Les pétroleuses

Наскоро гледах "Петролотърсачките" - филм от 71-ва. Аз уж съм несериозен фен на старото кино, а не го бях гледала..:)
Филмчето е уестърн-комедия в стил "Лимонаденият Джо". Главозамайващите Клаудия Кардинале и Бриджит Бардо са начело на две банди - едната мъжка, другата само от творения на изкуството... И си обявяват война за парцел, под който има нефтено находище...

Сюжетът не впечатлява с нищо, но си е удоволствие да гледаш истински жени. Красивите жени са рядкост. Естествено красивите - още по-голяма.
Тук само мога да зяпам и да завиждам най-неблагородно:



















И малко женски бой:


...аз продължавам да завиждам... :)))

„Аз може и да не съм прав, ама кюфтетата без лук не ги одобрявам.”

Сдобих се с ей това:
"50 златни български филма" - Пенчо Ковачев
Както вече съм споделяла много обичам книги с илюстрации, снимки и останах доволна. За съжаление книгата ми бе подло отнета за уж кратък период и само можах да я прелистя, но се развълнувах и реших да ви споделя част от българските филми, които са ми сред фаворитите:



"С деца на море" - 1972 г.
„Ха-ха, чичо Манчо, снех те!“
„Имам да спя още 10 минути и идвам.“


"От нищо нещо"- 1979г.
" - Алоуу - другарко...Джейн Фондааа!"
"- И ти ли, Бруте!"
" - Защо да гръмне, бе другарко?"


"Опасен чар" - 1984г.
„— Куче-касичка. Къща-касичка. Заек-касичка. Куче-касичка.
— Старомодно.

— Имаме модерно — зарче-касичка, шлем-касичка.

— Икономията е майка на мизерията.

— Тъй вярно, другарю капитан.

— Това куче защо е зелено?

— То е крокодилче.

— Защо не пише?

— Заяжда. От влагата.

— Лошо другарю…

— Седларов.

— Лошо, Седларов, лошо.“



"Двойникът" - 1980г.
"Нека изучим законите на природата, за да можем да я управляваме!"
„Брат'чед, аз я свалих… Димитрова! Тя те обича…“
„Я изчисли, колко ще струва това "Ме уи" на държавата!“
„— Сега не е модерно да кажеш «ще сковем кочина», а «ще реализираме кочина».“


"Вилна зона" - 1975г.
„Первазов, а ти, документ имаш ли?“
„Аз може и да не съм прав, ама кюфтетата без лук не ги одобрявам.”


"Изпити по никое време" - 1973г.
„- Лошото е, че е пред публика. Ако бяха само майка ти и баща ти...
- Все тая е. Поне пред публика няма да ме бият. Ама после...“
„- Иначе имаш чудесна стойка.
- Е, да. на първия урок учителят ме похвали. И това си беше.
- Той все ти праща много здраве.
- Ами?
- Да, бе! Каза "Да си жив и здрав, че се отказа!" “


"Специалист по всичко" - 1962г.
"Пробиваме дупки всякакви!"
"Вълчи дол? АУУУУУУ!!!" :)))

С медали, с нашивки се вдигаме тежко...

Младши офицер от армията на просветата Nightwish El, Ви благодари за оказаната чест:



Поздрав:


Frog'n'roll - ако има някоя запетайка не на място - право в карцера отивам, където ми е мястото...
:)))

Клуб "Ръцете ми пречат...и краката...и краката!"

Не знам в чия болна глава щукна нелепата мисъл да ме предложи за знаменосец на класа, но след гласуване това абсурдно за мен нещо стана факт. Вярно, че бях отличничка, макар и не от пълните отличнички, т.е. зубрачките. Може би защото винаги ме е мързяло да уча. Може да се каже по терипратчетовски: образовах се въпреки училището. Учех по половин-един час и после се заливах от смях с тъпите грийнхорни, яздещи чисто бели коне, ядях кифлички с топло какао на покрива с Карлсон или се биех срещу гадните орки. Може би ме избраха заради цвета на косата, не знам. Но сториха голяма грешка. Този на когото му беше щукнало тази идея, не се беше съобразил със склонността ми да изпускам всяка вещ, добрала се по някакъв незнаен начин до ръцете ми, или способността ми да се спъвам на абсолютно гладка повърхност при липса на всякакви застрашаващи целостта на краката ми препятствия. След обичайната клетва и репликата: „Обещавам да пазя знамето чисто и неопетнено, като зеницата на очите си!“ - тук пак се хилех като идиот, защото това за неопетнената зеница ми звучеше смешно, след две изтървания на знамето и след като три пъти почти пронизах с него класния ни ръководител, в главите на околните взе да проблясва мъдрата мисъл за неразумния избор на знаменосец. Да не говорим за вродената ми срамежливост, станала причина да се червя като рак всеки път, когато излизам да марширувам пред строя. Отидох и заявих на класната ни, че тази чест не е за мен и за мое щастие се отървах от мъките.

