Отново сама

Отново останах без колежка.
Трета за тази година.
Взе да ми писва.
И ми прекъснаха отпуска!
А тъкмо световно неизвестната художничка Найтуиш Ел нахвърля с масло първите мазки на платното.
"Корабът на мъртъвците" ще почака. И без това музата и отлетя.

Тия хора не осъзнават ли, че вълни от тъга и скръб ще налегнат милионите и почитатели?

ЧРД на маХ :)

Днес ми е ЧРД-то!
Ставам по-малка с цяла година!
Взе да ми писва вече всяка година да се подмладявам!
Искам и аз като нормалните хора да се радвам на деца, внуци и правнуци....
Айде - който има пари в тая криза да ходи да се почерпи за мое здраве!

Който няма да идва в къщи - ама само пържолес и тортаре имам...
:)
На всички, на които съм липсвала тия дни да знаят, че се забавлявах.
То аз друго и не правя, де...
:)

"Знахар" - Тадеуш Доленга-Мостович

Като бях по-малка четях предимно класици. В предния пост няколко пъти се спомена за „Знахар” на Тадеуш Доленга-Мостович и тъй като е от любимите ми, реших да доставя малко удоволствие на тези, които я харесват като мен и да провокирам онези, които не са се докоснали до нея, да я издирят в на-близката антикварна книжарница.

Вече бях коментирала в мой пост за човещината и призванието, които човек трябва да притежава, за да практикува професията медик. Независимо дали сте хирург, фелдшер или обикновена мед.сестра, освен професионализъм нужна е и малко доброта.
И за бога – слагайте по-малко грим / това е към сестрите! /. Знам, че това е благороден трик да отвличате вниманието от спринцовката към омазаното с помади лице, но има хора и със слаби сърца!

Та по същество:

Гениалният хирург – професор Вилчур след сложна и успешна операция се завръща у дома, където намира писмо, от което разбира, че е изоставен от съпругата си. Отчаян той отива в близката кръчма, където се опитва да подтисне мъката си с алкохол. След като е ограбен и при падане получава удар в главата, той загубва паметта си.
Започва нов живот, без документи, пари, дом, приятели. Без спомени…
След години съдбата го среща с най-близката му – дъщеря му Мариша. Без да подозират за кръвната си връзка между тях се установяват искрени приятелски чувства.
След катастрофа знахарят прави трепанация и спасява живота на дъщеря си. И точно затова го очаква затвор…


И един мой любим откъс:

