История с призраци

Честит Ви ден на детската книжка.

Тъй като много обичам историите с призраци, днешната ще е такава. Ще ме извините, че няма картинка...бях замислила един шедьовър, но както винаги неустоимо ме мързи. 

   Всякакви разновидности от тия странни двукраки искали да преминат през Страшната гора. Обикновено щом съзрели призраците или дочуели страховитите им стенания, те се разкрещявали до небесата, размахвали смешно крайници и обръщали на бяг. Някои по-слаби и аристократични натури припадали и призраците трябвало търпеливо да изчакват момента на свестяването, за да подновят атаките, като дръпвали по един белот или играели на шах с шишарки.

  Общо взето напоследък настъпила голяма скука и дразнеща тишина, тъй като славата на призрачната гора обиколила десет планини, десет морета , един блуждаещ океан и около трийсетина острова.

   Но ето че една знойна и тягостно скучна привечер, Дясноухият Бък дочул шумолене откъм южната част на шести отсек и почти се задавил от задоволство и копнеж за бленувана мълниеносна засада. Надул Рога на Призрачното Братство на черните гащи, чийто нискочестотен звук предизвикал всеобща радост и събрал призраците за отрицателно време в сборния им пункт в Глухото долинище.

   Навъсило се небето, храсталаците се заизвивали полугоргонски, Джак Тиквените Хикса протегнал костеливи ръце с висящо месо по тях, пъплейки надолу от каменната могила, Дебелата Варта се изпързухлила по склона, оставайки лепкава и слузеста диря, Морган Мъглодишащия стенел тъй жалко, че половината трепетлики в близост клюмнали и почнали да пишат завещанията си, а Дясноухият Бък трепетно насочвал и регулирал цялата сбирщина към нищо неподозиращата жертва.

  А нищо неподозиращата жертва се оказало дребно момиченце, което стояло в средата на малката пътека и мило им се усмихвало. Даже при по-щателно вглеждане би могло да се съзре лека сянка на възторжена радост, възпирана отвътре.

  Призраците изгубили ума и дума. То поне намек за страх, тих писък или обелване на очи, пък то – нищо! Това на нищо не приличало.!

  Скупчили се те и смутено вперили погледи в долните си крайници. Или поне тези, които притежавали такива.

- Привет симпатяги! Страшно се радвам, че съм тук! - извикало момиченцето.

Дебелата Варта въздъхнала тихичко и се строполила на метър над земята.

- Извинете за безпокойството и изобщо за нахълтването. Знам, че не е прилично и изобщо показвам пълна липса на обноски, като не известих предварително за намеренията си да прекося вашата прекрасна гора, но обстоятелствата ми го наложиха.

  Единствените книги в що-годе приличен вид в сиропиталището бяха „Правилник за вътрешния ред“ и „Наръчник на младата дама“.

- Ъммм...Кво речи туй малкото? - обърнал се един от най-старите и глухи призраци към Бък.

-Ъх...мисля, че се опитваше да се извини за това, че се е пръкнала тук непоканена.

- Ма кво у туй – хем ни се извинява, хем ни се хили. При това не извика нито веднъж! Ми не мож тъй! Ний призраци ли сме или какво?

  Трима от Долната група измучали, издрънкали с вериги, а един в опита си да надникне иззад раменете на другите се спънал във веригата и се излюскал по очи право пред момиченцето.

-Не, не – моля ви. Не са нужни никакви поклони. Вие сте толкова мили, че просто останах без думи. Да се съберете и да ме посрещнете всички заедно! Благодаря Ви!

Дясноухият Бък, виждайки колебаещите се наоколо, решил, че е време да поеме инициативата:

- Как те викат, човешко дете?

- Сарасвати. - усмихнало се отново момичето, стискайки зад гърба си палци, да не са чували тук присъстващите за индийска митология. Бяха го скъсали от подигравки в сиропиталището.

    Представило си за момент, че е отново там. Видяло лицето на Мери, любимката на старшата, която веднъж я заля с вряла вода, само за да чуе писъците й. Или Коара, която и избоде точка в средата на челото, крещейки името й. Не, в никакъв случай не можее да се върне там, помислило то. Сигурно тия избледнелите се чудели защо е така безстрашна... Този с кривите уши се доближил до нея.

- Виж какво. Не можеш да преминеш оттук!

- Не мога и да се върна! - упорствало то.

   Призраците се замислили. Да кажат на детето, че в средата на гората има тресавище, чиито отровни изпарения години наред отнемаха човешки животи, включително и техните, докато един ден решиха да не допускат повече хора да преминат оттам, ми това беше хммм чистата истина. Само, че им беше забранено.

- Слушай, Сарас..там както се казваш. - ласкаво започнал Бък. - Какво те тревожи толкова, че не можеш да се върнеш там, откъдето си дошла? Ние бихме могли...да ти помогнем с...ххмм...притесненията. Ако желаеш?

Личицето на мимоченцето светнало:

- Наистина? Бихте ли могли?

- Да. - Бък погледнал към дружината. - Бихме могли да те надарим с свръхсила и уникални способности. - извърнал се леко и намигнал на скупчените духове.- Нали?

 Дебелата Варта кимнала и всички около нея подели вълната клатейки глави.

    В сиропиталището старшата се чудела как да обясни изчезването на едната от нейните питомки, когато видяла как по пътечката слиза Сарасвати, внимателно заобикаляйки шипковите храсти. Потрила ръце и жестока усмивка бавно се прокраднала по лицето й.

- Скъпа Вати! Къде се загуби? Всички тук толкова се притеснихме! Как можа да ни го причиниш?

-Ъммм.. съжалявам. Няма да се повтори.

- Просто сърцето ми се къса, но знаеш правилата. Наказанието се прилага на всички без изключение. Ела с мен в кабинета.

   В момента когато старшата вързала детето и вдигнала колана, сякаш дъските по пода започнали бавно да се отдалечават от нея. Някаква сила стиснала ръката й и тя го изтървала . Но за нейно учудване той не паднал с трясък на пода, а се издигнал и започнал да нанася удари по краката. Токата се извила, изсъскала страшно и започнала да дере ръцете й...

   Когато всички привлечени от писъците отворили вратата, видяли завързаната за стола Сарасвати и проснатите телеса на старшата на пода. На ръцете и краката й имало издрани надпис: „ Никога не наранявай дете!“ на шест езика... и ухилено черепче.