Следваше кратък период, в който бедствията около мен намаляха. Забелязах дори драстично намаление на синините по бедрата ми, причинено от удряния в стени и други невидими за мен неща.

Порастнах и ме назначиха на извънредно сериозна длъжност, изискваща работа с много хора и посещение на 7-8 работни помещения. Аз се заех с обичайната за мен добросъвестност и вложих всичките си усилия да не чупя повече от една вещ на ден. Разбира се стената зад мен ми пречеше да протягам напред краката си, така че се наложи събарянето и и лекото разширяване на стаята подейства разведряващо на всички в офиса. Замислях с какво да зарадвам колежките си – наскоро на едната счупих дръжката на кабинета и. След ден мъки да я отворят и още три да изберат подходяща дръжка – отдел „Счетоводство“ се сдоби с най-красивата златна дръжка в историята на фирмата. Поне седмица всички около мен постоянна се усмихваха ведро, а някои дори си свирукаха. Най-вероятно причината беше новия сервиз чаши. Нов е относително понятие – скоро видях и неговата сметка. Три пъти паднах странично от огромния си стол – тежащ два пъти колкото мен. При оглушителния любовен сблъсък на бедното кресло с ламината на пода се дочу загрижено топуркане на крака от всички стаи, заобикалащи моята. Аз се изправих възможно най-бързо, предизвиквайки въздишки на облекчение – бяха се притеснили милите, че няма да ме заварят в цялостен вид. Рамото леко ме наболяваше, но с нищо не издадох болката, която чувствах. Нали съм създадена, за да правя другите щастливи. Старая се да не ги притеснявам излишно.
Мисля си, че всичко е благодарение на гените. Все пак майка ми на два пъти е подпалила кабинета на шефа на Нефтохима навремето. И двата пъти е била напълно невинна. За всички са виновни пушачите!
:)

"Истината" - Тери Пратчет.

Понеже скоро lammoth вече направи чудесно представяне на тази книга, с което ме лиши от седем лева (по-малко са - защото ползвам отстъпки, но нека се чувства виновен :))- моето ревю ще е по-кратко, като наблегна на цитати от книгата, които несъмнено ще допринесат и за Вашите коремни болки и рязко увеличаване на броя на очните бръчки, придружено с окапване на мустаци / намиг към Идка, която също плува или по-точно се носи по течението на Анкх, щот там нищо не потъва, но пък какъв чай става! /
Аристокрацията на града измисля пъклен план да премахне Ветинари. Представяте ли си?!? Да отстранят Хавлък от пост? :D
Ще се запознаете с един човек, който гони истината с молив и бележник в ръка, разкрива заговори и се изправя срещу разни образи като господин Шиш и господин Лале: "...ана работа!". Ми така е - някои хора умеят да говорят с многоточия...:)

" Уилям пак остана с неприятното впечатление на образования човек, който се досеща, че неграмотният срещу него може за един ден да го купи и продаде десетина пъти."

Истинско удоволствие бяха моментите с вампира Ото:

" -Е какво? - заговори строго. - Защо ме зяпате така? Зъвзем нормална реакция. Зтарая зе да я преодолея. Зветлината във взичките и форми е моята зтразт.Зветлината е моето платно, а зенките - моята четка.
- Но силната светлина е болезнена за вас както за всички останали вампири! - възкликна Захариса.
-Да. Малко е гадничко, но минава.
- И...се случва всеки път, когато снимате, така ли? - попита Уилям.
- Не. Понякога е по-зле.
- По-зле ли?!
- Понякога зе разпадам на прах. Но каквото не ни убие, замо ни прави по-зилни.
- Зилни ли?
- Абзолютно!"