"- Ти не го познаваш. Той изобщо не приема пари. Дори лекува главно даром. Освен това казваш, че бил прост селянин. Обаче представи си, сериозно се съмнявам в това.
- Защо?
- Защото той, струва ми се, знае френски език.
- Какви пък, може би е емигрант. Много селяни ходят на работа във Франция.
- Не! – отвърна – Ако беше така, щеше само да говори френски. А той четеше, и то стихове.
….
- Значи предполагаш, че е интелигентен човек, който се укрива, преоблечен като селянин?
- Не зная дали се укрива. Готова съм да се закълна, че човек като него не би могъл да извърши позорна постъпка, която да го принуждава да се крие. Но съм сигурна, че е интелигентен. Обърни внимание на израза на очите му, на обноските, на говора му. Възможно е да си внушавам, но когато разговарям с него, имам чувство, че в умствено отношение стои много по-високо от мене.
- Има умни селяни – отбеляза Лешек и се замисли.
След малко извика:
- Сетих се! Има много прост начин. Съвсем лесно можем да го изпитаме и да се уверим дали е интелигент или селянин. Стига да го подхванем умело.
- Лешек! Но аз не искам за нищо на света…Не е красиво.
- Както искаш. Все ми е едно – съгласи се Лешек.
Съгласи се само привидно, а беше решил да опита при първия удобен случай. Имаше вродено влечение към разгадаване на тайни. Още от малко момче обичаше да чете Карл Май, а по-късно приключенските разкази на Конан Дойл. Дори най-обикновените ребуси го омайваха.
…
Един петък отново срещна знахаря Кошиба.
- Вие сте от Кралството, не тъгувате ли за вашия край?
- Никого не съм оставил там, та да тъгувам.
- Странно. Аз съм още много млад и не съм го преживявал лично, но от възрастните съм чувал, че в чужбина ги измъчвала носталгия. Вие не изпитвате ли?
- Какво? – вдигна очи знахарят.
- Носталгия – свободно повтори Лешек.
- Не – поклати глава. – Тук е същата земя, не е чужбина.
Лешек все още не беше сигурен и добави:
- Все пак други хора, други нрави. Не е лесно човек да се аклиматизира.
Знахарят вдигна рамене.
- Обиколил съм цялата държава. Моят дом е навсякъде и никъде.
И това не задоволи Лешек. Знахарят би могъл да се досети за смисъла на непознатата дума от цялостното изречение. Въпросът трябваше да се постави по-точно.
- И тук хората са благоразположени към вас – каза той. – Чувал съм го неведнъж. Много визити ли имате?
- Да. Особено напролет и зиме. През лятото по-малко боледуват.
Сърцето на Лешек заудря по-силно. Сега беше вече почти сигурен, че предположенията на Мариша са основателни. И добави:
- Можехте състояние да направите, ако нямахте явни аспирации към филантропия.
Знахарят или не забелязваше, че го изпитват, или му беше безразлично, че му поставят капани, защото добродушно се усмихна:
- Това не е филантропия – рече. – Просто искам да помагам на страдащите, а на състоянието … изобщо не държа. Вие, богатият, трудно ще го разберете.
- Защо?
- Защото богатството зашеметява. Състояние се трупа, за да служи за нещо, да помага. Но придобиеш ли го, задушава всчко и те кара да му служиш на него, на богатството.
- Тоест от средство преминава в самоцел?
- Точно така.
- Изхождайки от тази предпоставка, следва, че е опасно да се притежава каквото и да е, защото човек може да се превърне в роб на собствеността си?
- Разбира се – кротко потвърди знахарят. – Но опасност има само тогава, когато човек не го разбира, когато се е самозабравил.
……
Когато знахарят излезе, той каза:
- Знаеш ли това е учудващо! Този човек мисли абстрактно, разсъждава логично и знае отлично значението на думи, които простите хора никога не употребяват. Главата си залагам, че тук действително се крие някаква тайна.
- Виждаш ли!
- В момента обаче не това ме занимава – продължи Лешек, - поразен съм от нещо друго. Този човек без съмнение е надарен с изключителен ум. Да предположим, че по неизвестни нам причини е решил да се преструва на обикновен селянин, облича се и дори се изразява като селянин. И изведнъж позволява да бъде въвлечен в случаен разговор, от който може да се прозре образованието му!...Ето какво ме шокира! Как е възможно! Положил е толкова усилия да минава за прост човек, направил е всичко възможно, а позволява да бъде уловен в такава явно клопка! Няма логика.”

"Кръстоносци" - Хенрик Сенкевич

Църквата е институция, чиято основна дейност е търговия с вярата на хората.
Изключително изобретателна в печалбарството с морала и надеждите на наивниците, тя е измислила удобната за всички индулгенция. Имах смътната представа, че индулгенцията е нещо, с което евтино можеш да изкупиш някой грях, но не бях запозната с видовете такава, както и не бях подозирала удобството за бъдещи, т.е. неизвършени все още грехове.
Та решавам аз да елиминирам някой неприятен за мен субект и първо минавам през църквата. Изръсвам се прилично и после напълно пречистена, безгрешна и невинна унищожавам някого…
Абе – пълно удобство! Чиста съвест. Спокоен сън.
Даже и реклама могат да пуснат:”Чистим грехове всякакви! Винаги навреме!”

