Кратък анализ за действието на дългите мигли

Херцогинята погледна слона, приключващ поредната игра на скрабъл с бръмбарите от втора зала и въздъхна.

- Скучно ми е! Искам веднага да ми се нарисува портрет! Най-видния художник в кралството да ми се яви веднага!

Молиффко Фон Караваджов смутено гледаше хлебарката, която достолепно се извлачи до мантията и зае позиция под трона

-И това казвате съм аз? А? С молив 4В? Off with his head!
Последната мисъл в отрязаната главица на Молиффко беше, че нито едно от трите му аристократични „ф“-та не можа да го спаси.

Херцогинята отново скучаеше, а и бе решила да има мигрена, така че... въздухът около нея се нажежи и започна да пулсира.

-Доведете ми някой чужденец. Имаше един...как му беше името...Огюст дьо Туш!

Огюст дьо Туш се опитваше мислено да визуализира последната саварина с течна сметана и коняк, която съпругата му беше приготвила тази сутрин.

-Не, не мога да повярвам на очите си! И това ми било световноизвестен творец? Светило за арт-благородническата класа? Какви са тези криви линии? Що за стил? Off with his heеееad!

Огюст наблюдаваше как саварината става все по-голяма, огромна...докато накрая потъна и се стопи в нея...

Колор Дали се захили под мустак. Нямаше човек на тази земя, който да остане безразличен над вълшебствата, които сътворяваше в двуизмерния свят.

Херцогинята съзерцаваше пясъчните измерватели на човешки животи, черните души в прилепова форма и усещаше как се смекчава сърцето й. „Не, не мога да позволя да повтори това за някой друг....“ - помисли си тя.

Off with his head!- извика тя с тъга.

Заглеждане с клиничен интерес в изкуството

    Раздира ме един особен арт-глад, особено след като феята заяви, че изчезва мъглявинно.
Звезден прах се посипа над сламата на главата ми и апетита ми закрещя.

Адолф Хитлер.

    Осемнадесетгодишният Хитлер, въоръжен с дебел вързоп рисунки и самочувствие до бретон, заминава за Виена, за да кандидатсва във Всеобщото рисувателно училище на Академията на изобразителните изкуства.
    Издържа първата трудна част от изпита, а след това идва частта, в която трябва да докаже постиженията си в т.нар.пробни рисунки.
    Той представя със замах своя „вързоп“, но сред работите, които е донесъл има твърде малко нарисувани глави, което дава повод на професора да не го допусне.
    Представете си какво би било, ако Хитлер беше взел повече портретни скици или професорът беше реагирал различно?

    Хитлер е мечтаел да стане художник или архитект. След редица допълнителни уроци по изкуства и самоусъвършенстване, на следващата година той пробва пак.
    Гадните професори го разпознават и не приемат неговите композиции дори в първи кръг. / Чета писанията на Вернер Мазер, че ги изкапах и с диня снощи. Възмутена съм от себе си до дъното на плавниците си! /
Следва известен период, в който той прави копия на пощенски картички и старинни гравюри, изобразяващи известни сгради. Понякога прави пейзажи и портрети, изпробва различни техники – акварели, рисунки с туш, масло.

Уинстън Чърчил

    Уинстън Чърчил също е бил вплетен в магическата мрежа на изкуството. Той е нарисувал над петстотин картини – предимно пейзажи и натюрморти...
И нито пурата, нито закръглените форми са му пречели да стои зад триножника.

Антъни Куин

    Чърчил недолюбвал произведенията на Пикасо, но явно Антъни Куин е на другия полюс – ето и някои негови картини и скулптори.
    И яко е залагал над автопортретите. :)))

Ако ви се гледат още картини - щракнете върху имената им. :)))

На небето всичко е спокойно

     -Дамм...случаят безспорно е много смешен. Почти напира да достигне ниво трагизъм... Та казвате мъжът е гонел кучето, защото то му откраднало сапуна? Правилно ли разбрах?

    Архиканцлер Херувим Йосаряний бавно се разхождаше на мястото на престъплението. Имаше общо три трупа и двама свидетели, които се бяха дръпнали настрани, докато агентите клечаха и оглеждаха уликите, придавайки си зает вид на професионалисти.

    Демоний Слат и Хвърконий Плат IV-ти работеха заедно вече три цикъла, но както винаги очебийно внимаваха да не докоснат случайно крилете си.

    - Интересна двойка. Мъжът е бил страстен любител на котките, а съпругата му е обожавала кучетата. Това несъмнено е предизвиквало дразги.

    - Не мисля. Изглеждали са щастливо семейство.

    - Да бе, щастливо? При положение, че тъщата е окупирала целия хол! Всичко мирише доста съмнително. - тук Хвърконий се изпъчи и извърши странно движение с върха носа си, което би предизвикало смут и лека завист у всеки наблюдаващ го смъртен.

    Йосаряний приклекна загледан в смачканата хавлия, оцапана с ръждиви петна.

    - Разбирам. Мисля, че всичко се изяснява. Мъжът изненадващо е връхлетял на жена си в кухнята, тъкмо когато тя е панирала...ъъъ...какво беше всъщност? Някакви морски деликатеси? - той се загледа в съмнителните остатъци по пода. - При сблъсъка, тиганът го е ударил по главата...подайте ми го, моля...да...тежи доста.

    - Бил е подарък от тъщата. Несъмнено е имала някакви зли подбуди!

    - Такаааа...жената отстъпва назад, спъва се и пада. Какво е това съоръжение, което е разцепило така черепа й?

    - Къщичката на котката, Ваше Тъмнейшество! - възторжено уточни Демоний и две хлебарки паднаха от изумление върху тостера.