Е - как да не изпаднеш във възхита пред такъв вампир? :)
И не е само това:

"- Чувала ли зте за теорията, че няма назтояще? Защото ако е делимо, то не може да е назтояще, а ако не е делимо, значи липзват началото, което го свързва с миналото, и краят, водещ към бъдещето.Филозофът Хайдехолан ни уверява, че цялата Взелена е замо някаква зи зтудена зупа от разбъркано време. А онова, което наричаме поток на времето, предзтавлява квантови флуктуации в тъкант на прозтранзтво-времето."

И малко миризми, така типични за Анкх-Морпорк:

"Много можеше да се каже за личната Воня на Дъртия Гнусен Рон. Миризмата беше толкова наситена, че се сдоби със своя индивидуалност и напълно си заслужи главната буква. След първоначалния потрес органите на обонянието просто се предаваха и излизаха в почивка. Успяваха да осмислят явлението, с което се сблъскваха, колкото и една стрида е способна да вникне в понятието "океан". След няколко минути в присъствието на Вонята ушната кал на хората се втечняваше, а косата им се изрусяваше.
Вонята се разви до такава степен, че вече имаше полунезависим собствен живот, често ходеше ама на театър или четеше малки томчета поезия. Рон беше цяла класа под своята Воня."

" Защото нищо не е задължително да си остане вярно завинаги. Стига и да е достатъчно задълго. Истината ви казвам."

Може би трябваше да наблегна на истината и свободата, но не съм на вълна разсъждения, за което моля да ме извините. Най-често лошото в мен винаги побеждава. В конкретния случай - адското главоболие.

Три разказа - Е.Алън По, Р.Шекли и О'Хенри

Задавали ли са Ви смешния въпрос - "Коя е любимата ти книга"?
Да - една едничка ми е и лежи на специална, излъскана до блясък масичка в приемната ми...:)
Както и да е...Сърфирам и на по-кратки вълни - разбирай разкази. Че и с голямо удоволствие, защото любопитството ми как ще завърши дадена история се удовлетворява в по-кратки срокове.
С една приятелка се разприказвахме на тази тема наскоро.
Ето част от моите фаворити, които благодарение на пиратстките си наклонности (а може би не) може да прочетете и тук щракайки на обозначеното място:

"Черният котарак" - Едгар Алън По - Щрак.
Като всяка себеуважаваща се и със свой собствен вкус, мисъл и държание библиотека и моята съдържа част от поредицата "Световна класика" - да - онази с черните корици и златни букви. Там се мъдри и Едгар Алън По. Само дето не го прочетох там този разказ. Ако си спомняте списание "Антени" / онова с голямото "А" с глобуса вътре/... точно там го бях открила. Като се вземе предвид силната ми кръвна връзка с черните котки и склонността ми към отмъщение, или по-приятното за слуха и субективните ми ценности: "възмездие", ще ви се изясни и отношението ми към този разказ.

"Дух V" - Робърт Шекли - Пляс
Робърт Шекли почти води класацията ми на любими писатели фантасти...мога да включа Александър Беляев, Айзък Азимов, Франк Хърбърт... А с този рзказ се запознах в някой от архивните броеве на списание "Космос". Помня, че рисунките хич не ми допадаха.
Ако имате някакви проблеми с планетата си - можете да се обърнете към Грегър и Арнолд.
Те все попадат в някакви комично-страховити ситуации...

"— Да не би да вярваш в духове?
— Разбира се, че не.
— Идеално, с всяка друга страхотия ще се справим. Само смелите побеждават!"

" Червено-Пурпурния Излапвач: — Аз няма да ти сторя зло. Аз само имам намерение да те изям." :)))

Искрено се надявам да сте внимавали какви чудовища сте измисляли в детството си.
За всеки случай наблюдавайте захвърлените дрехи на стола - може и да оживеят. :)



"Вождът на червенокожите" - О'Хенри - Маац
И като лек завършек: едно невероятно трудно, кърваво, отвличане на "сладурчето" Джони:
" - Ей, малкия - вика му Бил, - искаш ли да получиш кесийка бонбони и да се повозиш?
А онова взе, че светна Бил право в окото с парче тухла. "

" Точно на разсъмване ме събудиха страшни писъци. Пищеше Бил. Това не бяха крясъци, викове, вой или рев, каквито може да се очакват от мьжко гърло, а просто срамни, непоносими, унизителни писъци, каквито надават жените, когато видят привидение или гъсеница. Ужасно е да слушаш - и то на разсъмване, в пещера - такъв як, безумно смел, едър мъжага да пищи така невъздържано. "

Сигурна съм, че повечето блогъри са ги чели (толкова интелектуалци в това блог-море, че понякога се чувствам като някакво безмозъчно водорасло), но не пропускайте удоволствието от повторния прочит. А тези младоци, които не са ги чували - отделете малко време, излегнете се удобно с нещо вкусно в леглото, на бюрото или където там предпочитате и газ!

