Ностромо в "Марсиански атаки"

Нестихващия глад на Ел я измъчи и промени до неузнаваемост. Тя заряза отшелническия живот в лабораторията, събра армия лакоми марсианци и обра до шушка всички земни хранителни запаси, като ги складира на териториите си на Марс, които юридически погледнато си бяха нейна законна собственост.

Глад и мрак скова Земята.

Но Съпротивата не спеше!

Ностромо и Ламот измислиха план как да прекратят това безобразие – щяха да направят нейна двойничка, която да се вмъкне незабелязана до главния компютър Орак, който контролираше (както си ще) достъпа до складовете с храна. Кралица Скай прие да изпълни тази тежка и отговорна задача, но тъй като изненадващо беше натоварена с държавни дела, направи свой рус клонинг и го изпрати на космическия кораб при двамата смелчаци.

По време на пътуването откриха, че не са сами....Тайно в кораба се бе вмъкнала, също преобразена като Ел, не кой да е, а личност многопластова и сложноцветна:



А всичко, което бедният Ностромо искаше, бе малко радост и запалена свещичка на капачката на компот от малини.
Честит Рожден Ден на Блога, Ностромо!

Съжалявам, че отнех всичката храна и кулинарните блогове изпаднаха в забвение...
Съжалявам, че Звездев и Ути станаха водолази...
Но пък всички се вталихте благодарение на мен, нали?
...А ти още ли си дъвчеш колана?
:)))

Днес ще празнуваме тук...и по други места.

Обаждане

Стоях си по средата на нищото.

Телефонът иззвъня.
- Ало?
- Би ли го направила пак, ако знаеше?
- Не знам. - отговорих. Бях искрена, но както винаги неориентирана. - Кой се обажда?
- Ти знаеш... - прошептя съвестта ми и затвори.

Така е, когато човек като посяга към чужди десерти.


Нищото се довлече оттук, а курабийките изчезнаха тук.

История с куче...без куче

Имах си куче, даже две...
Бях писала веднъж за Неси, сивата ми вълчица... колко ми липсва...
Родителите и бяха огромни, застреляха ги, защото нападнали едно магаре и почнали да го ядат живо...аве – зверове!
И така – от едно малко и розово кълбо си я отгледахме. Детските ми спомени са леко замъглени от времето, но много ярко си спомням аромата и на кученце-бебе.
Беше куче за чудо и приказ. Умна, вярна, с характер. Не беше от тези, които се подмилкват на всеки срещнат, но беше дружелюбна към познатите ни. С две думи – понасяше ги. А нас – семейството и, обожаваше.
От тогавашната милиция идваха на няколко пъти да я искат за разплод. Молиха се неколкократно и накрая нашите склониха...Отидоха да я видят нея и кученцата, а милиционерът им казал: „Не! Не влизайте вътре при нея, много е зла и не дава на никой да припари до кученцата. Майка ми естествено се изсмяла и влязла със замах. Неси просто пощуряла от радост...:)))
Задържахме едно от кученцата – кръстихме го Вихър. Беше палав, вечно усмихнат пакостник.
Не помня откъде, но ни подариха и една сибирска лайка – Северина.
Имаме вила много близо до града и цяло лято се мотахме на плажа и из гората.
Имах страхотно детство.
Едно на милиард!
Не само заради четириногите, морският въздух, космическия кораб, който си направихме на крушата и любимата ми банда с братовчедите...просто щастието бликаше от мен! :)))
Не мога да опиша всичките си „приключения“ и вълнения, няма да ми стигне мястото...
Един мерзавец, който беше влязал да краде слънчоглед и който Неси прогони, подхвърли отрова в двора ни. Северина беше още малка и умря в мъки. Неси оцеля. С цената на много мъки...гледахме я като малко дете.
Както и да е.
Като се сетя за тези хубави дни, пред мен изниква едно любимо лице, което за жалост скоро не съм виждала.
На моя брат-близнак. Е, хубаво де – братовчеда, с когото израстнахме заедно, който тормозех, че съм цели шест месеца по-голяма от него и затова трябва да ме слуша, който ме следваше и с ентусиазъм изпълняваше всеки мой детски каприз.

