дете е бил свикнал с гледката на борещи се с разгневеното море хора...
    Роден е в близост до старото пристанище на Гетариа до нос Сан Антон. Жителите на виля Гетария са били освободени от военна повинност, корабите им не са се облагали с данъци...изобщо са се радвали на един куп радости, по силата на един изключително либерален кодекс на привилегиите, наречен "фуеро", който имал за цел да развие търговията по крайбрежието / Митко, Бойко и прочие управляващи елементи да четат по-внимателно! :)) /
    Там и до днес в една стара и порутена църква стои надгробна плоча със скромен и лаконичен надпис:
"Хуан Себастиан де ел Кано, роден и живял в достойната и вярна виля Гетариа, който пръв обиколи Земното кълбо с кораба "Виктория". В памет на този храбър и смел човек Педро де Егаве и Асу, рицар от ордена Калатрава, заповяда през 1671 година да се постави тази плоча. Молете бога за него. Primus circundedisti me.*
* Ти пръв ме обиколи (лат.)



"Който и да е от днешните ученици знае повече по георгафия от тези мъже. Но именно всред тази безпросветеност още повече изпъква величието на техните заслуги."

    За Елкано се знае малко, особено в периода преди да поеме отговорността за оцелелите от Магелановата експедиция.
    Бил е собственик на 200-тонен кораб, но понеже не получавал редовно заплатите си от държавната каса / Карл V е бил голям бедняк явно...:) / той се принудил и взел пари в заем от търговец от Савоя срещу ипотека на кораба си.
Тъй като не могъл да изплати навреме дълга си, той бил принуден да даде кораба си, като по този начин се поставил извън закона.
    Предаването на кораб на чужденец под каквато и да била форма, се считало за престъпление и било строго наказвано от закона.

    Независимо от дразгите и взаимното недоверие помежду си Испания и Португалия винаги са се развивали успоредно и имали обща съдба.


    Морето е било вечната фикс-идея на петия син на дон Хуан I-ви / в уикипедия -трети син на Жуау I, но надали има толкова значение кой син е бил подред :) / - инфантът дон Енрике, наричан Ел Навеганте / Мореплавателя/ . На безлюдно място - нос Сагреш, той порстроил своето жилище, астрономическа обсерватория, школа за космография. Там започват да се стичат моряци и учени от всички националности - дори космографи араби и евреи...
    Инфантът умира сам, без да се е женил, без наследници, с "пропиляно" бащино наследство, абсолютно неразбран от никого. Много ме радват такива хора, ей! :)))
    Но именно благодарение на плодовете на неговия труд, Португалия става първата морска сила в ония времена!!!

    Когато се ражда Магелан, инфантът от двадесет години не е бил вече между живите, но Португалия гори в откривателска треска...
    Приятелят на Магелан - Серану, се жени за красива туземка от Молукските острови и остава да живее до края на живота си / разумен човек, спор няма :) /.
В писмата си до своя приятел, той описва богатствата на тези легендарни острови, където срещу дребни подаръци туземците дават големи количества подправки, които по това време са баснословно скъпи.
    Постепенно в съзнанието на Магелан се заражда идеята да потърси друг път за Островите на подправките, не толкова дълъг и опасен, каквато е морската линия покрай нос Добра Надежда.
    През 1492г. космографът Мартин Бехайм, германски благородник, съставя георгафско изображение на Земното кълбо и на него нанася всички дотогавашни открития на португалците по време на пътешествието им до Индиите. На един морски път в най-южната част на американския континент той отбелазва проток към Атлантическия океан.

    След като се доказало, че и Земята е кръгла, стана ясно че испанци и португалци неминуемо ще се срещнат един ден, па макар и тръгнали в различни посоки...Неприятно, но факт. Какво да се прави... :)))
    В папската була на Александър VI е била начертана линия, съединяваща двата полюса и минаваща през остров Йеро от Канарския архипелаг. Всички новооткрити земи на запад от нея се отреждали на Испания, а тия на изток – на Португалия. Но пък тази линия се оказва достатъчно неточна, за да се зароди спорът – кой да притежава Молукските острови.