„Нося и индулгенции, и реликви, а индулгенциите са различни: има пълни, има за петстотин години и за триста, и за двеста, и за по-малко, по-евтини, за да могат и бедните хора да си купят и така да съкратят мъките си в чистилището. Имам индулгенции за минали и за бъдещи грехове, но не мислете, пане, че парите, с които ги купуват, задържам за себе си…”

Друг момент, който ми направи силно впечатление беше смъртта на Зигфрид. Един от четиримата, които отвличат дъщерята на Юранд – страшилището за кръстоносците. Нали разбирате, че по друг начин / по-мъжки / не са успели да го заловят и прибягват до възможно най-подлия начин – чрез детето му. Юранд разбира се веднага отива и се предава в ръцете им. Те го осакатяват по ужасен начин – ослепяват го, отсичат му дясната му ръка, изтръгват езика му и го…пускат. След като след време в ръцете му попада последния от мъчителите на дъщеря му, която от преживения страх умира…Юранд го освобождава.
Изненадващият жест на милосърдие довършва злодея:

`”Зигфрид яздеше, но не беше в пълно съзнание, раздрусван от треска. Отчаянието, което разяждаше душата му от момента на Ротгеровата смърт, злодеянията, извършени за отмъщение, угризенията, ужасяващите го видения, душевните терзания – всичко това беше отдавна помътило духа му до такава степен, че той само с най-големи усилия противостоеше на безумието, а понякога дори му се поддаваше……
……
- Върви! Върви! – прошепна му внезапно над ухото някакъв глас.
Той се огледа – и видя смъртта. Сама във вид на бял скелет, яхнала конски скелет, тя вървеше редом с него и тракаше с костите си.
- Дойде ли? – запита кръстоносецът.
- Дойдох. Върви!Върви!
Но в тоя миг забеляза, че и от другата му страна има спътник: стреме до стреме яздеше с него някакво същество, по тяло подобно на човек, но с нечовешко лице, защото имаше дълга , заострена глава на звяр с щръкнали уши и покрита с черна козина.
-Кой си ти? – попита Зигфрид.
А той, вместо да отговори, му показа зъбите си и почна глухо да ръмжи.
Зигфрид затвори очи, но веднага чу още по-силно тракане на кости и глас, който му казваше в самото ухо:
-Време е! Време е! Бързай! Върви!
И той отговори:
- Отивам…
Но този отговор излезе от гърдите му, като че го бе казал друг.
И сякаш подтикнат от някаква непреодолима вътрешна сила, той слезе от коня и смъкна от него високото рицарско седло, а след това и юздата. Спътниците му слязоха също от конете и не го оставиха нито за миг, а го заведоха от средата на пътя към края на гората. Там черният вампир му наведе един клон и му помогна да върже на него ремъка на юздата.
- Бързай! – пошепна смъртта.
-Бързай! – зашумяха някакви гласове по върхарите на дърветата.
Унесен като в сън, Зигфрид прекара другия край на ремъка през преждилото, направи примка и стъпил на седлото, което бе сложил по-рано под дървото, постави примката на врата си…”

Първо трябваше да започна с разкриване на сюжета, но при мен всичко е хаотично...

„Кръстоносци” разкрива по увлекателен начин и с автентичен дух епохата на залеза на Тевтонският Орден като фон на приключенията на младия шляхтич Збишко и брата на баща му Мачко от Богданец.
Романът завършва с епична битка, която впечатли дори мен, която след битките във „Властелинът на пръстените”, които изживях първо с писменото слово, после и на екран, вече се имах за доста закоравяла…:)


Книгата просто лъха на древни времена.
Хареса ми.
Никога не съм можела да оценя книга по някаква единисиколкобална система.
Просто не мога. Моля да ме извините.
Но всяка книга, за която си правя труда да пиша тук си заслужава.
Поне аз невежата научих какво е шляхта…То и Сенкевич бил шляхтич, ама кой да прочете…


Картината на битката при Грюнвалд я свих от тук.

