"Знахар" - Тадеуш Доленга-Мостович

Като бях по-малка четях предимно класици. В предния пост няколко пъти се спомена за „Знахар” на Тадеуш Доленга-Мостович и тъй като е от любимите ми, реших да доставя малко удоволствие на тези, които я харесват като мен и да провокирам онези, които не са се докоснали до нея, да я издирят в на-близката антикварна книжарница.

Вече бях коментирала в мой пост за човещината и призванието, които човек трябва да притежава, за да практикува професията медик. Независимо дали сте хирург, фелдшер или обикновена мед.сестра, освен професионализъм нужна е и малко доброта.
И за бога – слагайте по-малко грим / това е към сестрите! /. Знам, че това е благороден трик да отвличате вниманието от спринцовката към омазаното с помади лице, но има хора и със слаби сърца!

Та по същество:

Гениалният хирург – професор Вилчур след сложна и успешна операция се завръща у дома, където намира писмо, от което разбира, че е изоставен от съпругата си. Отчаян той отива в близката кръчма, където се опитва да подтисне мъката си с алкохол. След като е ограбен и при падане получава удар в главата, той загубва паметта си.
Започва нов живот, без документи, пари, дом, приятели. Без спомени…
След години съдбата го среща с най-близката му – дъщеря му Мариша. Без да подозират за кръвната си връзка между тях се установяват искрени приятелски чувства.
След катастрофа знахарят прави трепанация и спасява живота на дъщеря си. И точно затова го очаква затвор…


И един мой любим откъс:

"- Ти не го познаваш. Той изобщо не приема пари. Дори лекува главно даром. Освен това казваш, че бил прост селянин. Обаче представи си, сериозно се съмнявам в това.
- Защо?
- Защото той, струва ми се, знае френски език.
- Какви пък, може би е емигрант. Много селяни ходят на работа във Франция.
- Не! – отвърна – Ако беше така, щеше само да говори френски. А той четеше, и то стихове.
….
- Значи предполагаш, че е интелигентен човек, който се укрива, преоблечен като селянин?
- Не зная дали се укрива. Готова съм да се закълна, че човек като него не би могъл да извърши позорна постъпка, която да го принуждава да се крие. Но съм сигурна, че е интелигентен. Обърни внимание на израза на очите му, на обноските, на говора му. Възможно е да си внушавам, но когато разговарям с него, имам чувство, че в умствено отношение стои много по-високо от мене.
- Има умни селяни – отбеляза Лешек и се замисли.
След малко извика:
- Сетих се! Има много прост начин. Съвсем лесно можем да го изпитаме и да се уверим дали е интелигент или селянин. Стига да го подхванем умело.
- Лешек! Но аз не искам за нищо на света…Не е красиво.
- Както искаш. Все ми е едно – съгласи се Лешек.
Съгласи се само привидно, а беше решил да опита при първия удобен случай. Имаше вродено влечение към разгадаване на тайни. Още от малко момче обичаше да чете Карл Май, а по-късно приключенските разкази на Конан Дойл. Дори най-обикновените ребуси го омайваха.
…
Един петък отново срещна знахаря Кошиба.
- Вие сте от Кралството, не тъгувате ли за вашия край?
- Никого не съм оставил там, та да тъгувам.
- Странно. Аз съм още много млад и не съм го преживявал лично, но от възрастните съм чувал, че в чужбина ги измъчвала носталгия. Вие не изпитвате ли?
- Какво? – вдигна очи знахарят.
- Носталгия – свободно повтори Лешек.
- Не – поклати глава. – Тук е същата земя, не е чужбина.
Лешек все още не беше сигурен и добави:
- Все пак други хора, други нрави. Не е лесно човек да се аклиматизира.
Знахарят вдигна рамене.
- Обиколил съм цялата държава. Моят дом е навсякъде и никъде.
И това не задоволи Лешек. Знахарят би могъл да се досети за смисъла на непознатата дума от цялостното изречение. Въпросът трябваше да се постави по-точно.
- И тук хората са благоразположени към вас – каза той. – Чувал съм го неведнъж. Много визити ли имате?
- Да. Особено напролет и зиме. През лятото по-малко боледуват.
Сърцето на Лешек заудря по-силно. Сега беше вече почти сигурен, че предположенията на Мариша са основателни. И добави:
- Можехте състояние да направите, ако нямахте явни аспирации към филантропия.
Знахарят или не забелязваше, че го изпитват, или му беше безразлично, че му поставят капани, защото добродушно се усмихна:
- Това не е филантропия – рече. – Просто искам да помагам на страдащите, а на състоянието … изобщо не държа. Вие, богатият, трудно ще го разберете.
- Защо?
- Защото богатството зашеметява. Състояние се трупа, за да служи за нещо, да помага. Но придобиеш ли го, задушава всчко и те кара да му служиш на него, на богатството.
- Тоест от средство преминава в самоцел?
- Точно така.
- Изхождайки от тази предпоставка, следва, че е опасно да се притежава каквото и да е, защото човек може да се превърне в роб на собствеността си?
- Разбира се – кротко потвърди знахарят. – Но опасност има само тогава, когато човек не го разбира, когато се е самозабравил.
……
Когато знахарят излезе, той каза:
- Знаеш ли това е учудващо! Този човек мисли абстрактно, разсъждава логично и знае отлично значението на думи, които простите хора никога не употребяват. Главата си залагам, че тук действително се крие някаква тайна.
- Виждаш ли!
- В момента обаче не това ме занимава – продължи Лешек, - поразен съм от нещо друго. Този човек без съмнение е надарен с изключителен ум. Да предположим, че по неизвестни нам причини е решил да се преструва на обикновен селянин, облича се и дори се изразява като селянин. И изведнъж позволява да бъде въвлечен в случаен разговор, от който може да се прозре образованието му!...Ето какво ме шокира! Как е възможно! Положил е толкова усилия да минава за прост човек, направил е всичко възможно, а позволява да бъде уловен в такава явно клопка! Няма логика.”