Shrek Forever After

Шрек попада в някаква шантава вселена, в която те с Фиона никога не са се срещали...
Световна премиера: 21.05.2010г.
На Свети Константин и Елена ще шрекиросваме!

Ето ви трейлъра:


Повече инфо за сюжета: тук

Шкафопамет своеволна ..

Странна машина е човешкото тяло. Когато иска работи, когато иска се плези подигравателно. То мускулчета, нерви, електрически сигнали, вода и таратор...
Ето на – паметта. При мен тя представлява тежък прашясъл шкаф с неизвестен брой чекмеджета, с различни причудливи форма и големина, които не стига, че са подвижни и никога не ги намирам в нужното време и място, но и се заяждат, скърцат и хилят денонощно.
Защо помня неща, случили се преди години кристално и ясно, а други по-скорошни – не? Пълна мъгла.
Ето – идва скоро в офиса някаква мениджърка – висока, слаба, руса. Имахме уговорена среща. Аз се надигам мързеливо и тъкмо протягам ръка да се представим една на друга, а тя така щастливо ми се усмихна:
- Ел! Не ме ли позна?
- Не... - мънкам виновно и блъскам ония своеволни чекмеджета.
Онова синеоко видение ми се ухили:
Е – бяхме съседки за кратък период. Ти ми рисуваше едни фантастични картинки. Аз всичко си пазя.
Кратка светкавица проблесна и ме трясна: Сивелина! Имам слабост към редките имена... Само дето тя тогава беше чудно дете с естествено черна коса и с невероятни сини очи.
- Как можа така да се изрусиш? - изтърсих съвсем нетактично аз и прехапах устни...

Оня ден пък си говорим е една моя приятелка – бивша колежка. Като се замисля една трета от приятелките ми са бивши колежки – ей затова ми се носи славата, че имам нерви като корабни въжета. Та с нея ходихме на тай-бо, спортувахме, на гости си ходихме...но тя започна работа на друго място и малко се откъснахме една от друга. И наскоро се засякохме във вездесъщия нет и тя ми пише:
- Липсваш ми... Скоро си гледах тавана в детската и си мислих за теб. И се чудих как ли може да се претвори наново всичко това, но без теб няма да мога:)))))
- Че как свърза тавана с мен?
- Ха ха ти забрави ли, че ми помага от стериопор да изрязваме слънца, луни, облаци и звезди и ги боядисвахме и после ги залепихме на окачения таван и вътре вече техниците сложиха осветителните тела.
Ама такъв срам ме обзе. Цялата се изчервих. Хубаво, че не бяхме лице в лице...
Чудя се – как мога да помня примерно, че знам коя е столицата на Португалия от Пипи Дългото Чорапче, помня цели откъси от „Отнесени от вихъра“ или „Белият зъб“, а не мога да си спомня за какво се разказваше в книга, четена само преди година...
Защо някои неща помня като слон, а други ми отлитат или се заключват подло от вътрешната страна?

Музиката е с камъни!

"Музика на душата" - Тери Пратчет.
Човекът Имп /Бъди /, джуджето Глод и тролът Лиас / Клиф/ създават група, наречена "Групата с камъни". Имат си фенове, тениски с образите си и изобщо всичко, както си му е реда. Моят любимец Смърт тръгва да търси отговора на въпроса: "ЗАЩО НЕЩАТА ТРЯБВА ДА СА ТАКИВА, КАКВИТО СА?" Внучката му Сюзън заема мястото му и оттам насетне следва...ще прочетете...
Освен журналист Тери Пратчет си е половин физик. Космическото фоново лъчение, което си е един вид доказателство за Големия Взрив и което и ние можем да чуем, цитирам:
"Между другото, смущение от космическото фоново лъчение е нещо, което всички сме изпитвали. Ако нагласим телевизора си на канал, който той не приема, около 1% от трепкащата картина, която се вижда, се обяснява с останки от Големия взрив."
И блестящата интерпретация на Тери:
"Един велик акорд, който...накратко...изсвирил всичко съществуващо. И с него започнала музиката, ако така ви харесва повече."