  Морган Мъглодишащият все пак беше взел два семестъра в Академията.

   Всякаква прилика с действителни лица и събития изобщо не е случайна и е плод на вашата начетеност и лошотия, съчетана с алкохолизъм.

На небето всичко е спокойно

     -Дамм...случаят безспорно е много смешен. Почти напира да достигне ниво трагизъм... Та казвате мъжът е гонел кучето, защото то му откраднало сапуна? Правилно ли разбрах?

    Архиканцлер Херувим Йосаряний бавно се разхождаше на мястото на престъплението. Имаше общо три трупа и двама свидетели, които се бяха дръпнали настрани, докато агентите клечаха и оглеждаха уликите, придавайки си зает вид на професионалисти.

    Демоний Слат и Хвърконий Плат IV-ти работеха заедно вече три цикъла, но както винаги очебийно внимаваха да не докоснат случайно крилете си.

    - Интересна двойка. Мъжът е бил страстен любител на котките, а съпругата му е обожавала кучетата. Това несъмнено е предизвиквало дразги.

    - Не мисля. Изглеждали са щастливо семейство.

    - Да бе, щастливо? При положение, че тъщата е окупирала целия хол! Всичко мирише доста съмнително. - тук Хвърконий се изпъчи и извърши странно движение с върха носа си, което би предизвикало смут и лека завист у всеки наблюдаващ го смъртен.

    Йосаряний приклекна загледан в смачканата хавлия, оцапана с ръждиви петна.

    - Разбирам. Мисля, че всичко се изяснява. Мъжът изненадващо е връхлетял на жена си в кухнята, тъкмо когато тя е панирала...ъъъ...какво беше всъщност? Някакви морски деликатеси? - той се загледа в съмнителните остатъци по пода. - При сблъсъка, тиганът го е ударил по главата...подайте ми го, моля...да...тежи доста.

    - Бил е подарък от тъщата. Несъмнено е имала някакви зли подбуди!

    - Такаааа...жената отстъпва назад, спъва се и пада. Какво е това съоръжение, което е разцепило така черепа й?

    - Къщичката на котката, Ваше Тъмнейшество! - възторжено уточни Демоний и две хлебарки паднаха от изумление върху тостера.

    - Така ли наричате тази грандиозна постройка в центъра на кухнята? Ха! Този коткофил започва да ми харесва все повече и повече! - доволно потри ръце Йосаряний - Съпругът й се стоварва мъртъв отгоре й, хавлията му пада и всичко се поръсва с калмари.

    - Да, с калмари. Панирани. В момента липсват, но е ясно защо – Демоний кимна многозначително към двойката свидетели в ъгъла.

Йосаряний не му обърна никакво внимание, крачейки важно и разсъждавайки на глас.

    - Тъщата е привлечена от шума, но се подхлъзва на сапуна, изпуснат от кучето в коридора, пада и също разбива главата си.
    - Три жертви. И трите с разбити черепи. И всичко е станало за секунди!

    Церсей изми с лапичка мустачките си, погледна ги с отегчение като си мислеше : „Спи ми се. Тия няма ли да се разкарат най-сетне!“

    Тирион удряше демонстративно най-приятелски и болезнено опашката си в пода. Знаеше че чистата му кучешка душа излъчва вълни от невинност и не се безпокоеше. Мислите му, префасонизирани в човешки преглъщаем вид биха били следните:

    „Ехааа, каква светлосянка! Сега ако Тру беше тук каква епична сцена щеше да заснеме! Хвърчат пръски пот, Крилете на Демоний придават мрачен пурпурен отблясък на индришето в ъгъла, а красотата на бронирания сутиен на Хвърконий обсипан с лъчиста символика отеква в душата на колегата му. Тру щеше да успее някак да вмести тази потна драма на разследващите в триминутна сцена и да я превърне в истински шедьовър! В наситен тъмен ултрамарин!"

    Хавлията се хилеше ръждиво. Никой не подозираше ...апфххх....Но какво, по дя....

    Сбръчканите ръце на Йосаряний я сграбчиха.


****************

Демоний Слат - черен ангел

Хвърконий Плат IV - светъл такъв

Церсей и Тирион са котката и кучето, кръстени естествено от тъщата, страстна фенка на троновете.... :))))

Хавлията - жесток престъпник-рецидивист, но пък страшно необходим, ако замисляте звездно пътешествие на аванта.

Вдъхновител за рисунката - Тотелихт. Модел - оплешивял Рахан.
Вдъхновители на разказа: Адамс, Пратчет, Р.Р. Мартин,Мендоса, котаракът на Ностромо и камерата на Трубадура.

****************

Раздавам го леко лятно и прощално.
Липсва желание, а аз съм толкова подвластна на настроения, че капитулирам веднага.

А и пясъкът зове, зовеее... :)))

На небето всичко е спокойно

    Ето мой опит за по-дълъг разказ. Всъщност започнах с края. После написах началото и след това фугирах с кихавица луфта между тях.
    Бъдете снизходителни и ме замервайте само с измити ръце! Може и с палачинки! :)

    Беше от ония топли вечери, когато птичките завършваха трелите си, старците допиваха следобедния си чай и доволно мърдаха крака в изтъркани пантофи, а Сатаната бодро и енергично крачеше из улиците.
*****
    Не изпита угризения щом видя как петното кръв уголемява размера си, поглъщайки лакомо тротоара. Колко малко изглеждаше детското телце оттук. Сега щяха да останат само двете – майка и и тя. Нямаше да има ахкане колко невероятна е Вики, как всичко и се отдава, нямаше да има онези ужасни блестящи от възхита погледи, с които майка непрекъснато обсипваше тази проклета грабителка.
    Унесът все още я държеше, когато медицинския екип се суетеше, премятаха се някакви смешни тръбички и всички и приличаха на мравки, пъплещи по пресен труп.
    Някаква жена извика – нещо за кислород... и млад мъж в бяла престилка завъртя нещо лъскаво. Сърцето и подскочи и зайчето на блузката й отрази промяната. Но значи тя все още дишаше! Любопитно, какво ли ще стане ако....

    -Госпожо, овладейте се. Все пак другата ви дъщеря е тук и е в шок. Успокоителното ви ще подейства след малко и ще Ви помоля да бъдете по-силна, за да отговорите на няколко въпроса.