    - Така ли наричате тази грандиозна постройка в центъра на кухнята? Ха! Този коткофил започва да ми харесва все повече и повече! - доволно потри ръце Йосаряний - Съпругът й се стоварва мъртъв отгоре й, хавлията му пада и всичко се поръсва с калмари.

    - Да, с калмари. Панирани. В момента липсват, но е ясно защо – Демоний кимна многозначително към двойката свидетели в ъгъла.

Йосаряний не му обърна никакво внимание, крачейки важно и разсъждавайки на глас.

    - Тъщата е привлечена от шума, но се подхлъзва на сапуна, изпуснат от кучето в коридора, пада и също разбива главата си.
    - Три жертви. И трите с разбити черепи. И всичко е станало за секунди!

    Церсей изми с лапичка мустачките си, погледна ги с отегчение като си мислеше : „Спи ми се. Тия няма ли да се разкарат най-сетне!“

    Тирион удряше демонстративно най-приятелски и болезнено опашката си в пода. Знаеше че чистата му кучешка душа излъчва вълни от невинност и не се безпокоеше. Мислите му, префасонизирани в човешки преглъщаем вид биха били следните:

    „Ехааа, каква светлосянка! Сега ако Тру беше тук каква епична сцена щеше да заснеме! Хвърчат пръски пот, Крилете на Демоний придават мрачен пурпурен отблясък на индришето в ъгъла, а красотата на бронирания сутиен на Хвърконий обсипан с лъчиста символика отеква в душата на колегата му. Тру щеше да успее някак да вмести тази потна драма на разследващите в триминутна сцена и да я превърне в истински шедьовър! В наситен тъмен ултрамарин!"

    Хавлията се хилеше ръждиво. Никой не подозираше ...апфххх....Но какво, по дя....

    Сбръчканите ръце на Йосаряний я сграбчиха.


****************

Демоний Слат - черен ангел

Хвърконий Плат IV - светъл такъв

Церсей и Тирион са котката и кучето, кръстени естествено от тъщата, страстна фенка на троновете.... :))))

Хавлията - жесток престъпник-рецидивист, но пък страшно необходим, ако замисляте звездно пътешествие на аванта.

Вдъхновител за рисунката - Тотелихт. Модел - оплешивял Рахан.
Вдъхновители на разказа: Адамс, Пратчет, Р.Р. Мартин,Мендоса, котаракът на Ностромо и камерата на Трубадура.

****************

Раздавам го леко лятно и прощално.
Липсва желание, а аз съм толкова подвластна на настроения, че капитулирам веднага.

А и пясъкът зове, зовеее... :)))

На небето всичко е спокойно

    Ето мой опит за по-дълъг разказ. Всъщност започнах с края. После написах началото и след това фугирах с кихавица луфта между тях.
    Бъдете снизходителни и ме замервайте само с измити ръце! Може и с палачинки! :)

    Беше от ония топли вечери, когато птичките завършваха трелите си, старците допиваха следобедния си чай и доволно мърдаха крака в изтъркани пантофи, а Сатаната бодро и енергично крачеше из улиците.
*****
    Не изпита угризения щом видя как петното кръв уголемява размера си, поглъщайки лакомо тротоара. Колко малко изглеждаше детското телце оттук. Сега щяха да останат само двете – майка и и тя. Нямаше да има ахкане колко невероятна е Вики, как всичко и се отдава, нямаше да има онези ужасни блестящи от възхита погледи, с които майка непрекъснато обсипваше тази проклета грабителка.
    Унесът все още я държеше, когато медицинския екип се суетеше, премятаха се някакви смешни тръбички и всички и приличаха на мравки, пъплещи по пресен труп.
    Някаква жена извика – нещо за кислород... и млад мъж в бяла престилка завъртя нещо лъскаво. Сърцето и подскочи и зайчето на блузката й отрази промяната. Но значи тя все още дишаше! Любопитно, какво ли ще стане ако....

    -Госпожо, овладейте се. Все пак другата ви дъщеря е тук и е в шок. Успокоителното ви ще подейства след малко и ще Ви помоля да бъдете по-силна, за да отговорите на няколко въпроса.

    Чуваше се тихо жужене и същият млад мъж в бяло побледня. Подаването на кислорода беше спряно и това се беше оказало фатално.
    Най-накрая! Толкова усилия, но беше успяла. Но какви са тези хора, заобградили майка й, отправящи ужасни обвинения, нелепи...що за хора са, да ги вземат мътните! Тя все още беше дете, не вярваше светът да е станал дотолкова малоумен, че да не я пощадят. Беше чувала, че в затворите няма деца, а и щеше да спаси майка си.
*****

Сестрата полагаше всички усилия да овладее треперенето си.

    - Мамо, мамо, мамооо! – всяка сричка режеше мозъка и на парченца. Представяше си как действа този звук на майката.

    Не искаше и да се замисли как се чувства в момента тя – загубила едното си дете и наблюдавайки как се бори другото, раздирайки усмирителната риза.
    Бедната! Беше тиха, свила се в ъгъла, загърната с резедава жилетка на фигурки...

*****

    Някои невежи наричат това място Чистилище. Дума, която навява мисли за шума на водата, отнасяща мечтите ни в мръсния канал. Всъщност то приличаше на нещо между военна база, съдилище и лагер за слепи. Всъщност единствените, които се държаха прилично бяха именно слепите, останалите явно не знаеха къде се намираха...Приличаха на молци, на които изведнъж всичките им лампи са били загасени в един и същи миг.
А тук „миг“ беше сложно понятие.

