Happy birthday Mr. Pratchett

"Възрастта му беше неопределима. Но в цинизма и общата досада от света, която е един вид историческо мерило на личността, той беше на около седем хиляди години."

На днешната светла дата, освен че светът е станал по-красив и пленително-зашеметяващ с появата на Надинка (добре, че беше тя да ме светне...:*), се е сдобил и с един необикновен мислител-хуманист, който благородно е решил да дръпне завесата през замъглените очи на нещастното човечество и да му покаже светът, такъв какъвто е.
Какъв ли?
Плосък!

Той ни разкри очевидни истини: че гравитацията е навик, от който е трудно да се откажеш, а времето - наркотик, който в големи дози убива.

Каквото и да кажа все ще е малко, така че да се хванем за ръце, пипала и метли и да извикаме дружно:

Честит Рожден Ден, мистър Пратчет!


:)

Днес в негова чест ще си сложа пръстена с черепа, ще запаля свещника и камината, ще легна да ям , разлиствайки "Крадец на време", а крем-карамелът ще капе по страниците...
:)))

„Малкият Николá тръгва пак на училище“ - Госини & Семпе

Бих искала и аз да мога като Скай да прочета „Малкият Николá“ в оригинал, но поради ограничените ми езикови възможности се насладих на бг-варианта.
Веднага щом научих, че ще издават „Малкият Николá тръгва пак на училище“ с оригиналните илюстрации на Жан – Жак Семпе, предприех директна атака към най-близката книжарница!

За тези, които подобно на мен са изтървали в детството си подобен шедьовър, могат да наваксат сега.

Книгите се разказват от името на главния герой -Никола, който с присъщата си детска чистота вижда и ни представя заобикалящият го свят по страшно забавен начин.

Госини е роден в Париж, но семейството му емигрира в Аржентина, където той завършва средното си образование във Френския колеж в Буенос Айрес. Кариерата си започва в Ню Йорк.
Заедно с Жан-Жак Семпе замислят приключенията на малкия палавник Николá.
След това следва феноменалният успех на Астерикс, който Госини създава заедно с Албер Юдерзо.

Семпе също има интересна биография – изключен за лошо поведение от „Колеж модерн“ в Бордо, той сменя различни професии – момче за всичко при търговец за вино, ръководител в детски лагер, помощник в кантора. След като успява да продаде първата си рисунка на вестник, започва кариерата на „вестникарски карикатурист“.

В „Първи впечатления от последно прочетеното“ може да прочетете великолепното ревю на Стоян за „Малкият Никола“

Ето и част от „Малкият Николá тръгва пак на училище“ от последната глава, в която родителите са извикани в училище, за да видят как децата им работят в час:

„ - Всъщност – поясни учителката – аз им дадох да решат една малка задачка. Току-що написах условието на дъската...
- Тъкмо това гледах – каза таткото на Клотер, - не ми се вижда лесна задачката.
- Отговорът е 362 яйца. - обади се таткото на Алсест.
Тогава всички татковци и майки се обърнаха към таткото на Алсест, един дебел господин с много гуши. После таткото на Жоашен каза:
- Не искам да ви противореча, драги господине, но на пръв поглед ми се струва, че грешите...Позволете...
И той извади тефтерче от джоба си и написа нещо с химикалката си.
- Я да видим, я да видим...- упорстваше таткото на Жоашен. - Черните кокошки снасят на всеки четири минути...Има девет черни кокошки...
- 362 яйца – рече таткото на Алсест.
- 7420 – каза таткото на Жоашен.
- Не е вярно! 412 – обади се таткото на Мексан.
- Как стигате до този отговор? - попита таткото на Йод.
- По алгебричен път – отвърна таткото на Мексан.
- Какво? - скочи майката на Клотер. - Дават им алгебрични задачи? На техните години? Сега разбирам защо изостават.
Нищо подобно – възрази таткото на Алсест, - това е най-фасулската аритметична задача. Прави 362 яйца.“



Не знам колко са яйцата, но очите ми имат бръчици от смях...
:)))

Весели празници!

Весели празници ви желая!