За боядисването на огради и очакващата ме плажната ивица

"Той огледа оградата… и цялата му радост отлитна, а в душата му се възцари дълбока печал. Трийсет метра ограда, близо три метра висока. Животът му се струваше празен и безсмислен, съществуванието — тежко бреме."

" — Впрегнаха те на работа, а?

Том се извърна рязко и рече:

— О, ама това ти ли си, Бен! Не те забелязах.

— Виж, аз отивам да поплувам. Не ти ли се ще и на теб? Но, разбира се, няма как — нали трябва да работиш! Много ясно!

Том изгледа момчето и отвърна:

— Ти на кое му викаш работа?

— Че това не е ли работа? "

"Без да знае, той бе открил един велик закон, управляващ човешките постъпки, а именно, че за да накараш някого — възрастен човек или малко момче, да ламти за нещо, нужно е само да направиш това нещо труднодостъпно. Ако Том бе велик и мъдър философ като автора на тази книга, вече щеше да е разбрал, че Работа е онова, което си задължен да вършиш, а Игра — онова, което не си длъжен."

Цял живот аз играя. Или поне се опитвам. Търся удоволствие във всяко нещо, което върша. Дори и в работата. По едно време дори успявах!
Само, че нещо се изморих. Изморих се да се опитвам да се манипулирам, контролирам и самозалъгвам.

Сега ламтя за море. Толкова е близо и същевременно труднодостъпно.
С две думи - нужна ми е почивка.
Грабвам си хавлията и на плажа.

Пък вие завиждайте!

Рисунката ми е от "Хъкълбери Фин", но беше най-близкото, което можеше да предложа :)
Пък и внушава безметежно спокойствие...:)

"Спиралата" - Гурам Панджикидзе

Не знам дали сте чели нещо от грузински автори, то и аз не бях чела, но тази книга ми хареса...всъщност за втори път пак ми хареса :)
Ето и накратко за какво иде реч...

Световноизвестният астрофизик Давид Гиоргадзе е на смъртно легло. Лекарят Зураб Торадзе, който пък е спец в областта на присаждане на мозъци на животни, му предлага тайна операция. Мозъкът на гениалният стар учен да бъде присаден в ново младо тяло. Тялото на 23-годишния атлетичен студент във Физическия факултет на университета - Рамаз Коринтели, пострадал при катастрофа...

"- Аз и асистентите ми решихме, разбира се, ако вие се съгласите, да присадим мозъка ви на някой младеж.
- Щеше да бъде по-деликатно да кажете, че към мозъка ми ще присадите тялото!"
:)))

"Да, мозъкът, понеже той ражда мислите, той определя интелектуалните възможности, характера, стремежите, любовта, омразата и хилядите други качества, които отличават човека от животното. С една дума, човекът - това е неговият мозък. Какъвто е мозъкът, такъв е и човекът."

"В бога ли? Не, не вярвам. Между другото от учените най-близо до бога са все пак астрофизиците и астрономите. А аз съм и едното, и другото. Знаете, че съм астрофизик. Естестено, не вярвам в господ, но вярвам в космическия ред и закономерностите, вярвам в силата на природата, в създадения от нея глобален баланс.
Като се започне с другите големи постижения и се свърши с вашата операция - не се ли намесаме прекалено много в работите на природата?Не забравяме ли, че и ние сме нейни деца и тя няма да ни прости прекалената наглост?"

"- Нашата цел е благородна - искате да превърнете мен, седемдесет и четири годишния старец в двадесетгодишен младеж. Да постваите мозъка ми в тяло, изпълнено с темперамент и енергия. Ала ще се погодят ли? Ако мозъкът подчини тялото, какъв е смисълът на операцията? Старият ми м със старомодни възгледи и с някога авангардно, но в сравнение с днешня ден консерватвно мислене бързо ще състарят младото тяло. А ако тялото подчини мозъка - нали тогава аз вече няма да бъда аз? И опитът ми, знанията, талантът и способностите ми мисленето и интелектът ми ще робуват на чуждо тяло. Нима това няма да е възможно най-голямата трагедия за личността ми, която може да тласне дори към самоубийство?"