"- Нали знаете за Вслушващите се монаси от "Овнерог"? Които твърдят, че във Вселената имало фонов шум? Нещо като ехо на някакъв звук.
- Ами да, май е логично. Когато цялата Вселена се е размърдала отначало, трябва да е имало голям трясък.
- Не е задължително да е бил прекалено силен. Само трябва да е бил навсякъде едновременно. Прочетох книгата. Старият Риктор Брояча я е написал. Пише, че монасите още се заслушвали в онзи звук. Никога не изчезвал.
- А, значи ще да е силничък - възрази Архиканцлерът. - Няма как иначе щом се разнася надалеч. ако вятърът духа в друга посока, не се чуват дори камбаните от гилдията на убийците.
- Не е нужно да е силен, за да се чуе навсякъде- заинати се Пондър, - понеже в онзи момент въпросното навсякъде се е побирало цялото на едно място."
" Тази музика не само чупеше оковите, но и бягайки успяваше да ограби банката. Беше музика със запретнати ръкави и разгърдена риза, която ухлена вдигаше шапката си за поздрав и отмъкваше вагона със среброто."
„Глухотата не пречи на композиторите да чуват музиката. Тя само им помага да не чуват останалите разсейващи ги звуци.“
„Няма значение в коя посока се движиш. Важното е да не спираш. Това е същината на музиката с камъни.“
Целият този пост, моля да се счита и като индивидуален поздрав към frog'and'roll, която е избраница на Музиката с камъни. Аз само мога да се наслажвадам на аромата и.
Не знаехте ли, че музиката има и аромат?
Е - аз го усещам!
Поздрав:

Жалко само, че не беше наблегнато повече на Смърт и Ветинари...
:)

Ламотхски истории...

Дълбоко развълнувана от жеста на ламотхските жители, да изваят с голи ръце и ентусиазъм статуя на получовешкия ми облик:

реших и аз да сторя нещо добро за тях.(Още повече, че съм гузна за смъртта на главния изпълнител, както ми бе известено) За тази цел свиках на тайна сбирка всички властолюбци и подло прилагайки им сексуален и интелектуален натиск ги убедих да гласуват положително за следните благини:

1.От утре – четвъртъкопетък / по Анкх-Морпоркско време / се пуска новата линия Юго-Северо-Натам с чисто нови маршрутки. Те са удобни, ерго-троло-елфономични, снабдени с еъркъндишинъри от най-нов тип с вграден ароматизатор. Събират поне двадесетина средно големи, но добре изпотени ламотхци. За развлеченията по време на отегчителното чакане по спирките също е помислено – предлагат се мини-бейзбол игрищенце, зала за шахматисти-дебютанти, както и мини-бар „Добре дошли в духовния свят“, обслужван от обичания от всички митрополит Николаймс. За най-отдалечените дестинации е предвиден риболовен туризъм. Все пак внимавайте понеже рибата е само една, просто средства няма, господа – криза е!


2.За всички, които не понасят машинизираните превозни средства, осигуряваме еднорози, последна реколта. Владеят писмено и устно стотина диалекта, така че няма да има никакви затруднения при навигацията им. За всеки случай, понеже както знаете еднорозите са много разсеяни, всеки от тях е придружен от опитен летец – птицечов, който да следи отвисоко и глобално траекторията на нечифтокопитното:

3.Кралят на Ламотх, собственоръчно омаян и принуден да изпие голямо количество твърд алкохол от моите невинни ръце, във весело и еуфорично-похотливо настроение подписа кралски декрет за амнистиране на всички тролове, елфи, джуджета и дракони, неволно попаднали в тясните килии на страноприемница „Скокливото пони“ и премахна данъчното облагане на всички ламотхци – кореняци!

4.Документът бе щателно огледан и проверен за технически и правописни грешки от строга комисия:

Най-накрая мъдрият елф мацна и той подпис, с което окончателно завърши цялата галимация.