Честит Рожден Ден, Ники!
Ех, че хубав ден е днес!






Столчето, на което са котенцата съм го правила с ей тия две леви ръце! По трудово!
И още е живо това столче!
Аз съм най-добрият дърводелец във Вселената!

На лов за вещици

Наскоро гледах едно наивно филмче, доста объркано откъм идейни послания. Докато обвиняваха църквата, като институция сееща смърт в името господне, изведнъж натресоха тоя демон с хилави крилца и наблегнаха на нуждата от светена вода…
Но да оставим настрана фантасмагориите, светът е достатъчно откачен.
Колкото и да е била побъркана и жестока епохата, имало е и хора с мозък и човещина.

Фридрих фон Шпее е бил йезуитски свещеник, който е трябвало да изслушва хората, обвинени в магьосничество.
През 1631 година публикува „Cautio Criminalis” (“Предупреждение за обвинителите“), където разкрива ужасите и терора над невинни хора и възроптава срещу тези организирани от църквата и държавата мъчения и убийства. Преди да успеят да го спипат и накажат, той взема, че умира от чума. Заради грижите, които е полагал за болните от страшната болест.



Ето откъси от книгата, където с хаплив език съвсем обективно излага цялата порочна система:

„Невероятно популярни сред нас, германците и особено (срамувам се да го призная) сред католиците, са суеверията, завистта, злословията, клеветите, инсинуациите и други подобни, които тъй като нито се наказват, нито се опровергават, пораждат съмнения в магьосничество. Вече не Бог или природата, а вещиците са отговорни за всичко.
Поради това и всички вдигат шум и искат магистратите да разследват вещиците, които единствено народните сплетни са направили толкова многобройни.
....
Специален следовател е изпратен при другите съдии, които все още протакат и се боят да се замесят в тази несигурна материя. Каквато и некомпетентност и арогантност да приложи той при тези разследвания, те се възприемат като жажда за справедливост. Освен това неговата жажда за справедливост е наточена от надеждите за печалба – особено когато е някой беден и алчен агент с голямо семейство, който получава като заплата толкова много крони за всяка изгорена вещица, без да се броят инцидентните възнаграждения и другите пари, които следователят има право на воля да изисква от хората, които призовава.
Ако бълнуванията на някой луд или пък зловреден и необоснован слух (защото доказателства за скандала не са необходими) насочва към някоя безпомощна старица, тя първа ще пострада .
И все пак, за да се избегне впечатлението, че тя е обвинена само въз основа на слухове и без други доказателства, презумпция за виновност се придобива чрез следствената дилема: тя или е водила зъл и непристоен живот, или пък е живяла добре и смирено. Ако е живяла непристойно, значи е виновна. От друга страна, ако е водила праведен живот, това е също толкова осъдително: защото вещиците се преструват и се опитват да изглеждат особено добродетелни.
И така старата жена бива хвърлена в затвора. Ново доказателство се ражда от следващата дилема: тя се страхува или тя не се страхува. Ако се страхува (защото е чула за ужасните мъчения, които се използват срещу вещиците), това е сигурно доказателство, защото съвестта я мъчи. Ако не показва страх (защото е убедена в своята невинност), това също е доказателство, защото на вещиците е характерно да се преструват на невинни и да се държат дръзко.

.... продължава в същия дух.
Цитатът е от „Свят, населен с демони“-



Човечеството бива обладавано периодично от безумства, зверства над собствения си биологичен вид. Това е жестокост, които не мога да проумея.
Започвам да се чудя какво ли още ни очаква.

Алкохолен блус

Не пия алкохол, освен ако не се броят няколко напивания с бира, благодарение на чара на две блогърки. Те си знаят – нека се тресат от угризения :)))
Поради голямото разнообразие на всякакъв вид алкохол у дома, близвам понякога червено вино за плам в очите, дето се вика...

А иначе, сърцето ми от камък е...даже и прякор имах в училище – един леден такъв...какво съм виновна – никой не ми приличаше на капитан Блъд.