    Чуваше се тихо жужене и същият млад мъж в бяло побледня. Подаването на кислорода беше спряно и това се беше оказало фатално.
    Най-накрая! Толкова усилия, но беше успяла. Но какви са тези хора, заобградили майка й, отправящи ужасни обвинения, нелепи...що за хора са, да ги вземат мътните! Тя все още беше дете, не вярваше светът да е станал дотолкова малоумен, че да не я пощадят. Беше чувала, че в затворите няма деца, а и щеше да спаси майка си.
*****

Сестрата полагаше всички усилия да овладее треперенето си.

    - Мамо, мамо, мамооо! – всяка сричка режеше мозъка и на парченца. Представяше си как действа този звук на майката.

    Не искаше и да се замисли как се чувства в момента тя – загубила едното си дете и наблюдавайки как се бори другото, раздирайки усмирителната риза.
    Бедната! Беше тиха, свила се в ъгъла, загърната с резедава жилетка на фигурки...

*****

    Някои невежи наричат това място Чистилище. Дума, която навява мисли за шума на водата, отнасяща мечтите ни в мръсния канал. Всъщност то приличаше на нещо между военна база, съдилище и лагер за слепи. Всъщност единствените, които се държаха прилично бяха именно слепите, останалите явно не знаеха къде се намираха...Приличаха на молци, на които изведнъж всичките им лампи са били загасени в един и същи миг.
А тук „миг“ беше сложно понятие.

    Главен агент по Взимане на души – Преподобният Терезий, облян в пот, гледаше масивната златна топка и се чудеше дали няма нещо ласкателно в начина, по който тя му се хилеше. Чудеше се също дали ако намушка същество, което умее да размества молекулите си както му хрумне / особено в момент, в който никой не го наблюдава/, ще отбележи изобщо напъна му за един по-добър свят. Или вонящ остатък от свят.

    - Влезте, Преподобни Терезий! - чу се разлистване на съпротивляваща се хартия. - Влезте! Виждам отново грешки? Бях склонен да бъда милостив, но вие клоните към невиждан досега рецидив.
    - Ъммм....
    -Никакво „ъммм“! Грешка, след грешка. Чудя се дали командировките ви до Земята, не са свързани предимно със заседяване до недотам благоприлични заведения.

    Архиканцлер Херувим Йосаряний обикновено прекарваше работния си ден лежейки и цензурирайки доклади от Централата на Демонски Съюз 963, където беше разпределен. Това свършваше за около час и после с чиста съвест ловеше мухи с кокалени клечки за коса. Беше плешив до ниво венецианско огледало без капка срам.

    - Ваше Тъмнейшество, бих желал да отбележа всички факти, които говорят в моя защита. Този случай беше доста разтърсващ и мисля, че всякакви колебания относно виновността ще се отразят неблагоприятно на всички страни в спора. Момичето е убило своята собствена сестра. Всички детайли са описани подробно в доклада ми, който ви предадох преди седмица. Мисля, че трябва да бъде наказана по възможно най-болезнен начин, тъй като освен че е отнела човешки живот, е причинила невероятна мъка и на родната си майка. - Той пое дъх - Моето лично предложение е да бъде депортирана до Ниво 7.

     - Ниво 7? Убеден ли сте в това, което говорите?

     - Залагам най-скъпото си, Ваше Тъмнейшество!

     - Добре, Преподобния Терезий. Свободен сте.

    След като проследи с поглед, как охраненото тяло на агента се изниза през вратата, той се просегна и набра вътрешна връзка.

    -Да, прав бяхте. Омръзна ми от тези неправомерни арести. По случая да бъде задържан истинският виновник. Уведомете ме, щом приключите.

    Някъде там долу някой закопча невидими белезници на една жена с резедава жилетка на фигурки.

Всъщност добре, че се угояваха добре тия агенти. Не можеше да я кара все на постно.

Въздъхна и доизяде наденичките си.



Вдъхновители: О'Хенри, Хелър, Пратчет, "Аз, проклетникът", един напушен дедективски сериал на майка ми и най-вече наскоро погълнати от мен наденички с ярко изразен вкус на грешник.
:)))

Минотавърски дегоби*

       Отправена ми бе любезна покана от Ламот, който наскоро разкри потресаващи детайли от тайния дневник на Зори, разбиващи куп познати митове, а аз днес съм зашеметена от неволите на Орфей при Владо... плюс туй мисля че е редно да изтрия петното, което така небрежно се лепна върху Минотавъра и неговите наклонности.


       Та живеело си това странно същество в мир и хармония най-вече със себе си и недоумявало защо това не се получава и с околната му среда. Никому нищо лошо не правило и считало за напълно необосновани и неуместни виковете и бягствата, породени от вида му ( външния естествено, пък даже не бил и блондин да имат някакви мотиви нещо...)

       Но не му и пукало много, щото си имал хоби. Творческият му екстаз го дарявал с щастие, а плодовете на удоволствието му ( някак не върви да употребявам думата труд тук) били толкова красиви, че изпълвали личната му вселена с красота , светлина...и доста прах, ако трябва да бъдем точни.

       Минотавърът бил запален по плетките.

       Един ден му дошло до гуша от крясъците на случайно минаваща покрай пещерата му баба ( отдалечавала се куцайки, което правило признаците на затихване изключително травмиращи** ) и му хрумнало да наеме известният по това време архитект и виден социопат Дедал. Поставил му нелеката задача да му построи жилище, чийто достъп да е силно ограничен до границите на възможното ( и на невъзможното..изобщо де що има граница стигнал ).

       На Дедал не му дремело, а и бил човек със замах. За пет часа дегобанско време построил невиждана дотогава постройка, която имала ъгли с градуси непознати на никой себеуважаващ се транспортир, а на някои ъгли даже им липсвали и лъчи. За сметка на това били мрачни, сприхави и постоянно изменящи положението си.
       Нарекли я Лабиринт.
       Настанил се Минотавърът уютно стандартно – запалил си камината, разгонил хлебарките, легнал пред нея огрян от проблясъците на свещите... и грабнал плетката.
       По едно време чул някакви викове, които буквално размазали душевния ми мир, нирваната и газената му лампа за кратък отрязък от време ( около 2 сантиметра в пространствен двуизмерен вид ). Скочил и се внезапно се оказал гърди в гърди с красив, полугол младеж.
- Що дириш ти и как влезе в покоите ми? - попитал Минотавъра.
- Ти имаш нещо, което много искам аз да притежавам – многозначително прошепнал младежът и погледнал надолу. Тук рогата на нашия герой взели да туптят в неподозирано за него вълнение, но щом проследил погледа на непознатия видял точно кое има предвид...
       Възмущение, негодувание, алчност и страсти се сблъскали и трансформирали в дива, еротична битка за кълбо прежда, затъркаляли се двамата герои из пода, затривайки поне три нации и две хиляди животински вида, които тихо и кротко, незабелязано от никого си съществували там от незапомнени времена...