    Главен агент по Взимане на души – Преподобният Терезий, облян в пот, гледаше масивната златна топка и се чудеше дали няма нещо ласкателно в начина, по който тя му се хилеше. Чудеше се също дали ако намушка същество, което умее да размества молекулите си както му хрумне / особено в момент, в който никой не го наблюдава/, ще отбележи изобщо напъна му за един по-добър свят. Или вонящ остатък от свят.

    - Влезте, Преподобни Терезий! - чу се разлистване на съпротивляваща се хартия. - Влезте! Виждам отново грешки? Бях склонен да бъда милостив, но вие клоните към невиждан досега рецидив.
    - Ъммм....
    -Никакво „ъммм“! Грешка, след грешка. Чудя се дали командировките ви до Земята, не са свързани предимно със заседяване до недотам благоприлични заведения.

    Архиканцлер Херувим Йосаряний обикновено прекарваше работния си ден лежейки и цензурирайки доклади от Централата на Демонски Съюз 963, където беше разпределен. Това свършваше за около час и после с чиста съвест ловеше мухи с кокалени клечки за коса. Беше плешив до ниво венецианско огледало без капка срам.

    - Ваше Тъмнейшество, бих желал да отбележа всички факти, които говорят в моя защита. Този случай беше доста разтърсващ и мисля, че всякакви колебания относно виновността ще се отразят неблагоприятно на всички страни в спора. Момичето е убило своята собствена сестра. Всички детайли са описани подробно в доклада ми, който ви предадох преди седмица. Мисля, че трябва да бъде наказана по възможно най-болезнен начин, тъй като освен че е отнела човешки живот, е причинила невероятна мъка и на родната си майка. - Той пое дъх - Моето лично предложение е да бъде депортирана до Ниво 7.

     - Ниво 7? Убеден ли сте в това, което говорите?

     - Залагам най-скъпото си, Ваше Тъмнейшество!

     - Добре, Преподобния Терезий. Свободен сте.

    След като проследи с поглед, как охраненото тяло на агента се изниза през вратата, той се просегна и набра вътрешна връзка.

    -Да, прав бяхте. Омръзна ми от тези неправомерни арести. По случая да бъде задържан истинският виновник. Уведомете ме, щом приключите.

    Някъде там долу някой закопча невидими белезници на една жена с резедава жилетка на фигурки.

Всъщност добре, че се угояваха добре тия агенти. Не можеше да я кара все на постно.

Въздъхна и доизяде наденичките си.



Вдъхновители: О'Хенри, Хелър, Пратчет, "Аз, проклетникът", един напушен дедективски сериал на майка ми и най-вече наскоро погълнати от мен наденички с ярко изразен вкус на грешник.
:)))

Летящи консерви с месо

    Дали всички сме месо, натъпкано в летяща консерва, както веднъж мъдро отбеляза Гост, разсъждавайки над навиците на едни големи птици, издаващи характерен съскащ звук. Звук, който все по-често ни заобикаля, въплатен не толкова в обичайните трептения, а в отношенията помежду ни.
    Ей, така лежах и си мислих онзи ден, за гъските, религията, яйцата, живота на страдалците, копаещи пътеки от хладилника до катедралата, до това каква несигурност ни заобикаля.
    Не знам дали като изляза, ще се върна пак в цялостен и умопомрачителен вид. Рошава, уморена, раздразнителна, но усмихната и с лег загар вляво, но пък с всички крайници.
    И когато вече няма да имам щастието да дишам тежкия, наситен на лукойлските измишльотини въздух, нито да стъпвам, спъвам, ритам, плувам, пъшкам...дали някой ще си спомня за мен.
    Тревожи ме / не отричам /, какво би останало – книги, които съмнявам се някой да разлисти и обича със същата сила, скицниците ми, пълни със създания, плод на кашлящо въображение, албумите ми със спомени, засягащи само мен...
Всички се бутаме в някаква чудата пирамида от вещи и надничаме нервно от нея.

    Странно е как някои делят хората – на мъже и жени, руси, червенокоси, къдрави, секретарки, мениджърки,миячки, кучкари, пушачи, богати, пенсионери, плешиви...Силно гримирани или с наболи косми...Слаби и дебели...
Все ми е тая.
    Или ми пасва и ми е добре с него/нея или не. Даже да мълчим. Даже да съскаме и гладим пера.

В този тъмен дух на мисли – днес почина Наум Шопов.
Утре щях да го видя. Радвах се.
Както и да е.

Довечера със сигурност ще си пусна това:



*******
Май е по-добре да седя без да мисля...

Йо-хо-хо и бутилка ром

Jack Sparrow

    Когато срещнеш такъв човек, щастието така те халосва, че минава време, преди да осъзнаеш колко си впримчен, колко е късно да правиш опити за бягство.
    Трудно е да правиш дори прости движения, тъй като съзнанието ти е окупирано от мисли, движещи се към суперновата и неподвластни на контрол от твоя страна. В един момент температурата рязко се покачва, осъзнаваш, че може да причиниш термоядрен синтез, нова религия и куп други пакости и... превключваш на ефективно разсейване.

    Избираш си няколко канала за разпад и след известно време събираш частичките си, надявайки се пак да станеш цялостен организъм.
Само че установяваш, че част от теб липсва и никога не можеш да усетиш онази пълнота, онзи ципест лабиринт в ухото ти, който ти помага да не залиташ към пропасти и да поддържаш благовъзпитан вид и поведение...

    Та това са пиратите. Без тях никога не е същото.
Ограбили са цветовете от спектъра, подправките от „Виктория“ и звуците от „Fade to Black” и те оставят сам с тъгата си и очи вперени в хоризонта...