Това е книга за трагедята на един човек.
Непушач, заключен в тяло на пушач.
Влюбен в собствената си сестра / на тялото де...:) /.
Трагедията на човек, затворен в тялото на престъпник.

Опитът да се създаде идеална хармонична личност завършва с провал.

Идеята за присаждане не е нова - спомнете си "Хойти-Тойти" или "Главата на професор Доуел" на Беляев, където не мозъци ми направо цели глави режеха....:)

Стилът на писане е добър, има доста диалози, темата разисква нравствени, психоаналитични и чисто човешки проблеми, така че ако може да я изнамерите отнякъде - не се колебайте!
:)

Даже сега като се разрових из нета открих, че цял сериал са направили пустите грузинци...
И понеже не намерих снимка на корицата в нета, сега ще трябва да се главоболя и да сканирам моята...

Как се чете в пещера...

Бях любезно поканена от lammoth да отговоря на един куп въпроси, относно това как чета.
Ужасни тръпки ме обхванаха, понеже след неговата блестяща и оригинална публикация, каквото и да бях написала щеше да бледнее...
Ето затова наех мосю Дьо Слов, разбира се срещу колосална сума, да драсне два-три реда за моите книжноплъхови навици.

"Уморена от светски събирания Найтуиш Ел се прибра в пещерата си на морския залив. Просна се на мекото легло, дръпна балдахина да я пази от настървените комари и дъвчейки шоколад, заби нос в „Кръстоносци“ на Сенкевич. / беше изръсила цяла дузина златни дукати в антикварната! / Тя не обичаше да драска по книги, но затова пък всички стени из пещерата бяха изподраскани с нейни спонтанни рисунки – феи, дракони, а напоследък рисуваше все кораби, пълни със скелети...Чу се шум отвън и тя остави книгата настрана, като метна поглед към номера на страницата. Странно, но тя, която бе вятърничаво същество със слаба памет и не помнеше дати и цифри, винаги запомняше до коя страница е стигнала.

Скочи пъргаво и прескачайки ловко няколко купчинки с книги, се препъна в глобуса и падна върху „Еманципирана магия“. От вчера тази книга все по-нагло и нагло и се пъхаше в ръцете и, дори не я оставяше да сготви на спокойствие. Още веднъж за трети път тази седмица Найтуиш Ел тържествено се закле, че ще скове допълнителни рафтове и ще въведе пълен порядък в този тъй уютен хаос! Та колекция „Галактики“ вече стремително заплашваше да връхлети томовете на Карл Май! Отпи още една глътка от колата – тя всъщност консумираше всякаква храна стига да е обилно полята с този наркотик...и смело отвори вратата . На прага стоеше приветлив черен гарван, който изграчи: „Поръчали сте още книги на Тери Пратчет? Спешна доставка – пет златни кюлчета моля! А да ви се намира случайно мърша?“ Найтуиш Ел въздъхна, плати и го информира: „В момента мога да ви предложа само шоколад.“. Гарванът се фръцна и отлетя.
Днес бе планирала да въведе малко ред и дисциплина. Взе камшика и изгледа страшно към купчината нагло хилещи се книги. Рафаел Рабатини прегърна Сенкевич и весело поеха към южния ъгъл на пещерата, където беше най-светло и имаше шанс кориците им да хванат малко тен. Карл Сейгън замислено се доизмести към „Кратка история на времето“ откъдето величаво искреше въздушна космическа маса, която обгръщаше Хокинг. Беляев, Шекли и Азимов бяха окупирали шкафа до светата обител – леглото на тяхната господарка и като им доскучееше се пъхаха на топло под завивките.
От най-тъмния ъгъл на пещерата мрачно гледаха томовете на Стивън Кинг. Там никой не припарваше, защото съществуваше реална опасност да изчезнат в небитието по мъчително-приказен начин. Единствено „Последният ден на сътворението“ на Волфганг Йешке и „Едно“ на Ричард Бах, които нямаха никакъв страх от време и пространство се осмеляваха да се разхождат дори в тия дебри...

