Нещо ми тръгна да сравнявам стари снимки на сгради с нови такива... Ми интересно ми е... 
Като ми дойде музата ще отида да снимам и пожарната. 
„Името на розата“. Първо гледах филма. На лятно кино. Дори не усетих петте комара, които ме ръфаха ожесточено. Дотолкова бях запленена, не само от Шон Конъри, а от заплетения сюжет, майсторската игра на актьорите, декорите, гротескните физиономии на актьорите. Дори си спомнях, че се насълзих – а да поясня, че аз плача изключително рядко – в момента, когато пожарът обхвана библиотеката, а монахът Уилям, объркан и изправен пред ужасната ситуация, че е невъзможно да се спасят тези съкровища, се оглеждаше безпомощен. Е - „Аз не плача – само очите ми се потят“ - както казваше Нели на Стас.
Чудех се как ще пресъздадат назгулите. Те много ме вълнуваха, де да знам защо...:)
Днес рожденничка е Милена Славова.
Да ни е жива и здрава! И да пее!
И да се раждат повече Милени, отколкото камелии и анелии...и други силиконови изрусени брюнетки.
И ми омръзна да ходя по въже!
И колкото и да ми е трудно, напук на всички - пак ще се усмихвам!
Ха!
„Калмарът беше морското животно, от което експертите ни посъветваха най-много да се пазим, понеже можел да се качи на сала. В Националното Географско Дружество във Вашингтон ни показаха доклади и снимки на район в Хумболтовото течение – любимо свърталище на страхотни калмари, които излизали нощем на повърхността на морето. Те били толкова кръвожадни, че ако някой се вкопчел в парче месо, пуснато за стръв, и се хванел за куката, друг идвал и почвал да яде пленения си сродник. Те имали пипала, с които можели да убият големи акули и да остават ужасни белези по телата на китове, а отвратителният хищнически клюн, като на орел бил скрит между пипалата. Напомниха ни, че нощем те се носят по повърхността на водата с фосфорециращи очи, а пипалата им са толкова дълги, че и без да се качват на сала могат да опипат и най-скрития ъгъл по него....“Аз лягам да ям, а вие кракени такива слушайте музика:
Източник: като идея - разни статии от списание „Космос“ и гладното ми съзнание
Какво е за вас сродната душа? Човек с еднакви вкусове, навици и разбирания като вас? Човекът, който ви покрепя, обича и е до вас в труден момент? Какво точно? Обикновено се подразбира, че това е половинката Ви. Някои я издирват цял живот и пак не могат да я намерят. Е – при мен естествено нещата не стоят така. Аз съм се родила 6 месеца преди моята сродна душа. На всичкото и Отгоре някой шегаджия решил да ми натресе кръвен роднина. Дамммм... Та – говоря за моя първи братовчед. Човека, с когото прекарах рамо до рамо детството си. Който се впускаше ентусиазирано в безсмислени, съчинени от мен начинания. Без да задава глупави въпроси. Човек, в присъствието на който се чувствах толкова свободно, колкото ако бях сама и толкова весело, все едно съм с цяла тайфа пощурели хлапета. Въпреки, че обожавахме да рисуваме и да издевателстваме над велосипедите и хората, не бих казала, че вкусовете са ни еднакви, нито пък си кой знае колко си приличаме по характер, манталитет, държание. Дори и външно изобщо не си приличаме. Просто чувството за щастие в негово присъствие беше някак...пълно. И ми липсва...
Защо ли пиша това? Ами защото....
Честит Рожден Ден, Ники!
Много ме кефи да снимам срещу слънцето. Не знам как го понесе костенурката ми. За тези, които не знаят - така наричам фотоапарата си - щото е мног о бавен / разбирам мъж да е -да, но бавен фотоапарат..пфууу... /. Ама добри снимки прави. Когато е в настроение.