    И се радваш на всяко тяхно завръщане. :)))

Скрийте рома! :))))



:)))))

"Картата на времето" - Феликс Палма

    Бих казала, че колкото по-малко знаете предварително за книгата, толкова по-интересна ще ви бъде - съветвам ви да изключете вълната „очаквания“ и „предварителна нагласа“ и просто се оставете на удоволствието от четенето.

    Книгата се състои от три части, свързани помежду си... и са някаква причудливо-привлекателна смесица от жанрове. Освен това вътре просто блика от известни реално съществували личности, което пък на мен ми хареса много- Джак Изкормвача, Човекът слон, Хърбърт Уелс / най-вече той :))) / , Брам Стокър, Хенри Джеймс...
    Има и няколко любовни истории, едната от които ме разсмя до ниво задавяне с бадеми – великият спасител на човешката раса в бъдещето капитан Шакълтън се чудеше как да вкара една мадама в леглото си и я омайваше с недодялани приказки за пътуване във времето, но коя жена би поела риска да и се стовари вината за гибелта на настоящата вселена...

    С две думи испанецът ме зарадва, още повече че това е първия му роман.

Ревю - Блажев. Спешъл тенкс!

    Ииии, треперете времеви стопаджии - един среднощен шедьовър:

Тъй де - просто да ви заблудя, че книгата бъка от марсиански нашественици и защото днес съм лоша и повече думичка няма да обеля...за да ви е интересно де...
:)))

Петъчно прощално

    Животът е странно сливане на цветове върху палитра.
    Нещастията никога не идват сами, понякога се провлачват мудно на тумби.
    Вчера разбрах, че мой много близък човек е преживял инсулт.
Крили са го от мен, незнайно защо или може би поради благородни подбуди.

    Но лъвовете не се плашат лесно и той няма намерение да се предава.

    Не знам кога ще изпитам желание да пиша тук отново.
А пък и идват едни тежки първо- и осмомартенски постове, които няма да мога да понеса.


    Бъдете добри, послушни, бършете си навреме носа и помнете, че след тъмните, черни дни идват и дни в златиста охра.

*Рисунката по-горе е сътворена в съавторство с двама невръстни, но гениални художници, в ужасно опасна домашна обстановка, на фона на тази музика:



Добре, че са децата и работата, че на човек да не му остава много време за мислене. :)

Някак по детски

    За пръв път гледах филма в Плевен. Бяхме се изсипали на посещение на брадъра в ШЗО-то и аз си умирах от скука...Изведнъж съзирам някакви плакати и се сетих, че братовчед ми ме агитираше да ходя да го гледам със съблазнителните думи: „Има един мост от камъни, който пръцка!“ :)))
    След това го изгледах още двайсетина пъти, като мъкнех жертви със себе си – приятелки, съученички, няколко пъти даже издевателствах над милата ми баба. Не знам какво имаше в този филм, че да ме омачка и превърне в невръстен терорист.
    Един ден ме обзе вдъхновение и измолих да ми дадат пишещата машина за няколко дни. Траках, пъшках ...трудно е на шестпръстна, но пък така възхитително ми заякнаха показалците – цели тридесет и четири страници. Тогава беше доста трудно да се намират снимки, освен в някой брой на списание Bravo, което си беше магия да го откриеш, така че драснах една ужасна заглавна страница...
    Не ми се смейте, все пак бях дете.

    То пък говоря, като че ли съм порастнала много и не съм все така разсеяна...

    Днешните деца са странни.
    Не искат да ходят на градина, защото там липсвали лаптопи (това е мъдро заключение от тази сутрин :))))

    А онази вечер всички чинии като по чудо бяха измити и прибрани, за да имам време и да решавам домашни до късни доби...
:)))

Минотавърски дегоби*

       Отправена ми бе любезна покана от Ламот, който наскоро разкри потресаващи детайли от тайния дневник на Зори, разбиващи куп познати митове, а аз днес съм зашеметена от неволите на Орфей при Владо... плюс туй мисля че е редно да изтрия петното, което така небрежно се лепна върху Минотавъра и неговите наклонности.


       Та живеело си това странно същество в мир и хармония най-вече със себе си и недоумявало защо това не се получава и с околната му среда. Никому нищо лошо не правило и считало за напълно необосновани и неуместни виковете и бягствата, породени от вида му ( външния естествено, пък даже не бил и блондин да имат някакви мотиви нещо...)

       Но не му и пукало много, щото си имал хоби. Творческият му екстаз го дарявал с щастие, а плодовете на удоволствието му ( някак не върви да употребявам думата труд тук) били толкова красиви, че изпълвали личната му вселена с красота , светлина...и доста прах, ако трябва да бъдем точни.

       Минотавърът бил запален по плетките.

       Един ден му дошло до гуша от крясъците на случайно минаваща покрай пещерата му баба ( отдалечавала се куцайки, което правило признаците на затихване изключително травмиращи** ) и му хрумнало да наеме известният по това време архитект и виден социопат Дедал. Поставил му нелеката задача да му построи жилище, чийто достъп да е силно ограничен до границите на възможното ( и на невъзможното..изобщо де що има граница стигнал ).