    Проектът на Магелан не намира подкрепа в Португалия и той се обръща към Карл V. Всъщност точно интригите и усилията на португалския посланник в Испания, стремящ се с всички сили да забави проекта на своите съотечественици има обратен и благоприятен за тях ефект.
    Мореплавателят успява да втълпи на императора, че островите се намират в неговите владения. Този проект предизвиква такава сензация в португалския двор, че дори в парламента се появяват привърженици на идеята за атентат срещу Магелан.
    Сформирането на екипажите била нелека задача за Магелан, който всячески се стремял да раздаде по-високите длъжности на свои роднини и приятели португалци, при това по толкова нагъл и очебиен начин, че съвсем основателно започват да наричат на подбив експедицията „Армадата на португалците“. Хахха :))))
Магелановата армада се състояла от пет кораба - „Тринидат“, „Сан Антонио“, „Консепсион“, „Виктория“ и „Сантяго“ . Вторият капитан на „Консепсион“ е бил именно Елкано.

    Няма да се спирам подробно на морските тегоби, търкането между деспотичния нрав на Магелан и търпимоста на другите капитани, бунтовете и последиците от тях.
    Страховита буря прави „Сантяго“ на отломки.
    Точно преди да влязат в протока, Магелан изпраща „Сан Антонио“ и „Консепсион“ на разузнаване, като първият дезертира и се връща в Испания, където командирите остават затворени до завръщането на останалата част от ескадрата.
    На Филипинските острови, Магелан започва да се държи, като човек, който явно е забравил къде и защо е тръгнал – меси се в работите на туземците и дава странни нареждания за движението на корабите си.
Намесва се в конфликт между двама враждуващи владетели и самоуверено отхвърля помощта / хиляда воини/ на единия, като почти безрасъдно се впуска във военни действие с около шейсет души. Там и загива.
След смъртта му върховното командване на ескадрата следвало да се поеме от братовчед му Дуарте Барбоса, съвместно с Хуан Серану. Те стават жертва на предателство и са убити по време на празнично тържество по заповед на краля на Себу.
    Остават прекалено малко моряци и това поражда тежкото решение да изгорят „Консепсион“, който е най-старият от трите кораба. Тук ще спестя малко островни разходки, султани, голи тела и златотъкани пояси...
    За капитан на „Тринидад“ е избран Гомес де Еспиноза, а Елкано застава начело на „Виктория“ и същевременно играе ролата на ковчежник на Армадата.
За съжаление откриват теч в трюма на първия и той остава за ремонт, след което тръгва, но бива пленен от португалците.
    Когато „Виктория“ пристига след редица нещастия, преследвания, бури и смърт пристига в Испания – на борда са само 18 души. Товарът се се състои от 381 торби карамфил от най-добро качество. От продажбата му точно колко печалба се е получила, ще ви информирам допълнително, тъй като книгата не е в момента пред мен...


    Ей, че дълго стана - тя книжката няма и сантиметър ширина...Но аз харесвам такива книжки - тънки, тънки - но богати на събития, а не в дикенсов стил да ти описват една врата трийсет страници... :)))

    Вече ме домързя, затова само ще вметна, че голям минус на тази тъй интересна книжка е липсата на карти.
Пъшках, ставах, лягах с глобуса между краката, Малы атлас мира в едната ръка, Елкано в другата и чиния със сандвичи на корема...мъка.
    Но пък ще ви метна тук една чудесна карта, която намерих в нета:


Приятно зяпане! :))))

пп. Съобщение - свиквам желаещи за експедиция със сал по маршрута на Елкано. Цел - някой остров, където радостно ще корабокрушираме и избегнем мъките на цивилизацията...

петък, 24 февруари 2012 г.

Петъчно прощално


    Животът е странно сливане на цветове върху палитра.
    Нещастията никога не идват сами, понякога се провлачват мудно на тумби.
    Вчера разбрах, че мой много близък човек е преживял инсулт.
Крили са го от мен, незнайно защо или може би поради благородни подбуди.

    Но лъвовете не се плашат лесно и той няма намерение да се предава.

    Не знам кога ще изпитам желание да пиша тук отново.
А пък и идват едни тежки първо- и осмомартенски постове, които няма да мога да понеса.