Ел обичаше да и е тъмно, затова палеше свещи и четеше на жива светлина. Пък и от мрака изскачаха интересни създания..."

Моля всички естети да не гледат снимката на горната лява част на библиотеката и.
Съжалявам, че не мога да предоставя снимки и на другите части, но те са в толкова ужасно и разхвърляно състояние, че травмиращата гледка може да причини дори обезкосмяване:



Много ми се искаше да отправя покана към frog'n'roll, Madwizard и Tankobg, но силно се съмнявам, че с тяхната неохота да отговарят на щафети биха се включили.
Ако решат – може да се включат, ако не – да са живи и здрави! :)

А може и литературна вечеринка да организирам!
С алкохол, цигари и китари!
:)

Вечеринка в мазето на Nostromo

Дълго планираната вечеринка „Добре дошли в света на О'Хенри“ се състоя в тесен кръг от високопоставени особи.
След няколко партии и три подли удряния в глезена, непобедимия Ностромо бе сразен с невероятно лек и грациозен топовен ендшпил. Той се свлече, радостен и омаян, че най-накрая се е появил достоен съперник и се потопи в червените вълни на вино, лично оставено в мазето му от херцога на Долна Бургундия преди около 10 века...
Мосю Ламотх се предаде гордо и с типично ламотхско кралско достойнство след два сета. Той е свикнал да пада предимно от тийнгърлки, но понесе и тази нова загуба с чаровна усмивка.

Оттегли се и застана в защитна позиция пред хладилната чанта със сладоледа.
Найтуиш Ел в дюрерова меланхолична поза се зае с тежката задача да прочете на глас „Наръчникът на Хименей“, но бе прекъсната от нечие неуважително хъркане. Тя въздъхна и се зае с няколко прости квантови гравитационни изчисления, стигайки до извода че е възможно Вселената да е съществувала и преди Големия Взрив.
Бетелгейзе надничаше закачливо през решетките на прозореца, а песента на Nightwish - Ocean soul лениво се носеше из въздуха с аромат на ром...
Събитието бе увековечено от Ото:

Аргххххх...туп

Заради пустите змиорки още имам видения!

Стар небесен обитател в нова визия!

Тъкмо си готвех тиквички с ориз и наглеждах да не изгори пилето във фурната и от телевизионния екран ме зарадваха със следната новина: избухване на свръхнова. Вече ми беше омръзнало да ми говорят за политика, замърсявания, цигари и цигански изпълнения... Бетелгейзе (алфа на Орион) бързо менила формата си и смачквайки се под силата на собствената си гравитация, тук до седмици / или месеци / се очаквал взрив.
С две думи светлинно шоу!
Не съм наясно точно какво ще се види с просто око, но тъй като червеният гигант се намирал на някакви 427 светлинни години от Земята, предполагам, че ще бъдем свидетели на чудни гледки. Последното избухване на свръхнова е било наблюдавано през 1054 година. и е отбелязано от китайски и арабски астрономи. В продължение на 23 дни светлината е била толкова ярка, че се е наблюдавала и през деня! Остатъците и формират Ракообразната мъглявина:

А г-н Павел Николов вече е наясно и с последиците от такова събитие -отзвукът в редиците на гадатели, шамани и прочие ще е огромен...;)

Аз съм зодия Рак и отивам да си правя орионски хороскоп!
:))

Източници - 1,2

"Сигурност за нашите деца"

