Вълшебните заешки кожи...

Знам, че днес всички са на друга вълна – женски празници и т.н.
А аз съм на друга.
По това време на годината си спомням за една случка преди доста време. Трябва да съм била някъде десетгодишна. Паднах от един лост. Правех някакви сложни изпълнения – краката обхванали лоста, а ми държаха ръцете и аз трябваше на се пусна и да падна на краката си. Е – проблемът беше, че този, който ми държеше ръцете беше по-нисък от мен. Детски акъл... паднах от почти два метра върху колената си право на цимента. Без да имам възможността да се предпазя с ръце / защото ми ги държаха../ След две минути коленете ми се уголемиха до размерите на малка топка. Занесоха ме на ръце в болницата...и се почнаха едни мъки. Казаха ми, че имам кръвоизлив в колената...както и да е.
Лежах неподвижна на легло. Отначало ми харесваше, понеже не ходех на училище и имах време да се занимавам с това, което обичам – рисувах и четях непрекъснато- Сенкевич, Беляев. Странно но рисувах непрекъснато слонове...сигурно, заради Кинг...Бях доволна.
Но дните минаваха, а при мен нямаше никакво подобрение...Ходих и на нагревки с парафин – маааццц едно горещо нещо върху краката...а тях не можех да помръдна.
Знаете ли колко е ужасно, да не можеш да отидеш до тоалетна, да се изкъпеш нормално, да те обслужва някой друг...Може би единственото по-ужасно е да виждаш, че детето ти се превръща в инвалид. Понеже не се движех не ми се и ядеше и колкото бях слаба станах съвсем като клечка. Баща ми викаше – приличаш на манекен от Освиенцим. Аз не разбирах за какво ми говори...
Виждали ли сте очи, в които надеждата липсва. Стават някак кухи и празни. Когато видях този поглед в очите на родителите си, чак тогава може би се изплаших. Дотогава не осъзнавах, че това се случва с мен. Все едно се гледах някъде отстрани...Беше минал около месец. На легло! Неподвижна! Аз, която бях толкова жизнена! Това просто не можеше да се случва с Мен!
Един ден майка ми ме попита: „Защо никога не плачеш? Не е нормално за едно момиче да плаче толкова рядко. Поплачи си – ще ти мине!“. Бедната – въобразяваше си , че не плача...Как можех да го правя, когато знаех каква мъка ще и причини гледката. В много редки случаи в живота си съм плакала пред „публика“. Може би затова ме имат за безчувствена. А може и да съм.
Веднъж нашите влетяха с нещо странно в ръцете си. Някой им казал, че ако поставят прясно одрани заешки кожи върху коленете ми – ще оздравея. Имахме един познат ловец – чичо Гошо. Той застрелял два заека и гората и както са си с кръвта – мац – увиха ми двата крака и така 3 дни.
Никога преди, никога и след това не съм помирисвала такава воня, каквато усетих като ги махнаха – на мърша! Не можех да дишам...
Само след ден опитах да си свия единия крак. УСПЯХ! На третия се опитах да стана от леглото. СТАНАХ! Клатушках се, подпирах се, но станах!
Майка ми влезе в стаята и като ме видя просто обезумя от щастие. Аз извиках:

"Майко! АЗ МОГА ДА ВЪРВЯ!"
.......
Оттогава не понасям да ме докосват по коленете.
......
По-големият ми брат реши да ме вземе под егидата си и да влее малко спортен дух в хилавото ми тяло. Той като върл почитател на Брус Ли ме караше да правя всяка вечер по 10 обиколки на училищния двор, следваха мъки с набирания и неуспешни опити да ме научи да правя коремно. И лицеви опори. На земя! На юмруци! Ужас...
Поне предизвиках фурор в часовете по физическо / това беше чак другата учебна година.../
Ако имате проблем сходен на моя може да пробвате с вълшебните заешки кожи.
Изпробвано е! Но трябва да бъдат положени от някой, който безумно ви обича. Като майка ви. :)

*********
А сега за разведряване: магьосникът Брус Ли.

И мончаго имахме! И доста синини...

:)