       На Дедал не му дремело, а и бил човек със замах. За пет часа дегобанско време построил невиждана дотогава постройка, която имала ъгли с градуси непознати на никой себеуважаващ се транспортир, а на някои ъгли даже им липсвали и лъчи. За сметка на това били мрачни, сприхави и постоянно изменящи положението си.
       Нарекли я Лабиринт.
       Настанил се Минотавърът уютно стандартно – запалил си камината, разгонил хлебарките, легнал пред нея огрян от проблясъците на свещите... и грабнал плетката.
       По едно време чул някакви викове, които буквално размазали душевния ми мир, нирваната и газената му лампа за кратък отрязък от време ( около 2 сантиметра в пространствен двуизмерен вид ). Скочил и се внезапно се оказал гърди в гърди с красив, полугол младеж.
- Що дириш ти и как влезе в покоите ми? - попитал Минотавъра.
- Ти имаш нещо, което много искам аз да притежавам – многозначително прошепнал младежът и погледнал надолу. Тук рогата на нашия герой взели да туптят в неподозирано за него вълнение, но щом проследил погледа на непознатия видял точно кое има предвид...
       Възмущение, негодувание, алчност и страсти се сблъскали и трансформирали в дива, еротична битка за кълбо прежда, затъркаляли се двамата герои из пода, затривайки поне три нации и две хиляди животински вида, които тихо и кротко, незабелязано от никого си съществували там от незапомнени времена...

Не ми се иска да разкривам какво станало, когато влязла икономката Ариадна и решила да защити интересите на господаря си...

Легенда ( не в този смисъл, а в другия ):

*дегоби – това са тегоби в системата Дегоба.

** тъй наречения дроплеров ефект – когато дроплата бяга панически , шумът от падащите и пера затихва постепенно.

:))))
Това е! Отивам да хапна обилно! :)))

Мъртви градове, съзвездия и акварели

            Легендата за мъртвия град...(тадада-дам - тиха, но тържествена музика)
( Не, не става въпрос за индийския Фатехпур Сикри )

    В старинен манускрипт от 1295 година се описва пътешествието на висш манджурски чиновник – Шен-Та-Кванг из една южна страна с приказни храмове и дворци, наричана Фу-нан. Оттогава никой нищо не чува за тази тайнствена земя и така се ражда легендата за мъртвия прокълнат град.
    През 1850г. французин, пътешествал из Малайския полуостров съобщава, че е попаднал на пуст, изоставен, погълнат от джунглата призрачен град. Никой не обръща внимание на тази информация - сметнали я за измислица. Това се опровергава осем години по-късно, когато членовете на друга експедиция откриват град, простиращ се на площ от четиридесет квадратни километра, охраняван от огромни каменни стражи. Град потънал в тропическа растителност. Това бил Ангкор – отдавно издирваната древна столица на кхмерите.

    В него са живели около един милион души – огромна цифра за онова време. Храмовете, построени там са удивителни архитектурни шедьоври. Днес това, което е останало от Ангкор са около стотина каменни храма, а дворците, къщите и публичните постройки, направени от дърво са се разпаднали отдавна.
През 1433 година жителите му внезапно го напускат, взимайки всичко по-ценно със себе си.
    В Ангкор не е открит нито е скелетът на нито един човек. Няма следи от вражеско насилие. Счита се, че причината е една – чумата.

/ по материали от списание Космос – 1966г. /
    Интересен факт: С помощта на симулации, направени на компютър се вижда, че конфигурацията на храмовете в Ангкор е огледален образ на съзвездието Дракон по времето на пролетното равноденствие  10 500 г. преди Хр. Повече : тук.

Тази рисунка / на лекаря, носещ маска против чума / ме беше поразила още в древни времена и ясно си спомням статията. Извинявам се, но списанието ми както казах е старо и полуизядено от silverfish, чудовище проклето! Обявявам ти смъртоносен за теб двубой! :))

    След неудържим порив да пробвам с акварел и редица съвети(спешъл тенкс на г-н Бекяров), се материализира този шедьовър, който поетапно съм снимала, за да нагазите в свещените тайни на цапотенето с вода.
Продавам го за чувал кхмерско злато или равностойността му в захаросани лешници! :)))

    Често казано мисля още да цапам, че не ми харесва сянката отдясно, но това чак като се натъпча с пържоли довечера и съм в състояние да премина към духовни висини.

:))))

Friday’s Magic

    Преди много, много години в едно далечно кралство (безумно далечно ви казвам)... в един голям, голям Град се родил магьосник.
    Как узнах, че е такъв ли?
    Ами като проплакал и хоп- електричеството в цялото приказно кралство угаснало.
    Изплашило се детето, че светът ще тъне във вечен мрак и се помолило на Великата А'Туин, като обещало да впрегне всичките си магични сили в помощ на простосмъртните люде...Прокашляло се силно и величествено:
- Нека бъде светлина!
- Ох, момчето ми – това е реплика на шефа, но няма значение – въздъхнала Великата костерунка и се почесала по единия слон...
- Знаеш ли, момчето ми, колкото и добрини на сториш, хората ще бъдат вечно неблагодарни и невежи!
- Няма значение! - прошепнало момчето.- Не ми пука какво ще мислят или казват хората за мен. Нали ще правя добро – това е важното.
- Ти си знаеш – усмихнала се А'Туин и плеснала с лапи, а светлините огряли.
- Спокойно никой няма да заподозре теб. Хората трудно вярват в чудеса. Ще помислят, че е повреда в някой далекопровод или обичайна банална авария...

    А момчето пораснало голямо и се превърнало в нашия любим Madwizard.
Честит Рожден Ден, Вълшебнико!

И нека го поздравим с нещо празнично!
+18
(Предупреждение - клипът съдържа кадри с неепилирани мъже! :))) )



:))))

Еликсир в Града

Палач, блудница, дракон, мъртвец, вещица, върколак и черната сестра на врага на човешкия род – рогатия Шеф.
Пророчество, според което Раят и Адът ще рухнат и всичко ще се смеси във вечен мрак...

Но какво всъщност представлява Преизподнята?

