Тъгата в детските очи

Той е вече на седемнайсет години и мога да го категоризирам като сираче. При живи родители.
Израстна пред очите ми и въпреки, че не съм му кръвна роднина, съм доста привързана към хлапето.
Никога не съм разбирана тези двойки, чийто брак се базира на запознанство от два-три месеца и „неочаквана“ бременност. Таткото ги заряза, когато детето беше на около пет годинки. Оттогава започна и заекването. Майката си намери друг и се премести при него, а сина си остави при родителите си. Така било по-добре за него, защото разбирате ли ... по-близо било училището и прочие причини. Не съм човек, който съди другите. Най-вероятно тя си има своите причини. Според родителите си тя много страдала.
Не знам.
Не виждам страдание в очите и.
Но виждам страдание в очите на детето и. Виждам как я гледа, сякаш останалите хора в стаята престават да съществуват за него.
Винаги съм била върла противничка на системното даване на децата на баби и дядовци. Не говоря за помощ, а за тази тръпка, с която някои чакат да настъпи събота и неделя и да ги „метнат“ или да се „отърват“ от хлапаците. И същите тези родители съвсем показно демонстират своята обич към поколението си, затрупвайки с техни снимки фейсбук, вестници, списания и изказвайки банални коментари от сорта „децата са всичко за мен“, „най-важното нещо са те“ ...
Мястото на децата, особено невръстните е при родителите.
Бабите и дядовците, с цялото ми уважение, не бива да изземват важни функции.
Могат да се радват, глезят или помагат. Но не системно.
Та искам да честитя днешния празник на онези майки, които имат торбички под очите.
Защото очите на техните деца са усмихнати.

:))))