Не ми се иска да разкривам какво станало, когато влязла икономката Ариадна и решила да защити интересите на господаря си...

Легенда ( не в този смисъл, а в другия ):

*дегоби – това са тегоби в системата Дегоба.

** тъй наречения дроплеров ефект – когато дроплата бяга панически , шумът от падащите и пера затихва постепенно.

:))))
Това е! Отивам да хапна обилно! :)))

Минус ангел

Място - Ада. Пейката под високото дърво до входа.
Игра - домино.
Действащи лица - Елцин, Ксеркс и Пиночет.
.....
- Пратихте ми Бурбулис – нападаше го военният. - Политиците ви не излизаха от кабинета ми. Нали ви казах, че първо трябва да се разстрелят комунистите.
- А сетне какво щеше да стане? - не издържа едно момиче и изпусна плочката си.
- Сетне не зная... - засече генералът. - По принцип нямах никакви други рецепти . Просто, когато нещо не върви, винаги трябва да се разстрелят комунистите и всичко си отива на мястото. Но цялата работа е там, че те свършват бързо и започват нови проблеми в икономиката. Тогава методът е друг.
- И какъв е тоя метод, разбираш ли? - полюбопитства Борис Николаевич.
- Да се разстреля още някой – усмихна се замечтано Пиночет. - И да се обясни, че всички проблеми са съществували заради него. В икономика като нашата, пазарните реформи се развиват само така. На всичко трябва да ви учи човек!
.....
*******

Не ми даде сърце да нарисувам Ксеркс с тениска и долнище на анцунг!

Ревю Зори.
Ревю Ламот.

Мен ме мързи, пък и съм до половината, щото бутах дивано-гардеробна смес, играх тенис и обиколих всички люлки и пързалки в Созопол...А снощи пях с Be Gays в Летния...

:)))

Ивон д'Арк

Призрак неуловим броди из Европа.
Призракът на кравата Ивон.

Хората са толкова отчаяни, че призовават медиуми, дават награди, слагат любовни капани...но всичко е неуспешно.

Дали е въпрос на свободолюбив дух, неоснователен страх от немските кланици или просто бохемска нагласа...

Щрак!

За Лъвицата Тотенлихт

Събрали се в една пустиня напълно неизвестните, ненадарени с кой знае какъв талант, удобно компенсиран от огромно и усмихнато самочувствие, арт-гамени Мик, Ел и Анджело. Силен и необясним копнеж да изобразят двуизмерно най-красивото дишащо земно създание, зачоплил с извити нокти и се материализирал в тримата по едно и също време / горе-долу когато всички се изненадаха публично, от липсата на измервателни уреди знаете къде, а Берлускони се спъна и падна театрално в близост до пазвата на надарена газела ... с разлика най-много от две-три гаврътвания на чашка домашна ракия /.

Казвам материализирал, защото Мик твърдеше, че пръв от нас е съзрял Образа нейде из пукнатините на Външната Катедрала, когато го алармирала простатата, а Анджело се кълнеше в баба си, че тя също е имала коси от виещи се дракони, предвидливо криеща ги от похотливи погледи под забрадката си...



Докато аз усърдно и прилежно рисувах, ония двамата пияници се деряха и огласяха дюните със следните слова:

Лъвица зашеметяваща, грива пак разтърсва,
сърцата капят, гащите разкъсва...

Сърцето ми се сви! Какви разкъсани гащи? Тия мъже – що за приказки редят над лагерните огньове....

Звездите отгоре ми се блещиха и това още повече ме вкисна. Бръкнах в джоба и извадих костите от бронтозавър, които безпогрешно показваха бъдещето ми в трудни и съдбовни за мен моменти. Замислих се за Предопределеността, Ориста, цената на захарта и омайния Образ, който ми се усмихваше от платното пред мен / 5 на 6 метра – да не мислите, че ме мързи... /

Подхвърлих ги нагоре, те се завъртяха в магичен пирует, Сириус отгоре се закашля и храссс – приземиха се точно върху пържолите на Мик, изписвайки следния текст:

Чуден дар ще получите таз нощ влажна
с индуктивно свързана плазма
атомно-емисионни спектрометри  
мощни и надеждни тез уреди са веч
даже Сатаната ползва не два и три
за мисловна и метална сеч.

Ай, сега де! И преди ме глождиха съмнения, че съм тъпа и неука, но сега тази мисъл се нагнезди още по-удобно в главата ми.
Чух звук от раздиране и смаяна обърнах взор към предсмъртно стенещата рамка и смръщените вежди на създанието, излизащо от нея.

- Как се осмелявате да седите в мое присъствие, роби невежи ? Не вярвам на очите си, които ми казват, че и пържолите сте финализирали, а? Ти там..да ти...с къдравата физиономия. Не ме зяпай, ами мятай на жарта нови. Оня кльощавия и женската, дето ми се пули, да ми измият няколко фурми и оскубят оня фазан. Веднага! Стига сте се мотали!

Оттогава минаха много лета, но ние все още сме тук, приковани от обич голяма към нашата господарка.
Днес е нейният рожден ден, т.е. Денят в който тя премина от двуизмерно състояние в 5-D.

Честит Рожден Ден, Тотенлихт! Да си ни жива и здрава и отпусни малко юздите с високоалкохолен сок от амброзия!

Бииийп...в последния момент вятърът довя следното съобщение:

Лъв - жените лъвици са скромни, отстъпчиви и разбрани. Те са свободомислещи и също ви дават възможност да мислите свободно - можете да мислите кооолкото си искате, докато тя ви налага с камшик по изопнатите трицепси. Много обичат да слушат хубави неща за себе си, за своята красота и благ нрав. Критиките ги раздразват и, ако си наумите да ги порицавате, гледайте преди това да включите домашният си любимец в програма за защита на свидетелите, в случай че не искате да ви го сервира с домати и ориз. Днешният ден за лъвиците ще бъде слънчев и прекрасен, противно на новините от метеорологичната служба.