- Всъщност вие откъде сте? От Рая или от Ада?
- Обикновено ние се стараем да не употребяваме думата „АД“. Ние казваме „Града“.
- Града ли? Я, колко мило – разсмя са Юда. - В такъв случай Раят какво е? Да не би да е село?

Градът е доста пренаселено местенце. Официалният език е руски, храната е ужасна, а такситата се управляват само от слепци, водещи клиентите си винаги на грешен адрес...

Странно, но почти всеки попаднал там човек недоумява как и защо се е получило това. / На мен не ми е странно! :D /
Специален чиновник следи деянията на всеки човек от Земята, като изготвя досие с информация за завист, чревоугодничество и други смъртни грехове...Неспокойната душа се дамгосва с нажежено желязо и се отправя по пътя за наказанието си...

Мистериозни убийства / което само по себе си е невъзможно, тъй като всички те вече са мъртви :)))/ разтърсват бедните грешни души и дават храна за безкрайните репортажи по телевизията и в мрежата Хелнет. Разследването се възлага на Калашников и Малинин, с които се запознах предсрочно в „Епидемия в рая“.
А адската полиция не спи!

- Виждали ли сте този човек? Предупреждавам Ви, че носите отговорност за неверни показания. Ако разберем, че ни лъжете, ще ви преместим на работа в квартала на тъщите, чиито зетьове са се самоубили заради тях!

Мислите ли, че имам реален шанс да се включа и аз към редиците на следящите реда копои, като ритна котвата? ;)

Разговорите между Небесната канцелария и кабинета на Шефа, също ми доставиха своеобразно удоволствие:

- Знаеш ли колко се изтормозих само с тоя Че Гевара, когато петдесет пъти избяга от затвора в крайните квартали и се опита да вдигне масите на революция, за да създаде социалистическа република в Града? Ако ти беше на мое място, щеше да се отвориш от успокоителни, а пък на мен нищо ми няма, държа се. А представяш ли си какво ще стане, като се има предвид, че Фидел Кастро също ща се появи всеки момент? Двамата ще създадат страшни безредици!

Книгата, гледана повърхностно е забавна, чете се леко и създава усещане за отмора. Аз гледах да не се задълбочавам, че и без това ежедневието ми е достатъчно динамично и натоварено.
Което не ми попречи да стана в полунощ и грабвайки молив 4В да сътворя оня графичен кошмар по-горе.

"Еликсир в Ада" - Zotov

Минус ангел

Място - Ада. Пейката под високото дърво до входа.
Игра - домино.
Действащи лица - Елцин, Ксеркс и Пиночет.
.....
- Пратихте ми Бурбулис – нападаше го военният. - Политиците ви не излизаха от кабинета ми. Нали ви казах, че първо трябва да се разстрелят комунистите.
- А сетне какво щеше да стане? - не издържа едно момиче и изпусна плочката си.
- Сетне не зная... - засече генералът. - По принцип нямах никакви други рецепти . Просто, когато нещо не върви, винаги трябва да се разстрелят комунистите и всичко си отива на мястото. Но цялата работа е там, че те свършват бързо и започват нови проблеми в икономиката. Тогава методът е друг.
- И какъв е тоя метод, разбираш ли? - полюбопитства Борис Николаевич.
- Да се разстреля още някой – усмихна се замечтано Пиночет. - И да се обясни, че всички проблеми са съществували заради него. В икономика като нашата, пазарните реформи се развиват само така. На всичко трябва да ви учи човек!
.....
*******

Не ми даде сърце да нарисувам Ксеркс с тениска и долнище на анцунг!

Ревю Зори.
Ревю Ламот.

Мен ме мързи, пък и съм до половината, щото бутах дивано-гардеробна смес, играх тенис и обиколих всички люлки и пързалки в Созопол...А снощи пях с Be Gays в Летния...

:)))

За Лъвицата Тотенлихт

Събрали се в една пустиня напълно неизвестните, ненадарени с кой знае какъв талант, удобно компенсиран от огромно и усмихнато самочувствие, арт-гамени Мик, Ел и Анджело. Силен и необясним копнеж да изобразят двуизмерно най-красивото дишащо земно създание, зачоплил с извити нокти и се материализирал в тримата по едно и също време / горе-долу когато всички се изненадаха публично, от липсата на измервателни уреди знаете къде, а Берлускони се спъна и падна театрално в близост до пазвата на надарена газела ... с разлика най-много от две-три гаврътвания на чашка домашна ракия /.

Казвам материализирал, защото Мик твърдеше, че пръв от нас е съзрял Образа нейде из пукнатините на Външната Катедрала, когато го алармирала простатата, а Анджело се кълнеше в баба си, че тя също е имала коси от виещи се дракони, предвидливо криеща ги от похотливи погледи под забрадката си...



Докато аз усърдно и прилежно рисувах, ония двамата пияници се деряха и огласяха дюните със следните слова:

Лъвица зашеметяваща, грива пак разтърсва,
сърцата капят, гащите разкъсва...

Сърцето ми се сви! Какви разкъсани гащи? Тия мъже – що за приказки редят над лагерните огньове....

Звездите отгоре ми се блещиха и това още повече ме вкисна. Бръкнах в джоба и извадих костите от бронтозавър, които безпогрешно показваха бъдещето ми в трудни и съдбовни за мен моменти. Замислих се за Предопределеността, Ориста, цената на захарта и омайния Образ, който ми се усмихваше от платното пред мен / 5 на 6 метра – да не мислите, че ме мързи... /

Подхвърлих ги нагоре, те се завъртяха в магичен пирует, Сириус отгоре се закашля и храссс – приземиха се точно върху пържолите на Мик, изписвайки следния текст:

Чуден дар ще получите таз нощ влажна
с индуктивно свързана плазма
атомно-емисионни спектрометри  
мощни и надеждни тез уреди са веч
даже Сатаната ползва не два и три
за мисловна и метална сеч.