    Бъдете добри, послушни, бършете си навреме носа и помнете, че след тъмните, черни дни идват и дни в златиста охра.

*Рисунката по-горе е сътворена в съавторство с двама невръстни, но гениални художници, в ужасно опасна домашна обстановка, на фона на тази музика:



Добре, че са децата и работата, че на човек да не му остава много време за мислене. :)






четвъртък, 23 февруари 2012 г.

Някак по детски



    За пръв път гледах филма в Плевен. Бяхме се изсипали на посещение на брадъра в ШЗО-то и аз си умирах от скука...Изведнъж съзирам някакви плакати и се сетих, че братовчед ми ме агитираше да ходя да го гледам със съблазнителните думи: „Има един мост от камъни, който пръцка!“ :)))
    След това го изгледах още двайсетина пъти, като мъкнех жертви със себе си – приятелки, съученички, няколко пъти даже издевателствах над милата ми баба. Не знам какво имаше в този филм, че да ме омачка и превърне в невръстен терорист.
    Един ден ме обзе вдъхновение и измолих да ми дадат пишещата машина за няколко дни. Траках, пъшках ...трудно е на шестпръстна, но пък така възхитително ми заякнаха показалците – цели тридесет и четири страници. Тогава беше доста трудно да се намират снимки, освен в някой брой на списание Bravo, което си беше магия да го откриеш, така че драснах една ужасна заглавна страница...
    Не ми се смейте, все пак бях дете.






    То пък говоря, като че ли съм порастнала много и не съм все така разсеяна...

    Днешните деца са странни.
    Не искат да ходят на градина, защото там липсвали лаптопи (това е мъдро заключение от тази сутрин :))))

    А онази вечер всички чинии като по чудо бяха измити и прибрани, за да имам време и да решавам домашни до късни доби...
:)))

сряда, 22 февруари 2012 г.

"Ние" - Евгений Замятин


    Най-интересното е, че тази книга е написана още през 1920г.
Замятин сигурно е имал необичайни вещерски умения и е прогнозирал бъдещето по един своеобразен начин и то така, че вдъхновил Оруел, Хъксли и куп други автори, дето трябва да ги изчета, че съвсем съм колапсирала духовно и мизерствам от липса на откраднато време.

    Идеално общество / разбирай пълен тоталитаризъм / – всички живеят в хармония със себе си и другите, нямат мечти, фантазия, нямат „душа“. Всички са „ние“, всички са едно цяло – общ организъм. Отделният човек е без значение. Субективността е сведена до нула. Хора имащи право на щори само в сексуалните дни, определени с талон.

    Инженерът – строител на Интеграла / космически кораб, с който разбираш ли ще завладеят чужди светове като им светнат ключа към съвършенството и щастието / – номер Д 503 започва да пише поема, за да възвеличае Всеобщата Държава – там при тях, където животът е съвършен. Най-добрите трактати, оди и поеми и прочие творения ще бъдат пренесени в други светове...

    За щастие се появява една съблазнителка – в случая номер I–330 – необикновена, дразнещо различна и провокираща.
Всъщност целия сюжет е изнесен върху любовен тетраедър, сглобен на фон, където всичко е студено, машинизирано и точно поради това изпъква.

    И понеже изобщо не ме бива да правя ревюта, ето ви няколко цитата от които ще ви просветне за какво иде реч:
    „Държавата (хуманността) забранявала убийството на отделния човек, а не забранявала унищожението на милионите наполовина. Значи, да се убие един, тоест да се намали сборът от човешки съществувания с 50 години, е престъпно, а да се намали сборът от човешки съществувания с 50 милиона години — не е престъпно. Смешно, нали? У нас всеки десетгодишен номер ще реши за половин минута тази математико-морална задача, а при тях това не са могли да сторят всичките им кантовци, взети заедно (защото нито един от кантовците не се досетил да изгради научна система на етиката, тоест основана върху изваждане, събиране, деление и умножение). „

    „Добре, представете си квадрат — жив, прекрасен квадрат. И той трябва да говори за себе си, за своя живот. Квадратът изобщо не би се сетил да каже, че всичките му ъгли са равни: толкова е свикнал с това, че просто не го забелязва. Ето и аз през цялото време съм в подобно квадратно положение. Дори тия розови талони и всичко, свързано с тях: за мен това е равенството на четирите ъгъла, но за вас може би е по-сложно от бинома на Нютон. „


    Как ви се струва този изчислен стремеж към принудително щастие, потъпкващо свободата? :)))


    Ей тук при Горуна , научих, че Замятин е имал синестезия и съвестно проверих що значи тази думичка, но няма да споделя, защото вярвам, че може да прочетете и сами.

