Един обичаен детски свеж ден....

То бива ли цяла нощ да се въртиш и да сънуваш как някакъв слон подхвърля нагоря огромна змия? Будилника удря един риф и аз скачам. Мия се набързо, навличам ученическата престилка и отварям вратата. В антрето на нивото на моите метър и тридесет очи в очи ме гледа огромен петнист дог. Божеее – къФ е тоя звяр? И отде се пръкна в моето антре? Като стара кучкарка забелязвам приветливо тупкащата в пода опашка, погалвам го по главата и леко го избутвам, за да достигна шкафчето с обувките. Заподскачвам весело до училище.
Започва часа, точно когато с ужас разбирам, че съм научила следващият урок. Въздъхвам тихичко. Мърфи рулз. Учителката казва моето име и аз ставам пухтейки:
- Другарко! (тогава всички бяхме другарчета, кво знайте вие...:) Научила съм по погрешка следващия урок.
- Ех, Ел! Много си разсеяна! - и се подхилва, щот не ми вярва, а в същото време аз се опитвам да гледам невинно. Много ми се удава.
- Е – нищо! Излез и разкажи какво си научила!
Как мразя да ме изпитват на дъската и да усещам втренчени погледи. Отивам, изпявам урока и чертая нещо на дъската.
- Добре! Браво! Дай си бележника! - с нежелание ми завърта една шестица. Правя усилия да не подскачам докато се добера до чина. Сядам си на мястото и докато тя разказва новия урок (за мене стар) се унасям. Трябва да помоля майка да ми даде оня големия атлас и да видя къде е тоя Суецки канал, Порт Саид, Хартум и Фашода...
Досадното училище свършва и следва пак весело подскачане до дома. Щракам с пръсти и изпод кофи, огради и покриви към мен се стичат черни котки – една, две ....шест! Един бабиер ме зяпа и се прекръства боязливо. Как да и обясня, че уличната котка, дето я храня се окоти и то все черни! А аз имам слаб гласец, но пък щракам с пръсти доста добре – нали съм гордостта на татко. :)
Влизам в нас и по-големият ми брат,подло ухилен до уши – явно ме е дебнел нарочно:
- Хайде – тебе чакам! Отиваме да тренираме!
- Аве, баткейшън – уморена съм, аре да го отложим?
- Стига цирика. Като съм казал – тръгвай!
Хвърлям чантата, мятам едни шорти и бягам. Следват три обиколки на близкото игрище и аз преплитайки крака се мятам възмутена на земята.
- Почвай лицеви опори! Не! Не така – на юмруци! Брус Ли така ги прави!
- Батко – аз да не съм Брус Ли? - пухтя, но послушно падам на асфалта и одирам коленете.
- Глей ся какво направи, еййй! Сега нашите ще ми се карат заради тебе!
- Баткейшън, няма страшно! Ще кажа, че съм паднала от колелото. Споко!
- И спри да ме наричаш така!
- Добре, баткейшън! А какво беше това куче сутринта в антрето?
- Един приятел ме помоли да го гледам вечерта...
Връщам се, мия кръвта и почвам да шетам. Обичам блясъка в очите на майка ми, когато види, че къщата свети. После мятам уроците за половин час и пак се мятам със Стас, Нели, Саба и Кали в леглото.
Майка ми се прибира уморена и от вратата се усмихва:
- На мама къщовницата!
Баща ми идва малко след нея и мъкне цяла каса с кока-кола и сладолед! Йееее – ще пируваме! На всичкото и отгоре от кухнята ми замирисва на пиле с ориз!
Чувствам се толкова щастлива!
Обичам ги всичките!
И пиле с ориз обичам!

Това беше по покана на Ламот!
:)))