Здравен работник! Грух!

Вчера беше денят на здравният работник.
По този повод бих желала да разкажа кратка случка.
Преди няколко месеца баща ми беше тежко болен и му се наложи дълъг престой в болницата. Мятаха го от отделение в отделение, понеже освен бъбречно възпаление, беше получил и някаква язва и беше напълно неспособен да поема никаква храна в продължение на седмици.
Аз тичах всеки ден след работа да видя къде и как е. Слава-богу беше под наблюдението на познат лекар (преди години работеше в Бърза помощ...)
Та отивам един ден и ми направи впечатление, че в стаята беше доста студено. Поглеждам – единия прозорец отворен. Помъчих се безрезултатно да го затворя, но не напъвах много, защото имам уникалното качество да чупя почти всичко до което се докосна.
- Няма смисъл. - каза баща ми. Повреден е. Вече се мъчиха да го поправят, но не можаха.
Метнах му един поглед – той като мен е доста зиморничав и целия трепереше. Отидох да потърся сестрата, която отговаряше за стаята и я помолих да му занесе допълнително одеало. Тя кимна и изчезна.
На другата вечер отивам и що да видя. Баща ми отново треперещ, само с една завивка, целия пребледнял и омаломощен от липсата на храна, а ръката му – цялата синя от нещастните опити на некадърна мед.сестра да улучи вените му. Побеснях. Излязох от стаята и право в стаята на здравните труженички. Питам – кой отговаря за стая №***. Една вика: „Да – кажете какво има? „ Обяснявам – така и така – дайте едно одеало на баща ми, понеже му е студено...Оная :“ На всеки му се полага по едно. Ако вземем да раздаваме на всеки допълнително – какво ще стане?“ Правя усилие и търпеливо обяснявам: „Вижте госпожо! Прозорецът в стаята е повреден. Направете нещо по въпроса или го преместете в друга стая.“. Оная кимна: „Добре. Ще видя какво мога да направя.“
Отидох отново при баща ми и седнах на леглото. Взирах се в сините му очи изпълнена с омраза към свинете в бели престилки.
- Татко – отивам до нас да взема едно одеало и ще гледам да се върна бързо.
Той ме гледаше унесено. Беше изгубил представа за време и място.
Тръгнах към нас и още не бях напуснала територията на поликлиниката хоп сблъсках се с една моя бивша съученичка – Зорница. Тя беше тихо и свито дете. От бедно семейство. Много красива – миньонче – русокосо и синеоко. Зарадвах се.
- Оооо – Ел.! Какво правиш тук? Да не си болна?
Аз – болна? Голям смях...
- Не...- обясних и кратко за баща ми.
- Кой ти каза, че има право само на едно одеало? Глупости! В коя стая е? Аз ще му занеса.
Оказа се, че работела като медицинска сестра в друго отделение.
На другия ден влизам и гледам баща ми свети, щастлив и опакован в няколко одеала.
- Знаеш ли. Вчера като си тръгна влетя едно ангелче, зави ме и отлетя. Не съм я виждал оттогава...
Усмихнах се.
Та мили мои здравни работнички. Я вземете прочетете „Знахар“ на Тадеуш Доленга Мостович. Може би ще ви се изяснят някои въпроси относно призванието и човещината, която трябва да проявявате при тази ваша професия.Пробвайте да бъдете малко по-човечни. Не е толкова страшно, колкото звучи...
Бъдете хора, а не свине!

Източникът на Пиги