Исках да направя нещо по-нетрадиционно, но мисля, че щяха да ме омажат в жълтъци и пера и изгонят от собствената ми къща, затова не рискувах:



Няма да имам възможност да се завъртам наоколо, защото с Карл работим по нов проект.
:))))))

Арт неволи

Винаги съм била изключително отзивчива към по-големия ми брат , гледайки да не скучае. Почти не мога да изброя всички добрини, които съм му сторила – крадях му биличките, изгубих половината от колекцията му картинки с колички от дъвки Турбо, разлепих / с титанични усилия / цветните стикерчета на кубчето му на Рубик, счупих капака на Финезията му, дори се потях да рисувам мустаци на снимките Брус Лий, които той старателно си мислеше, че е успял да скрие от мен.

Разбира се, той не разбира моята доброта и цял живот гледа всячески да ме тормози!
Ето примерно какво 6-килограмово чудо ми подари онзи ден:


Леонардо да Винчи - комплект в 2 тома - Йожен Мюнц

Върнах се свежа и отпочинала вчера след работа и се излегнах по гръб в любимата си поза, като подпрях първи том / разбирай не по-малко от 3 кила! / на свитите си колене.
След няколко вдишвания и издишвания, усетих леко затопляне и оформяне на коремните ми плочки... Скочих светкавично, защото с тази атлетична фигура просто не се трая от хубост и залегнах в поза „окоп“. Да, ама нивото на книгата идваше доста над нивото на очите ми, предизвиквайки леко парене и сълзене. Започнах да се въртя и да търся удобна позиция за телесата си и когато най-накрая успях да се нагнездя...вратата се отвори с гръм и трясък и в моята тиха и мрачна обител влетяха група мъже, крещящи, че умират от глад.

Това не е живот!

Отидох побесняла в кухнята, където ми е мястото и се разготвих... Понеже не мога да псувам вербално, а и ми се искаше да нарисувам нечия майка, седнах и си излях яда на майката на Дюрер, да ме прощава –но той ми е любимец и ще ми прости. А и тя ми прилича на веща в занаята и най-добре отговаряше на бунтарският дух, който ме бе обзел.



После що нямало известни жени-художнички, откривателки или учени!
Щото трябва да готвим, затова!
:)))

"Магнатите. 10 портрета" - Алекс Капус

Предполагам, че има светът гъмжи от любопитковци като мен, които все искат да разберат как е станало това или онова.
Тази книга е тъкмо за тях.

Ей този синеок красавец Рудолф Линд, разглезен син на знатни граждани от Берн, е бил толкова разсеян / пък и бързал за лов или някое друго кръвожадно мъжко занимание /, че забравил да изключи някакъв чарк на машината във фабриката си и нещастната шоколадовата маса е била подложена на непрекъснато бъркане цели три дни и три нощи. В чудното понеделнишко утро Рудолф надникнал в казана и о, чудо – шоколадовата маса не приличала по нищо на познатия до този момент шоколад. Тя се изливала лесно във форми и се топяла с неповторим вкус в устата...


Карл Франц Бали е друг разсеян елемент – отишъл по служебни дела в Париж и обещал да купи ботинки на съпругата си. Но моля ви се, забравил да и вземе мярка...Като всеки разумен мъж, за да не го бият като се прибере – взел кардинално решение -и купил цели 12 чифта! Разбира се – някакви некачествени ще да са били, защото му се видели евтини. Та хрумнало му освен ластични тиранти, да вземе да произвежда и обувки...


Мечтите за собствено дете не се сбъдват и Анри Нестле влага всичките си усилия в подкрепа на борбата на съпругата си срещу непрекъснато увеличаващата се детска смъртност.
През 19-ти век в Европа, вследствие на урбанизацията и индустриализацията рязко се покачва детската смъртност. Повечето от децата умират от недохранване, некачествена храна и непречистена вода. В Мюнхен през 1870 година осемдесет и пет процента от починалите през първата година от живота си деца са хранени с изкуствена храна.
Нестле експериментира и разработва продукт, който донякъде успешно замества майчината кърма. Днес е най-големият хранителен концерн в света.