Наскоро стартира кампания "Сигурност за нашите деца". Целта и е да повиши сигурността на автобусите, превозващи деца.
Дотук добре.
Не знам как и кога е трябвало да се извършват проверките, но тук миналата седмица беше спрян автобус, превозващ деца от 3 до 4 - годишна възраст. Докато течеше проверката тези деца стояха близо двадесет минути, изложени на пек, уморени от пътуването и на границите на изтощението. Питам се, това ли е правилният начин? Предполагам, че тези превозни средства, които да одобрени за превоз на деца, фигурират в някакви списъци и могат да им се правят проверки, не по време на самия превоз. Не виждам защо трябва да страдат физически децата.

Един обичаен детски свеж ден....

То бива ли цяла нощ да се въртиш и да сънуваш как някакъв слон подхвърля нагоря огромна змия? Будилника удря един риф и аз скачам. Мия се набързо, навличам ученическата престилка и отварям вратата. В антрето на нивото на моите метър и тридесет очи в очи ме гледа огромен петнист дог. Божеее – къФ е тоя звяр? И отде се пръкна в моето антре? Като стара кучкарка забелязвам приветливо тупкащата в пода опашка, погалвам го по главата и леко го избутвам, за да достигна шкафчето с обувките. Заподскачвам весело до училище.
Започва часа, точно когато с ужас разбирам, че съм научила следващият урок. Въздъхвам тихичко. Мърфи рулз. Учителката казва моето име и аз ставам пухтейки:
- Другарко! (тогава всички бяхме другарчета, кво знайте вие...:) Научила съм по погрешка следващия урок.
- Ех, Ел! Много си разсеяна! - и се подхилва, щот не ми вярва, а в същото време аз се опитвам да гледам невинно. Много ми се удава.
- Е – нищо! Излез и разкажи какво си научила!
Как мразя да ме изпитват на дъската и да усещам втренчени погледи. Отивам, изпявам урока и чертая нещо на дъската.
- Добре! Браво! Дай си бележника! - с нежелание ми завърта една шестица. Правя усилия да не подскачам докато се добера до чина. Сядам си на мястото и докато тя разказва новия урок (за мене стар) се унасям. Трябва да помоля майка да ми даде оня големия атлас и да видя къде е тоя Суецки канал, Порт Саид, Хартум и Фашода...
Досадното училище свършва и следва пак весело подскачане до дома. Щракам с пръсти и изпод кофи, огради и покриви към мен се стичат черни котки – една, две ....шест! Един бабиер ме зяпа и се прекръства боязливо. Как да и обясня, че уличната котка, дето я храня се окоти и то все черни! А аз имам слаб гласец, но пък щракам с пръсти доста добре – нали съм гордостта на татко. :)
Влизам в нас и по-големият ми брат,подло ухилен до уши – явно ме е дебнел нарочно:
- Хайде – тебе чакам! Отиваме да тренираме!
- Аве, баткейшън – уморена съм, аре да го отложим?
- Стига цирика. Като съм казал – тръгвай!
Хвърлям чантата, мятам едни шорти и бягам. Следват три обиколки на близкото игрище и аз преплитайки крака се мятам възмутена на земята.
- Почвай лицеви опори! Не! Не така – на юмруци! Брус Ли така ги прави!
- Батко – аз да не съм Брус Ли? - пухтя, но послушно падам на асфалта и одирам коленете.
- Глей ся какво направи, еййй! Сега нашите ще ми се карат заради тебе!
- Баткейшън, няма страшно! Ще кажа, че съм паднала от колелото. Споко!
- И спри да ме наричаш така!
- Добре, баткейшън! А какво беше това куче сутринта в антрето?
- Един приятел ме помоли да го гледам вечерта...
Връщам се, мия кръвта и почвам да шетам. Обичам блясъка в очите на майка ми, когато види, че къщата свети. После мятам уроците за половин час и пак се мятам със Стас, Нели, Саба и Кали в леглото.
Майка ми се прибира уморена и от вратата се усмихва:
- На мама къщовницата!
Баща ми идва малко след нея и мъкне цяла каса с кока-кола и сладолед! Йееее – ще пируваме! На всичкото и отгоре от кухнята ми замирисва на пиле с ориз!
Чувствам се толкова щастлива!
Обичам ги всичките!
И пиле с ориз обичам!