Дежурен астролог и загрижен стопанин на котарак: Nostromo

Аз се мятам на черното муле и отивам в Долната земя. Ако Миднайта случайно не реши да ме обезкости след прочитането на този пост, а се е втурнала да прави осеметажна торта от еклери - пратете някой гарван да ме извести...

Самолетна терапия

- Мамоууу – жален гласец с натъртване на „оу“-то - болен съм! Всичко ме боли...

Летният вирус беше справедлив и подкара наред без да щади никого.
За седмица пробвах всичко – ракия с мед, водка със сельодка, даже таратор с мастика...
Реших, че имаме нужда от по-ексцентрично лекарство и понеже всички мъже ужасно обичат разни там джаджи, копчета и лостчета, приложих им следната самолетна терапия:







...ми пречеше ми. :)))















Ако Летище Бургас благоволи да вложи малко старание, този самолетен гробищен парк ще придобие съвсем приличен вид. Достатъчно е да се излъскат малко самолетите, да се асфалтира площадката (...изгонят змиите!) и да се сложат табели с информация за самолета – параметри, история и прочие данни.

И тогава ... както е пеел Червеният барон:
„Самолет номер пет
давай газ за Бургаззз! „ ;)



:)))

Thank you for the music

По повод поканата от Блага. :)

Не знам що, но се сетих за нещо отдавнашно...
Може би бях достигнала възрастта, в която като черен дъжд нещо облива жълтото около устата и изведнъж ти просветва, че действителността не е само слънце и цветя, а има и куп лоши, тегави, безсмислено жестоки неща...
Та изправям се аз пред майка си и сериозно и заявявам, че не съм и благодарна за това, че ме е родила... предвид, че нито ме е питала дали искам, нито пък мястото до което ми дава достъп е нещо прекрасно и красиво. Светът е труден, жесток и брутален, та ето защо родителите би било да са длъжни цял живот на децата си, а не обратното.

След всички философски разсъждения, които би могъл да роди един раздразнен детски ум, завърших, че от друга страна няма думи да кажа какво изпитвам ( думата благодарност ми изглежда твърде слаба :))) ) за всички нейни грижи, обич и внимание.

Сега, след като се уверихте, че съм била проклета още от далечни и приказни времена, а и с течение на времето не забелязвам никакви проблясъци на помъдряване, реших най- официално да отправя благодарности към неизвестния виновник / тук възниква гореща божествена борба между Зевс, Озирис и Михаел Шумахер /, комуто дължа съществуването на любимите ми същества.

И специални благодарности на Спилбърг и Лукас!

И на всички МПС-та, които ми налитат - I will survive, ве!

:)))

I’ve been so lucky, I am the girl with golden hair
I wanna sing it out to everybody
What a joy, what a life, what a chance!

Thank you пикчъра!
:)))

Червено-пурпурният излапвач

Мрачните облаци и честите пресвятканията из небесните дрипи вещаеха буря. Опитах се на изкрещя на ония ленивци да приберат платната, но в същия миг силен тласък ме отправи право към бурето с рома, фраснах се челно и последното, което помня беше приятни огнени змии, пъплещи из вените ми... Силната буря явно беше разбила кораба ни на трески, защото не видях и следа от него. Лежах на ивицата, цялата омотана във водорасли, пяна и някаква слуз. Рискувах и я подуших. Йяякксс – бях изповръщала всяка безценна капка от изпития ром плюс стридите от оня ден, когато празнувахме рождения ден на боцмана.
Ушите ми леко свистяха, лявото око сълзеше, но успях да фиксирам изкълчени странни фигури, намиращи се на предпазливо разстояние от мен, които кряскаха нещо.
Защо все на мен!
Каква беше тази моя орисия да попадна на точно на тези войнствени, скачащи и леко потръцкващи туземци?
Слепоочието ми запулсира нервно, трябваше тозчас да измисля нещо, за да спася кожата си, но главата ми беше празна като хамбар напролет. Те се приближиха, а аз се сгърчих от спазъм / тъпите стриди! / и изсъсках...
Ония още повече се разврякаха радостни - „КетцалкоатЕл! КетцалкоатЕл!“ / в чист превод, както после разбрах – „Куцата, но атлетична Ел“ /и ме завлякоха в някакъв мръсен храм.

Не се съпротивлявах първо за да не се излагам, второ отдалеч усещах, че ухае на нещо вкусно, а както вече разбрахте и в деветте ми стомаха цареше непоносима за мен тишина.
Опитах се да се извия в ръцете на носещите ме и когато успях да си изкълча врата в посока на аромата, съзрях един млад загорял левент, опнат на един кол над пламъците. Гърчейки се успях да изритам един кош с царевица, който полетя към нещастния младеж и ...създадох първите в света пуканки!

Заредиха се първите мързеливи дни на моето властване над този кулинарно дезориентиран народ. На тезци нещастници изобщо не им хрумваше да си опържат картофки или да спретнат прилична салата от домати.
Само след двуседмичното ми управление , всички деца в местните училища, наречени калмекас вече умееха съвсем завидно да чоплят слънчогледови семки и да плюят в цел.
Вместо да изтръгват сърца, жреците се специализираха в издълбаването на тикви. Адски се забавляваха и поставяха горящи подобия на фалоси в тях.