За другите ме мързи да пиша.
Ох, забравих да кажа за картинките!
Книжката съдържа портрети на десетте личности, а и чудесни снимки на рекламни плакати:


Много благодарско на Фроги! Тези изкушения долу са за нея, никой да не пипа!
Аз нарочно - щото знам, че тя шоколад не яде, че да има и за мен.
:)))

"Страта" - Тери Пратчет

Двете с Midnight се хванахме за ръка, допряхме морни чела и решихме да напишем ревю за странна книга.

Midnight:

"...той - или тя (А'Туин) - е там, отдолу, под мините, и морската тиня, и фалшивите вкаменелости, поставени там от Създател, който си нямал по-добра работа от това да разстройва археолозите и да им внушава глупави идеи..."

Тери Пратчет, "Фантастична светлина"

Пратчетовата си девственост изгубих с "Еманципирана магия" и това завинаги ме влюби в творчеството му. "Страта" прочетох доста след като бях изчела всичко достъпно писано от него. познатите ми си имаха предпочитани книги и поредици от неговото (на Пратчет това) творчество и повечето клоняха към Света на диска. вероятно това беше причината да получа доста противоречиви преразкази за тази книжка, които малко ме разколебаха. започнах да я чета с много занижени очаквания, но всъщност книгата се оказа безкрайно интересна като начин на представяне, ужасно разочароваща като идея за това какво всъщност е Диска и.. и всъщност в един момент ми стана ясно, че съм подходила напълно грешно и първосигнално, подведена от това, което ми казаха другите. и бях впечатлена. от гениалния начин, по който Пратчет създава огледален образ на собственото си творение.

накратко за книгата:
хората са започнали да използват машини за поръчково създаване на планети, като хората, които ще се заселват там имат строгоспецифични изисквания и, като всеки един добър търговец, Кин (главната героиня), екипа и и фирмата като цяло, се стараят да ги изпълняват стриктно. като всеки истински творец обаче, рядко (или съвсем никак и никога) успяват да сдържат поривите си за дебелашки шеги с идните поколения, които ще се мандахерцат по тия планетки. и така до момента, в който Кин получава предложение (всъщност тя и представителите на други две извънземни раси), да намерят митичния Плосък свят. е, намират го и тук вече историята няма НИЩО ОБЩО с поредицата Светът на Дискъ (не, че в началото имаше де..).
мисълта ми е, книгата е великолепна сама за себе си. ако все пак се престрашите да я прочетете, се абстрахирайте от Света на Дискъ.

"И сме открили, че колкото повече хора има, толкова по-еднакви стават те. Това е бил единственият начин, по който сме могли да оцелеем. Хората винаги са си мечтали за обединен свят. Мислехме, че той ще е по-богат. Не беше. Единният свят означаваше ескимосите да се образоват и да се научат на счетоводство, но не означаваше, че германците ще се научат да ловят китове с копия. Означаваше всеки да се научи да натиска копчета и никой вече да не помни как да се гмурнеш за перли."

Тери Пратчет, "Страта"
http://www.book.store.bg/p14952/strata-teri-pratchet.html



Ел / аз де :)))А това горе пак съм аз, но излязла изпод вълшебните пръстчета на Миднайт/:

Като малка исках да стана космически археолог. И през ум не ми беше минавала мисълта за планетарно инженерство.

Разбира се всеки изкуствено създаден свят не бива да страда, че е такъв.

В един свят трябва да съществуват достатъчно количество тайнствени отпечатъци в снежните планини, морски чудовища, порещи в съвършен бруст вълните на езера или мистични златни градове.


„ Ние строим светове, не просто оформяме планети. Това и роботите го могат. Ние строим светоте, на които човешкото въображение може да пусне котва. И не си правим майтап с това, като залагаме в тях смахнати вкаменелости.“


Но изкушенията са присъщи на човешката натура. Вследствие на това под близо километър пластове в земните недра се поставя скелет на плезиозавър. Чудовището държи плакат. И надписът на него гласи: „Спрете ядрените опити“.