Това беше по покана на Ламот!
:)))

...давай гаЗ за БургаЗ!

Обичам родния си град! Не е най-големия, няма някакви кой знае какви забележителности, но пък какви хора имаме ейййй... То талант до талант...:) Как да не се фукаш, че си от Бургас:

"Самолет номер пет,
давай газ за БургаЗ!" :)))

И да не съм голословна, ето кратък списък с прочути личности:

* * * * * * * * * * Георги Калоянчев - 13.01.1925г. * * * * * * * * * *



* * * * * * **Апостол Карамитев - 17.10.1923г. / 09.11.1973г. * * * * * * *


* * * * * * * * * * Мария Статулова - 13.09.1953г.* * * * * * * * * *



* * * * * * * * *Недялко Йорданов - 18.01.1940г.* * * * * * * * *


* * * * * * * * Петя Дубарова - 25.04.1962г. / 04.12.1979г.* * * * * * * *


* * * * * * * * * * Райна Кабаиванска - 15.12.1934г.* * * * * * * * * *


* * * * * * * * * * Руси Чанев - 18.09.1945г.* * * * * * * * * *



* * * * * * * * * * Стефан Диомов - 02.02.1945г.* * * * * * * * * *


* * * * * * * * * * Тони Димитрова - 10.01.1963г.* * * * * * * * * *


* * * * * * * * * * Тончо Русев - 20.04.1932г.* * * * * * * * * *


* * * * * * * * * * Тончо Токмакчиев - 02.05.1963г.* * * * * * * * * *


* * * * * * * * * * Хиндо Касимов / 1934-1986/* * * * * * * * * * - съжалявам - не можах да намеря свясна снимка в интернет.:(

* * * * * * * * * * Димитър Рачков - 18.09.1972г.* * * * * * * * * *



Като се прочуя след стотина години ще сложа и моя снимка...
:)))

Източник снимка на стария Бургас. Другите снимки - интернет...

Детски кръстоносен поход

„Детски кръстоносен поход“, гравюра от Гюстав Доре

Човек се учи докато е жив. Ето - аз невежата, не знаех че имало и детски кръстоносец поход. Е, дават го уж недоказано или недоразбрано събитие от 1212 ( хммм и цифрите ми се виждат символични ), но предполагам, че има и голяма доза истина. Та ето каква информация намерих в интернет:

"Смята се, че избухване на стария религиозен плам довело до събиране на 50000 деца от Франция и Германия през 1212 година, а папа Инокентий III взел това за знак свише, че възрастните кръстоносци били безполезни. В крайна сметка нито едно от децата не достигнало Светите земи, защото тези, които не умрели от глад по време на пътуването, били продадени в робство."

То и да бяха стигнали до Йерусалим, не ми се и мисли каква съдба щеше да ги споходи...

Всичко това още веднъж утвърждава тезата ми, че светът е населен предимно от малоумници без работа и то открай време.
Време е извънземните да дойдат и да се намесят. Ако трябва да ни и колонизират!

Източник

Ден на детето!

Честит празник на вас, деца!

Преди години имаше една страхотна песен, която беше спечелила на фестивала за дестска песен "Златната монета":

"Моля кажете, не на шега, кой нарисува тази дъга?
Пъстра, красива - казвайте кой - аз или ние, ти или той?
Вярно, познахте - в нашия град аз си измислях цвят подир цвят:
жълт или розов, син и червен - весел да бъде нашия ден."
....

Светът може да е по-весел и по-шарен!
Пазете ги!
Обичайте ги!
/ Децата де, не цветовете.../
:)