Един мързелив ден, тъкмо се бях нахранила подобаващо и заслужено се изтегнах на една рогозка на върха на пирамидата, която ми служеше за нещо като резиденция, влезе главния жрец и измуча нещо. Аз махнах величествено с ръка. Жестът винаги даваше добър резултат / пък и не разбирах нищичко/.
Двама здравеняци от личната ми свита дръпнаха завесите и пред мен застана жена, притежаваща една от най-величествените осанки, които съм виждала при всичките ми скиторения из нашия жалък свят.
- Богиньо КетцалкоатЕл, жалка мошеничке! Какво си се проснала и разплула като варен морков, а мен ме изостави в онази джунгла да търся мидихлорините сама?!
- Света Костенурко на диска!- изхълцах и една пуканка мазно се залепи на носоглътката ми. - Скай, какво правиш тук?
Тя свъси красивите си вежди:
- Късно е. Преминах към Тъмната страна. Вече не готвя нищо, което не включва какао с цвета на тъмна нощ.
- Какви ги говориш? Ами еклери с жълт крем? Крем-карамел? Целувкиии... - ужасена възкликнах аз.
- Забрави! Нося ти подарък, в случай, че решиш да задгърбиш сегашния си охолен живот и искаш да поправиш щуротиите от миналото си, грешнице!
Тя ловко измъкна странен черен предмет иззад лявото ми ухо.
- Времеобръщател от най-висок клас. Виждаш ли това, което стърчи...не...не това...това на робът ти, който е щастлив че ме вижда...ето това лостче. Връткаш го и нагласяш за какъв период искаш да се върнеш назад. Съвсем просто е и дори блондинка като теб /ох, не очаквах да си станала още по- руса.../ ще може да се справи без проблем. Сбогом или по-точно довиждане. Очаквам да избереш момента, в който ме заряза сама в оня гъсталак с разгонените примати....и...за твое сведение – вече съм СКАЙУОКЪР.



Тя се врътна с вдигната брадичка и царствено изчезна... само благоуханието и все още блажената усмивка на десният ми роб напомняше за нейното посещение.

Едва успях да поема глътка свеж въздух / с лек примес на загорял боб / и завесите отново изстенаха морно.
- Здравей Ка-Ел! Аз съм оракул Мил от династията Ена. - изчурулика една хубавица, след като се позиционира леко на изгравираните ми плочки и прибра крилата си три на три метра.
- Какво те води насам и защо ръсиш перушина на чистия ми под? - попитах аз, ръфайки резен диня и грозде, като се мъчех да придобия по-светски вид, бършейки се с ръкав.
- Видях в бъдещето ужасни неща! Проследих причинно-следствените нишки и те ме отведоха право при теб! Ти си виновна!
- Амачакайнеможтакаобвинява – задавих се аз и половината сок го изплюх на пода.
- Знаех, че няма да ми повярваш, невернице! Ето – в този съд има вълшебно мастило. Вземи лист хартия и перо!
Гледах да не споря много, затова взех мълчаливо перото в ръка и о, чудо – за три милисекунди сътворих това:



- Какъв е тоя грозник? - попитах невинно, продъвквайки три смокиноподобни сфери...

- Това е визуален магически арт израз на ужасно древно предсказание. Ще се появи Звяр, предизвикващ унищожение на тези земи. Апетитът му ще е тъй огромен, че ще изконсумира всичко до което се докопа...не схващаш ли още? ТИ СИ ТОЗИ ЗВЯР!
- Е, добре...като ви преча толкова, ще се махна! - казах аз и взех в ръка Времеобръщателя. - И без това доста се заседях тук. Толкова интересни и вкусни места има по света!

От радост феята-оракул направи един пирует, извади изпод крилото си една китара и ми изпя тази песен, която ще споделя с вас, защото знам, че безрезервно вярвате на всяка една моя дума.

:)))))))

Обсадата на Гибралтар с леки превалявания

С голямо внимание следях движенията на неприятелските артилеристи и в минутата, когато те запалиха фитила на тяхното оръдие, изкомандвах: „Огън!“ двете гранати се срещнаха насред пътя, блъснаха се със страшна сила и стана нещо небивало. Неприятелската граната с такава стремителност отлетя назад, че смаза не само главата на артилериста, който я беше изгърмял, но откъсна главите още на шестнайсет войници, които бягаха към африканския бряг. След това гранатата отиде по-нататък и изполоми мачтите на три кораба в пристанището. Най-сетне тая страшна граната прехвърли двеста километра навътре в страната, проби покрива на една къщурка и изби едничкия зъб на една бабичка, която тъкмо в туй време спеше на гръб с отворена уста. Самата граната заседна в гърлото на бабичката. След няколко минути се върна нейният мъж и се опита да извади гранатата, но не успя. Тогава му текна щастлива мисъл: да натика с чук гранатата в стомаха на жена си. Грабна бързо един дървен чук и свърши тази работа. След някое и друго време гранатата излезе навън по най-естествен път.

Исках да кажа да внимавате с употребата на разни оръжия докато ме няма, както и да не хъркате с отворени усти.
Изчезвам вдън гори тилилейски да правя анализ на дървесината.
Нали съм разсеяна, ако някое нахално блато реши да ме погълне, винаги има начин да се справя с проблема! За какво са ми тия дълги коси, а?



Усмихнати и слънчеви дни с леки превалявания!
:)))))

Угощения, рождени дни и детска радост

Графство Режицата - Долен Съсекс - Тронна зала.

Ел:
Таз девойка чернокъдра
ме радва повече от всичко
Царска трапеза ще приготвим.
Да действаме! Преглъщането плахо
със своите обувки от олово
ни води към забавяне, а то пък
със хода си на охлюв ни отвежда
до сигурен провал. И затова
готвачо Зевсов, кралски дегустатор,
Бързина и Финес ми дай!

Следва кратък драматичен оглед на трапезата.

- О, Боже! Вилиците къде са?

Кралския готвач:
- Заровени в градината видях ги.

Ел:
- С очите ли си туй видя?

Кралски готвач:
- Свещеникът Ламотски ги погреба,
но точно где - не знам да си призная.

Ел:
- Нима? Изглежда мил и весел тая сутрин -
когато той игриво поздравява,
пакостливо нещо си е наумил.
Ей, богу, на света не зная друг,
тъй способен да укрива свойте намерения.

Ирония, влиза царствено, разтръсквайки буйна грива:

- Кажете ми вий всички,
тук събрани
какво заслужили са тез, които
с магии пъклени и зли вълшебства
са искали снагата моя да удебелят?
И с черни чарове са надделели
над силата на моя апетит.

Ел:
- Безкрайната любов, която храня
към Ваша светлост, ме подтиква първа
сред всички да отсъдя строго.
Виновните, които и да са:
те заслужават бой с камшик, миледи!