Ай, сега де! И преди ме глождиха съмнения, че съм тъпа и неука, но сега тази мисъл се нагнезди още по-удобно в главата ми.
Чух звук от раздиране и смаяна обърнах взор към предсмъртно стенещата рамка и смръщените вежди на създанието, излизащо от нея.

- Как се осмелявате да седите в мое присъствие, роби невежи ? Не вярвам на очите си, които ми казват, че и пържолите сте финализирали, а? Ти там..да ти...с къдравата физиономия. Не ме зяпай, ами мятай на жарта нови. Оня кльощавия и женската, дето ми се пули, да ми измият няколко фурми и оскубят оня фазан. Веднага! Стига сте се мотали!

Оттогава минаха много лета, но ние все още сме тук, приковани от обич голяма към нашата господарка.
Днес е нейният рожден ден, т.е. Денят в който тя премина от двуизмерно състояние в 5-D.

Честит Рожден Ден, Тотенлихт! Да си ни жива и здрава и отпусни малко юздите с високоалкохолен сок от амброзия!

Бииийп...в последния момент вятърът довя следното съобщение:

Лъв - жените лъвици са скромни, отстъпчиви и разбрани. Те са свободомислещи и също ви дават възможност да мислите свободно - можете да мислите кооолкото си искате, докато тя ви налага с камшик по изопнатите трицепси. Много обичат да слушат хубави неща за себе си, за своята красота и благ нрав. Критиките ги раздразват и, ако си наумите да ги порицавате, гледайте преди това да включите домашният си любимец в програма за защита на свидетелите, в случай че не искате да ви го сервира с домати и ориз. Днешният ден за лъвиците ще бъде слънчев и прекрасен, противно на новините от метеорологичната служба.

Дежурен астролог и загрижен стопанин на котарак: Nostromo

Аз се мятам на черното муле и отивам в Долната земя. Ако Миднайта случайно не реши да ме обезкости след прочитането на този пост, а се е втурнала да прави осеметажна торта от еклери - пратете някой гарван да ме извести...

Нещо като сън отмина

Нахален и проникващ аромат на запечени с кашкавал миди във фурна и няколко изгладнели крясъка откъм вятъра...

Осем дни отпуск.

Висене по врати, попълване на документи, блъскане с ентусиазирани, силно гримирани майки, надменен / и усмихнат, забележете :))) / поглед на директорка, смел скок в дупка с пълзящи същества с неизяснен произход / не ми и трябваше/, ремонти с мирис на дървени стърготини и няколко откраднати часове на плажа, щастливо затънала в книгите ми.

Тада-та-дааммм....
Връщам се на работа и очаквателно поглеждам за заря в небето. Тц.
Куп хора с уморени погледи ми обясняват как всеки от тях ме замествал.

Ей, за малко да се оставя да ме заблудят и повярвам, че и аз върша нещо тук! :)

Предполагам, че се шегуват, но аз все пак с изпъчени гърди си фантазирам, как цели трима, четирима, ха - петима човека са се мъчели да запълват едно празно място.

Ми не е лесно да си илюзионист в цирк!



Тук готвя соса за мидите!

Щрак-картинки... :))))

Червено-пурпурният излапвач

Мрачните облаци и честите пресвятканията из небесните дрипи вещаеха буря. Опитах се на изкрещя на ония ленивци да приберат платната, но в същия миг силен тласък ме отправи право към бурето с рома, фраснах се челно и последното, което помня беше приятни огнени змии, пъплещи из вените ми... Силната буря явно беше разбила кораба ни на трески, защото не видях и следа от него. Лежах на ивицата, цялата омотана във водорасли, пяна и някаква слуз. Рискувах и я подуших. Йяякксс – бях изповръщала всяка безценна капка от изпития ром плюс стридите от оня ден, когато празнувахме рождения ден на боцмана.
Ушите ми леко свистяха, лявото око сълзеше, но успях да фиксирам изкълчени странни фигури, намиращи се на предпазливо разстояние от мен, които кряскаха нещо.
Защо все на мен!
Каква беше тази моя орисия да попадна на точно на тези войнствени, скачащи и леко потръцкващи туземци?
Слепоочието ми запулсира нервно, трябваше тозчас да измисля нещо, за да спася кожата си, но главата ми беше празна като хамбар напролет. Те се приближиха, а аз се сгърчих от спазъм / тъпите стриди! / и изсъсках...
Ония още повече се разврякаха радостни - „КетцалкоатЕл! КетцалкоатЕл!“ / в чист превод, както после разбрах – „Куцата, но атлетична Ел“ /и ме завлякоха в някакъв мръсен храм.

Не се съпротивлявах първо за да не се излагам, второ отдалеч усещах, че ухае на нещо вкусно, а както вече разбрахте и в деветте ми стомаха цареше непоносима за мен тишина.
Опитах се да се извия в ръцете на носещите ме и когато успях да си изкълча врата в посока на аромата, съзрях един млад загорял левент, опнат на един кол над пламъците. Гърчейки се успях да изритам един кош с царевица, който полетя към нещастния младеж и ...създадох първите в света пуканки!

Заредиха се първите мързеливи дни на моето властване над този кулинарно дезориентиран народ. На тезци нещастници изобщо не им хрумваше да си опържат картофки или да спретнат прилична салата от домати.
Само след двуседмичното ми управление , всички деца в местните училища, наречени калмекас вече умееха съвсем завидно да чоплят слънчогледови семки и да плюят в цел.
Вместо да изтръгват сърца, жреците се специализираха в издълбаването на тикви. Адски се забавляваха и поставяха горящи подобия на фалоси в тях.