    Благодаря на Точето, която специално се свърза с хроникьорите на Интеграла, докато той беше в орбита на Алфа Кентавър и ми издейства тази книжка в хартиен вид!
Както съм набрала инерция, може да сложа на трасето и "Преобърнатият свят" , пък и съм любопитна за тия кротки и мълчаливи добичета за разплод, което си е мечта за всеки дископодобен мъжкар. :)))



петък, 17 февруари 2012 г.

Минотавърски дегоби*




       Отправена ми бе любезна покана от Ламот, който наскоро разкри потресаващи детайли от тайния дневник на Зори, разбиващи куп познати митове, а аз днес съм зашеметена от неволите на Орфей при Владо... плюс туй мисля че е редно да изтрия петното, което така небрежно се лепна върху Минотавъра и неговите наклонности.


       Та живеело си това странно същество в мир и хармония най-вече със себе си и недоумявало защо това не се получава и с околната му среда. Никому нищо лошо не правило и считало за напълно необосновани и неуместни виковете и бягствата, породени от вида му ( външния естествено, пък даже не бил и блондин да имат някакви мотиви нещо...)

       Но не му и пукало много, щото си имал хоби. Творческият му екстаз го дарявал с щастие, а плодовете на удоволствието му ( някак не върви да употребявам думата труд тук) били толкова красиви, че изпълвали личната му вселена с красота , светлина...и доста прах, ако трябва да бъдем точни.

       Минотавърът бил запален по плетките.

       Един ден му дошло до гуша от крясъците на случайно минаваща покрай пещерата му баба ( отдалечавала се куцайки, което правило признаците на затихване изключително травмиращи** ) и му хрумнало да наеме известният по това време архитект и виден социопат Дедал. Поставил му нелеката задача да му построи жилище, чийто достъп да е силно ограничен до границите на възможното ( и на невъзможното..изобщо де що има граница стигнал ).

       На Дедал не му дремело, а и бил човек със замах. За пет часа дегобанско време построил невиждана дотогава постройка, която имала ъгли с градуси непознати на никой себеуважаващ се транспортир, а на някои ъгли даже им липсвали и лъчи. За сметка на това били мрачни, сприхави и постоянно изменящи положението си.
       Нарекли я Лабиринт.
       Настанил се Минотавърът уютно стандартно – запалил си камината, разгонил хлебарките, легнал пред нея огрян от проблясъците на свещите... и грабнал плетката.
       По едно време чул някакви викове, които буквално размазали душевния ми мир, нирваната и газената му лампа за кратък отрязък от време ( около 2 сантиметра в пространствен двуизмерен вид ). Скочил и се внезапно се оказал гърди в гърди с красив, полугол младеж.
- Що дириш ти и как влезе в покоите ми? - попитал Минотавъра.
- Ти имаш нещо, което много искам аз да притежавам – многозначително прошепнал младежът и погледнал надолу. Тук рогата на нашия герой взели да туптят в неподозирано за него вълнение, но щом проследил погледа на непознатия видял точно кое има предвид...
       Възмущение, негодувание, алчност и страсти се сблъскали и трансформирали в дива, еротична битка за кълбо прежда, затъркаляли се двамата герои из пода, затривайки поне три нации и две хиляди животински вида, които тихо и кротко, незабелязано от никого си съществували там от незапомнени времена...


Не ми се иска да разкривам какво станало, когато влязла икономката Ариадна и решила да защити интересите на господаря си...

Легенда ( не в този смисъл, а в другия ):

*дегоби – това са тегоби в системата Дегоба.

** тъй наречения дроплеров ефект – когато дроплата бяга панически , шумът от падащите и пера затихва постепенно.

:))))
Това е! Отивам да хапна обилно! :)))