Свещеник Ламотски:

- Поспрете, дами! Ел, вий твърде обидно
се изказахте пред мене.
За какъв дявол от очите ваши,
аз посудата скрих в градината?
Велика господарке, като идвах
от Мордор за тържеството тук,
ми бяха връчени едни мъфини
от Саурон Премъдри за вас.
Но по пътя огладнях, признавам
и в душевни мъки страшни,
на храната ваша аз посегнах.
Съгреших!
Нека дверите на ада се разтворят
и погълнат вашия слуга неверен.
Цербер нека за гащите ме хване и топне
дълбоко в стиксовите води черни.

Ирония:
- Сега свещенико Ламотски
пред боговете олимпийски
обет тържествен дайте
че друг път моите мъфини
няма да ядете!
И да сядаме на трапезата, за Бога,
че треперят ми нозете!

Честит Рожден Ден, мила Идка!
Страшно се радвам, че те познавам и правиш живота ми по-цветен!
Да си ми жива и здрава!



Ииии - честит празник на всички, които се чувстват хлапета като мен!
Да сте здрави и непослушни!
Че иначе надежда всяка оставете, призраци да ви споходят в мъглата сива на нощта.



:))))

Морско

Напоследък съвсем се вкиснах и нямам нито време, нито настроение да пиша и да рисувам.
За тези, които също нямат време и желание за блоговете си, визирам Мад и Миленка - поздрав в картинки / това щото съм лоша и знам, че сте далеч от морето...:))))) /

Главата ми пуши, а утре такава треска ще ме тресе, че не ми се говори. Имах нужда / не точно само аз/ да се отпусна и поема свеж морски въздух, ухаещ на созополска канализация:

























Не ми се включва в разни щафети, но най-близка до евентуалната моя ми се видя тази на Ламот.

Насъбрала съм един куп / опитах нещо в стил Ешер, но не можах да събера всички на снимката :)) / и въпреки твърденията на Ностромо, че ще ги финализирам за има-няма час, предполагам и силно се надявам да ми отнемат поне няколко седмици в хамака (пак послъгвам, защото работата по шхуната мен чака, ама ей така - да завиждате):



Толкова от мен.
Приятни слънчеви, усмихнати дни!
:))))

"Дванайсета нощ" - драма в няколко действия

"Дванайсета нощ" - драма в няколко действия (...до изяждане на сладките) :)))))

Магьосник – Кулинар:
- Ай, ай, рицарю! Сега ти трябва чаша вино! Мисля, че не съм те виждал нито веднъж така проснат на земята.

The Knight Wish El:
- Разбира се, освен когато виното ме е просвало. Но струва ми се понякога, че не съм много по-духовита от който и да е било християнин или даже обикновен човек. Много телешко ям и това, изглежда, ми притъпява остроумието.
Магьосник – Кулинар:
-Без друго, от телешкото е.

The Knight Wish El:
- Ако бях сигурна, щях дори да се откажа от него. Утре си заминавам, сър Магьоснико.
Магьосник Кулинар:
- Pourquoi, мой рицарю?
The Knight Wish El:
- Какво значи, „pourquoi“? Да замина или не? Съжалявам, че не използвах времето си за учене на езици, вместо да го хабя по фехтовки, танци и борби на мечки с кучета! Ах, защо не се отдадох на изкуствата!

В този момент Магьосникът най-подло вади сребърен поднос със сладкиши, изпод наметалото си!

***Драматична пауза***

The Knight Wish El, въртейки орбитално очните ябълки:

Кураж, очи мои гладни!
Сладкишите са близо
и тази ваша плахост всява смут
в органите наши.
На своята стопанка
вий обещахте да го посветите
в тайнствата кулинарни.
Коляно свий пред масата,
мое тяло гладно.
За правото на твой главен консуматор
аз таз вилица ще извадя
и ще се бия на живот и смърт.

Слуга, разсеян и сънлив до безобразие, влиза в тронната зала.

Слуга:
- Вие луди ли сте или какво? Нима не притежавате нито разсъдък, нито възпитание, та крещите посред нощ като пияни кърпачи! Домът на моята господарка не е кръчма, за да ревете в него своите грубиянски песни, без дори да предприемете опит за омекотяване на гласовете си. Нямате ли чувство за такт, не знаете ли да спазвате рамките на приличието?.....Упссс, Господарке! Смирено моля за прошка.

The Knight Wish El:
- Ние чувство за такт имаме и си го спазваме. И изобщо марш през рамката на вратата!

***Отново пауза, разкъсвана от преглъщане и революционни действия в чревния такелаж на публиката***









Благодаря, Магьоснико!
Всички рицари, тролове и дракони в дома ми са изключително доволни!
:)))))

Размисли за Нищото

Дълго време се чудех, защо след като и аз като Скай съм надарена не само с три безкрайни крака, но и с пет гърди, всяка от които изстрелва ракети Земя-Земя / при мен е Марс-Земя / с ламотогъзно насочване, не съм облагодетелствана и с многопластоно нагънат мозък като нейния.
Неин коментар по предишната ми публикация хвърли светлина в пещерата!
Една от любимите й книги като малка е „Приказка без край“!
Аз гледам напълно субективно, защото първо гледах невероятния филм, а доста по-късно прочетох и книгата, която ми се видя много заплетена и сложна, с доста послания, размисли и препратки...
Ами ако наистина сме част от една безкрайна приказка. Ако Някой чете и наблюдава нашия живот така, както ние съпреживяваме приключенията на други герои?
И какво е Нищото? Каква е тази пустота и празнота?

Концепцията, че Нищото е празнината, която се ражда от нещастието на тези, които остават без надежди и мечти е показана по различен начин във филма и в книгата, посредством диалога между Гморк и Атрею / ама и аз как сериозно прозвучах / :


„- Глупаво момче!Фантазия няма граници!Това е светът на човешките възможности.Всяка част,всяко същество в нея, е част от надеждите и мечтите на хората./Гморк/
- Защо тогава Фантазия загива?/Атрею/
- Защото хората започват да се обезверяват и да забравят мечтите си."Нищото" е празнината,която остава и погубва, защото хората без мечти, са лесни за контролиране. А у когото е контролът-притежава властта! „

Ей това за контрола много ми хареса!
Почти си представих как манипулирам хора в костюми, затънали в Making Money / още не съм я чела, но горя от нетърпение../.