Подобни находки ми напомниха за артефактите от „Последният ден на Сътворението“ на Йешке. „Флейтата на Св.Вит“ - т.е. фалосът на мъченика, предаван като реликва от манастир на манастир, след направени изследвания, се оказава, че материята не е от органичен или неорганичен произход, а е синтетична. И смайващо приличала на маркуч на противогазова маска, каквато носят пилотите на реактивните изтребители. Бойната колесница от Гибралтар, която се оказва джип от 1844 година...изобщо страхотия е това да имаш възможност да се разхождаш из времето и пространството...:)))


Кин Арад е на над двеста години в разцвета на силите си, родена на Земята / онази истинската / тя работи за голяма компания, занимаваща се със строене на светове. Получава предложение за пътешествие, което има за крайна цел откриването на плосък свят с форма на диск.

Прибавете към любопитството на Кин Арад, разрастнало се неимоверно след изкусителната заплаха: „Ела или цял живот ще се чудиш“, Марко Фарфарер – един четирирък кунг, който се мисли за човек, както и една шанда с: „интелигентно мечешко лице“, украсено от чифт огромни бивни, придаващ на изговора и чудесно фъфлене – Силвър, която е социолог, сравнителен историк, лингвист и пастир на месодайни животни.

„Някога са съществували Вретената: телепати, ама такива телепати, че не повече от хиляда от тях са можели да живеят по едно и също време на една и съща планета, заради мисловното статично електричество. А ние, човеците, сме си мислели, че имаме проблем с пренаселеността! Те оставили след себе си библиотеки и научна апаратура, а вече било известно, че могат да променят планетите според вкуса си...“

Книгата я определям по-скоро като фантастика, отколкото като фентъзи, затова не очаквайте нещо от духа на Ваймс и компания, които пък на мен са ми особено любими. Исках да кажа...и аз не знам...Миднайт го е написала по-разбираемо, пък и е дала обяснение що е туй "страта", щото мен откровено казано много ме мързи днес...
:)))

" Книга за гробището" - Нийл Геймън

Геймън споделя, че вдъхновението за написването на тази книга идва от "Книга за джунглата" на Киплинг и от летните разходки с колело на неговият малък син Майкъл в гробището.

Съществува предсказание, че някой ден ще се роди дете, което ще върви по границата на света на живите и мъртвите, и което ще предизвика края на могъщ Орден.
Предреченото е причината Орденът да предприеме незабавни мерки, като да изпрати най-опасния от членовете си да унищожи детето.

Цялото му семейство е избито, но то успява да стигне в близкото старо гробище, чийто обитатели решават да го спасят от лапите на преследвача, като му разрешат да обитава гробището и да живее в техния свят.

Книгата може и да лежи на детския щанд, но пък някои от темите в нея будят доста размишления, изводите от които са недостъпни за мозъчните гънки на голяма маса съвременници:

"...На всяко гробище обаче оставят и парче неосветена земя, където заравят престъпници, самоубийци и друговерци.
- Значи хората, погребани в земята отвъд оградата, са лоши?
Сайлъс повдигна една съвършена вежда.
- Мммм, нищо подобно. Я да помисля, мина доста време, откакто не съм ходил натам, но не си спомням някой от погребаните да е особено зъл. Не забравяй, че в миналото са бесели хора дори за кражба на един шилинг. А и винаги се намират хора, които смятат, че живота им е толкова непоносим, че е най-добре да ускорят прехода си към друго ниво на съществуване."

Детето расте, заобиколено от грижовни създания и куп чудатости.
Прави надгробен камък с надпис на гроба на вещица,където никой не припарва, отвличат го таласъми, овладява изкуства като Сънобродене, Сливане, яздене на Божия хрътка, среща се с Гибелта

Много интересна ми беше пета глава – Танцът със Смъртта. Прочитайки заглавието първо се сетих за сцена от филма „Седмият печат“.