Искрено Ваша – Nightwish El

Неси

Черните сенки се прокрадват, слънцето напича жарко, а аз съм отново на десет и лежа на тревата, прегърнала кучето си. Неси не е от Лох Нес, тя си е моя и съм я отгледала от едно парче месо, розово и ухаещо на бебе-кученце. Толкова ми е безгрижно, колкото може да бъде само едно дете. Не мисля за нищо, лежа със затворени очи и се наслаждавам на слънчевите фигури, които виждам през клепките си. Косата ми е солена и мокра от морските пръски. Неси не ми позволява да влизам надълбоко. Полудяла от тревога ме захапва за ръката и дърпа към брега. Обичам да си играя с нея и тя да ме хапе. Ръцете ми са осеяни със симпатични сиви издутинки. Странно и обезпокояващо. Всичко е черно-бяло.
Това е сън.
А нея я няма вече толкова години.
И все още я сънувам.

Четиристотин на сто късмет!

В една слънчева сутрин на 16 октомври 1829г. Шхуната „Мермейд“ напуснала сиднейското пристанище, държейки курс към залива Коле (западното крайбрежие на Австралия). На борда и освен капитана и Самуел Нолброу имало още 21 души – 18 моряци и 3-ма пътници.
На четвъртия ден от пътуването страшна буря застигнала шхуната точно при осеяния с опасни рифове Торесов пролив.
Капитанът разбрал какво очаква „Мермейд“ и издал заповед всички да излязат на борда. В този миг огромна вълна приповдигнала шхуната и я понесла право към рифа, разцепвайки я над две.
Двадесет и двамата души се намерили сред океана. Единственият шанс за спасение била скалиста издутина на стотина метри от мястото на корабокрушението.
Когато настъпило утрото на мъничкото островче, вкопчени кой в каквото намери стоели мокри, но живи – всичките двадесет и двама души!
След три денонощия ги спасява баркаса „Свифтшуе“, случайно минаващ през пролива.
Пет дни всичко вървяло прекрасно. Тъкмо наближавали бреговете на Нова Гвинея, когато корабчето било подхванато от мощно течение и се разбило в пустинния бряг. Моряците, пътниците, включително целия екипаж на „Мермейд“ напуснали кораба без никой на пострада.
Само след 8 часа от мъките ги избавила шхуната „Ховернър Реди“. Въпреки екипажа си от 32-ма души, все някак успели да поберат хората и от двата кораба.
Шхуната вдигнала платна и ... след три часа избухнал пожар. Тъй като корабът бил пълен с дъски, огънят бързо се разраснал, а хората се спуснали към спасителните лодки.
Скоро след това ги прибрал австралийския военен кораб платноходен кораб „Комета“.
Тново океанът не отнесъл нито един човешки живот.

Ала благополучието траяло само седмица.
Внезапно ги връхлетял ураган, скъсал платната на „Комета“ и счупил мачтата.
Екипажът на кораба започнал да роптае, че за всичко са виновни спасените от тях „неудачници“. Когато положението на кораба се влошило, командата седнала в една голяма лодка, изоставяйки загиващия кораб и нежеланите пътници на произвола на стихията.
Каква е била съдбата на екипажа на „Комета“ никой не знае, но многострадалните „неудачници“ след 18 часа вкопчени в останките от кораба били избавени от пощенския кораб „Юпитер“. Капитаните от трите загинали кораба направили преброяване, оказало се, че всички са налице – никой не загинал!
И това не е всичко!
Пътничка от „Юпитер“ - възрастна дама на име Сара Ричи от Йоркшир (Англия) пътувала към Австралия да търси сина си, когото не била виждала от 15 години.
И го намерила!
Синът и бил моряк на шхуната „Медмейд“.
Всички подробности от тази необикновена история са потвърдени от документи, които се пазят в архивите на „Лойд“ - световноизвестно английско морско застрахователно дружество.
Ако едно спасяване след корабокрушение се смята за сто на сто късмет, то екипажът на „Мермейд“ имал цели четиристотин на сто късмет!
Дето се вика - роди ме мамо с късмет, па ме хвърли в океана!
:)
Подобен род статии от старите Космоси винаги са ме привличали. Сега освен горе-долу Нешънъл Джеографика нищо не ми харесва.
Приключенският дух отиде нейде в ковчега на мъртвеца...

Източник за публикацията - сп.Космос
Източник на картината (Айвазовски) - интернет