„— Питаш ме какво ще бъдеш там? Ами какво си тук? Какво представлявате всъщност вие, жителите на Фантазия? Съновидения сте вие, измислици на царството на поезията, образи от една приказка без край! Нима се смяташ за нещо реално, момчето ми? Е, добре, тук, в твоя свят, си такъв. Но щом преминеш през Нищото, ти няма да бъдеш вече това. Тогава ще станеш неузнаваем. Тогава ще бъдеш в друг свят. Там вече не приличате на себе си. Вие носите илюзии и заслепение в света на хората. Я познай, момчето ми, в какво ще се превърнат всички жители на този град на призраците, които скочиха в Нищото?
— Не знам — отговори едва-едва Атрею.
Те ще се превърнат в безумни идеи в главите на хората, ще събуждат страх там, където в действителност хората няма от какво да се боят, ще ги карат да ламтят за неща, които ги обричат на гибел, ще им насаждат съмнения там, където няма причина за съмнения."

Аз прескочих до Фантазия и изкрънках един автограф лично от Атрею, специално за теб Скай:


"- Отвори ръце! – и тя постави в дланите му светлинката. - За какво мечтаеш?
- Не знам!
- Тогава няма да има вече Фантазия!
- Колко неща мога да си пожелая?
- Колкото поискаш и колкото повече са желанията, толкова по-великолепна ще е Фантазия. Опитай! Чудото е във вас, хората…"
:)))

Get Away from Me

Сам Хокинс имаше непробиваема връхна дреха. Не смея да омаловажа качествата и като я категоризирам в по-конкретен вид облекло. Стрелите падаха от нея като дървени клечки зърнали Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото .

Иска ми се да имам такава наметка. Страшно ми се иска! Като се загърна с нея и всички зли думи, ласкателства и лицемерни изцепки да остават напълно неудовлетворени от външната страна.
За щастие лошите неща минават бързо, макар и осезателно. Подобно на стадо гладни гъсести крилечовки:



Всеки се разпищолил и хаби наред и китовете, и въглищата, и петрола, и озона, и дъждовните гори, и к'во ли не и за нас нищичко няма да остане! Ще трябва да ходим на Марс и не знам к'во си, за да не седим на тъмно и на мокро и въздухът да ни издиша.

Израстваш с книги за пирати, каубои, космонавти и тъй нататък и тъкмо си решил, че светът е пълен с невероятни неща, ти казват че всъщност е гъчкан с умрели китове, изсечени гори и радиоактивни отпадъци, дето после се моткат с милиони години.
Мен ако питате, човек хич не си струва да пораства голям.

За близките 24 часа съм изяла повече аналгин, отколкото хляб, мисля отново за трепанация и отстраняване на редица ненужни за мен органи в предната част на черепа, които освен болка, с друго не ме радват.
На всичкото и отгоре цитирам думите на малолетен Антихрист, да видим кой първо ще се усети.
:)

Обаждане

Стоях си по средата на нищото.

Телефонът иззвъня.
- Ало?
- Би ли го направила пак, ако знаеше?
- Не знам. - отговорих. Бях искрена, но както винаги неориентирана. - Кой се обажда?
- Ти знаеш... - прошептя съвестта ми и затвори.

Така е, когато човек като посяга към чужди десерти.


Нищото се довлече оттук, а курабийките изчезнаха тук.

На лов за вещици

Наскоро гледах едно наивно филмче, доста объркано откъм идейни послания. Докато обвиняваха църквата, като институция сееща смърт в името господне, изведнъж натресоха тоя демон с хилави крилца и наблегнаха на нуждата от светена вода…
Но да оставим настрана фантасмагориите, светът е достатъчно откачен.
Колкото и да е била побъркана и жестока епохата, имало е и хора с мозък и човещина.

Фридрих фон Шпее е бил йезуитски свещеник, който е трябвало да изслушва хората, обвинени в магьосничество.
През 1631 година публикува „Cautio Criminalis” (“Предупреждение за обвинителите“), където разкрива ужасите и терора над невинни хора и възроптава срещу тези организирани от църквата и държавата мъчения и убийства. Преди да успеят да го спипат и накажат, той взема, че умира от чума. Заради грижите, които е полагал за болните от страшната болест.



Ето откъси от книгата, където с хаплив език съвсем обективно излага цялата порочна система:

„Невероятно популярни сред нас, германците и особено (срамувам се да го призная) сред католиците, са суеверията, завистта, злословията, клеветите, инсинуациите и други подобни, които тъй като нито се наказват, нито се опровергават, пораждат съмнения в магьосничество. Вече не Бог или природата, а вещиците са отговорни за всичко.
Поради това и всички вдигат шум и искат магистратите да разследват вещиците, които единствено народните сплетни са направили толкова многобройни.
....
Специален следовател е изпратен при другите съдии, които все още протакат и се боят да се замесят в тази несигурна материя. Каквато и некомпетентност и арогантност да приложи той при тези разследвания, те се възприемат като жажда за справедливост. Освен това неговата жажда за справедливост е наточена от надеждите за печалба – особено когато е някой беден и алчен агент с голямо семейство, който получава като заплата толкова много крони за всяка изгорена вещица, без да се броят инцидентните възнаграждения и другите пари, които следователят има право на воля да изисква от хората, които призовава.
Ако бълнуванията на някой луд или пък зловреден и необоснован слух (защото доказателства за скандала не са необходими) насочва към някоя безпомощна старица, тя първа ще пострада .
И все пак, за да се избегне впечатлението, че тя е обвинена само въз основа на слухове и без други доказателства, презумпция за виновност се придобива чрез следствената дилема: тя или е водила зъл и непристоен живот, или пък е живяла добре и смирено. Ако е живяла непристойно, значи е виновна. От друга страна, ако е водила праведен живот, това е също толкова осъдително: защото вещиците се преструват и се опитват да изглеждат особено добродетелни.
И така старата жена бива хвърлена в затвора. Ново доказателство се ражда от следващата дилема: тя се страхува или тя не се страхува. Ако се страхува (защото е чула за ужасните мъчения, които се използват срещу вещиците), това е сигурно доказателство, защото съвестта я мъчи. Ако не показва страх (защото е убедена в своята невинност), това също е доказателство, защото на вещиците е характерно да се преструват на невинни и да се държат дръзко.

.... продължава в същия дух.
Цитатът е от „Свят, населен с демони“-



Човечеството бива обладавано периодично от безумства, зверства над собствения си биологичен вид. Това е жестокост, които не мога да проумея.
Започвам да се чудя какво ли още ни очаква.