„Танцът на мъртвите представя универсалността на смъртта, напомня на хората, че всички са смъртни. Смъртта увлича в своя танц папи, императори, крале, наравно със селяни и скелети. Сюжетът е повлиян от шествието на Чумата – Черната Смърт., покосила Европа през 14 век.“

Само Сайлъс, който не се числеше нито към живите, нито към мъртвите не танцуваше. Интересен образ.








Не знам за вас, но аз много обичам да чета детски книжки.
Жалко, че в тази нямаше картинки!



:)))

"Потъването на Япония" - Сакьо Комацу

"Потъването на Япония"- Сакьо Комацу - Издателство „Отечество“, София, 1983г.

Онодера е инженер, специалист по дълбоководните батискафи.
Той и група учени изследват дъното на Японската морска падина, за да съберат достатъчно данни, свързани с подозренията на професор Тадокоро за грандиозен катаклизъм, който превръща Япония в евентуална бъдеща Атлантида...
Трагедията, която очаква близо сто и десет милиона души / направих справка, щото съм неверница – през 73-та действително са били толкова, а сегашното население на Япония наброява над 127 милиона души / е огромна. Остават без дом, без бъдеще, разрушена е една от най-силните икономики. Светът трябва да намери място и да подслони толкова народ. Дали всички ще са толкова солидарни и как ще възприемат чуждото нещастие?

„В продължение на една година Японският архипелаг ще се скрие под водата...
Съобщението на японското правителство потресе целия свят, но обикновените японци реагираха на нега неочаквано спокойно. Впрочем по-правилно бе тяхното състояние да се нарече духовна опустошеност.
Нямаше случай, при който човек с вопли и стенания да изскочи на улицата. Хората слушаха обръщението на премиера към народа и лицата им постепенно изстиваха, като се превръщаха в нищо не изразяващи маски.“

Дали японците са толкова студени и безчувствени, колкото изглеждат? Аз не мисля така.

„Да, японците са свикнали с бедствията“ — помисли си Онодера и почувствува как очите му се пълнят със сълзи. Нещо го душеше в гърдите. Един немец, посетил някога Япония и станал свидетел на големия пожар в Едо, бе писал: „Хората, чиито къщи изгоряха до основи, дори за миг не се поддадоха на тъгата. Те бяха с ведри лица. Въпреки че още не беше догорял пожарът, те вече чукаха с чукове на строежа на новите си жилища…"

Е... имаше малко лозунги за мир и солидарност между народите, всъщност изобщо нелишени от логика:

„— Съветският съюз, Северна Корея, Китай… — каза един от членовете на комисията. — Нашите най-близки съседи, а не можем да се евакуираме там, както би ни се искало…
— Много отдавна трябваше да се погрижим за дружбата и културния обмен с тези страни! — силно възмутен удари с юмрук по масата един от членовете на Комисията, представител от опозиционната партия. — Япония още от епохата Мейджи правеше всичко възможно, за да ги превърне в свои врагове. Ту икономическа, ту военна агресия, ту бяхме на страната на привържениците на студената война, като предоставяхме своята територия за военни бази… В общи линии провеждахме типично империалистическа политика. Сами сме си виновни, сами подготвихме съдбата на Япония на азиатско сираче. Дори и в следвоенните години не се замисляхме да възпитаваме младежта в дух на дружба и търпимост към народите на Азия. Така и не преодоляхме своето чувство на превъзходство и високомерие спрямо тях. В интернационалното възприятие на японеца, страните на Азия напълно отсъствуват. Какво представляват съвременните японци? Предварително програмирани за интензивна икономическа дейност животни с огромна кесия, които с презрение гледат на бедните и „непрограмирани“ азиатци. Какво би могло да се очаква от тях, ако им бъде позволено да се преселят в техните страни? „


Книгата се чете леко, като се изключат неприсъщите за мен японски имена и често трябваше да се връщам, за да се сетя за кого ставаше дума.
Пък имаше и картинки:








Филми по книгата:





Най-хубавото е, че книгата я има в читанката:
"Потъването на Япония"

Толкова ми мрънкаха да я прочета, че чак като станаха тия реални ужасии се сетих за нея.
********
Все пак - надявам се този глобален катаклизъм да си остане само на хартия.