Един мързелив ден, тъкмо се бях нахранила подобаващо и заслужено се изтегнах на една рогозка на върха на пирамидата, която ми служеше за нещо като резиденция, влезе главния жрец и измуча нещо. Аз махнах величествено с ръка. Жестът винаги даваше добър резултат / пък и не разбирах нищичко/.
Двама здравеняци от личната ми свита дръпнаха завесите и пред мен застана жена, притежаваща една от най-величествените осанки, които съм виждала при всичките ми скиторения из нашия жалък свят.
- Богиньо КетцалкоатЕл, жалка мошеничке! Какво си се проснала и разплула като варен морков, а мен ме изостави в онази джунгла да търся мидихлорините сама?!
- Света Костенурко на диска!- изхълцах и една пуканка мазно се залепи на носоглътката ми. - Скай, какво правиш тук?
Тя свъси красивите си вежди:
- Късно е. Преминах към Тъмната страна. Вече не готвя нищо, което не включва какао с цвета на тъмна нощ.
- Какви ги говориш? Ами еклери с жълт крем? Крем-карамел? Целувкиии... - ужасена възкликнах аз.
- Забрави! Нося ти подарък, в случай, че решиш да задгърбиш сегашния си охолен живот и искаш да поправиш щуротиите от миналото си, грешнице!
Тя ловко измъкна странен черен предмет иззад лявото ми ухо.
- Времеобръщател от най-висок клас. Виждаш ли това, което стърчи...не...не това...това на робът ти, който е щастлив че ме вижда...ето това лостче. Връткаш го и нагласяш за какъв период искаш да се върнеш назад. Съвсем просто е и дори блондинка като теб /ох, не очаквах да си станала още по- руса.../ ще може да се справи без проблем. Сбогом или по-точно довиждане. Очаквам да избереш момента, в който ме заряза сама в оня гъсталак с разгонените примати....и...за твое сведение – вече съм СКАЙУОКЪР.



Тя се врътна с вдигната брадичка и царствено изчезна... само благоуханието и все още блажената усмивка на десният ми роб напомняше за нейното посещение.

Едва успях да поема глътка свеж въздух / с лек примес на загорял боб / и завесите отново изстенаха морно.
- Здравей Ка-Ел! Аз съм оракул Мил от династията Ена. - изчурулика една хубавица, след като се позиционира леко на изгравираните ми плочки и прибра крилата си три на три метра.
- Какво те води насам и защо ръсиш перушина на чистия ми под? - попитах аз, ръфайки резен диня и грозде, като се мъчех да придобия по-светски вид, бършейки се с ръкав.
- Видях в бъдещето ужасни неща! Проследих причинно-следствените нишки и те ме отведоха право при теб! Ти си виновна!
- Амачакайнеможтакаобвинява – задавих се аз и половината сок го изплюх на пода.
- Знаех, че няма да ми повярваш, невернице! Ето – в този съд има вълшебно мастило. Вземи лист хартия и перо!
Гледах да не споря много, затова взех мълчаливо перото в ръка и о, чудо – за три милисекунди сътворих това:



- Какъв е тоя грозник? - попитах невинно, продъвквайки три смокиноподобни сфери...

- Това е визуален магически арт израз на ужасно древно предсказание. Ще се появи Звяр, предизвикващ унищожение на тези земи. Апетитът му ще е тъй огромен, че ще изконсумира всичко до което се докопа...не схващаш ли още? ТИ СИ ТОЗИ ЗВЯР!
- Е, добре...като ви преча толкова, ще се махна! - казах аз и взех в ръка Времеобръщателя. - И без това доста се заседях тук. Толкова интересни и вкусни места има по света!

От радост феята-оракул направи един пирует, извади изпод крилото си една китара и ми изпя тази песен, която ще споделя с вас, защото знам, че безрезервно вярвате на всяка една моя дума.

:)))))))

Обсадата на Гибралтар с леки превалявания

С голямо внимание следях движенията на неприятелските артилеристи и в минутата, когато те запалиха фитила на тяхното оръдие, изкомандвах: „Огън!“ двете гранати се срещнаха насред пътя, блъснаха се със страшна сила и стана нещо небивало. Неприятелската граната с такава стремителност отлетя назад, че смаза не само главата на артилериста, който я беше изгърмял, но откъсна главите още на шестнайсет войници, които бягаха към африканския бряг. След това гранатата отиде по-нататък и изполоми мачтите на три кораба в пристанището. Най-сетне тая страшна граната прехвърли двеста километра навътре в страната, проби покрива на една къщурка и изби едничкия зъб на една бабичка, която тъкмо в туй време спеше на гръб с отворена уста. Самата граната заседна в гърлото на бабичката. След няколко минути се върна нейният мъж и се опита да извади гранатата, но не успя. Тогава му текна щастлива мисъл: да натика с чук гранатата в стомаха на жена си. Грабна бързо един дървен чук и свърши тази работа. След някое и друго време гранатата излезе навън по най-естествен път.

Исках да кажа да внимавате с употребата на разни оръжия докато ме няма, както и да не хъркате с отворени усти.
Изчезвам вдън гори тилилейски да правя анализ на дървесината.
Нали съм разсеяна, ако някое нахално блато реши да ме погълне, винаги има начин да се справя с проблема! За какво са ми тия дълги коси, а?



Усмихнати и слънчеви дни с леки превалявания!
:)))))