Не умея да кажа "обичам те". Не успявам дори да го покажа.
Не само мъжете обичат мълчаливо.
Знам само, че искам да го изкрещя. Само, че не мога.

А съм толкова безумно щастлива, че те има!

Snow White - Kick Ass

Готвят се нови две екранизации на Снежанка.
Едната е с работно заглавие: „Братя Грим: Снежанка“ с Джулия Робъртс в ролята злата кралица и другият проект с далеч по-интригуващото заглавие: „Снежанка и ловецът“, респективно с Чарлийз Терон като вбесената самовлюбена особа.
Сюжетът обещава да е доста раздвижен, с доста насилие и развети знамена:

...След като злата мащеха убива краля и вкарва кралството в поредица нещастия, Снежанка се свързва със седем джуджета - юнаци и побойници, за да успее с тяхна помощ да си възвърне трона, принадлежащ й по право.

На мен лично ми беше омръзнало да гледам как бедното дете прислужва на седморката, как го тровят с ябълки, гребени и пристягат с колани.
Почти си представям как чернокосата хубавица с арбалет в ръка атакува вражеските порти, заобиколена от надъхани джуджета в ризници и мечове.
В ролята на ловеца с добро сърце, преминал към съпротивата, се надявам да видим нещо в този дух:



Накрая Снежанка влетява задъхана при кралицата и казва:
- Не дойдох да спася Ловеца от вас, а да спася вас от него.

Двете се прегръщат, чупят огледалото и разкарват джуджетата и Рамбо в мините да им копаят злато и диаманти.

Картинката е от тук, повече инфо - тук.
:)))

"Изумителният Морис и неговите образовани гризачи" - Тери Пратчет

Дълго време гледах тази книжка, набутана и свита между другите пратчетовски в книжарницата, но не знам дали заради по-тъмната си и различна корица, или заради нещо друго я отбягвах. А и заглавието нещо не ме грабваше.
Изгълтах я обаче на един дъх. Толкова бързо, че даже корицата ми не се разпадна!
Изданието ми е миниатюрно, с дребен шрифт и адски удобно, когато едната ти ръка е заета с нещо друго, било то да бъркаш загоряла манджа или да строиш застрашително високи кули от кубчета...

Историята е следната: В резултат на някакъв изхвърлен боклук / разбирай – неконтролируеми магии / от Невидимият Университет, група плъхове и котаракът Морис изведнъж придобиват разум, започват да говорят, да мислят, четат...Правят комбина с момче, свирещо на свирка и разиграват Спасяването на Града от Вълшебния свирач. Планът им действа безотказно...поне докато не попадат в Кански Мекиц.
Ето тук може да прочетете повече за трудностите да имаш „мислеща глава“, която непрекъснато си задава въпроси. Кои сме ние / плъховете /, как сме се появили, нима наистина съществува всемогъщ Голям Плъх под Земята и такъв който ги отвежда в отвъдното.

Страшно ми хареса когато котаракът Морис даде на Смърт / няма Голяма котка в небето да знаете! / един от животите си, за да спаси един плъхок и попита дали ще си спомня за това, защото ще му бъде страшно неудобно...:)))

Една от най-запомнящите се, а и вършещи най-много работа, беше кметската щерка Злобина. Живееща в свят на приказки. Невероятно забавен образ и в същотото време, караща те да се замисляш над границите на приказното и реалното. Нима всеки от нас не живее в собствената си приказка?
За Пратчет трудно се говори, а ако седна да цитирам всичко, което ми хареса, значи да препиша книгата.
Все по традиция пак ето някои откъси, които / поне мен / биха ме запалили :

Баба ми и пралеля ми бяха много прочути авторки на приказки, да знаеш – най-после се обади Злобина с отънял гласец. - Агонизия и Душевадия Грим.

...ако не превърнеш живота си в приказка, просто ставаш част от нечия друга приказка.
— А ако приказката ти не става?
— Сменяш я, докато не намериш такава, дето ще става.
— Звучи тъпо.
— Ха, виж го ти него! Ти си само едно лице в чужда сянка...

- Трябва да има таен проход. - процеди Злобина. - Иначе няма смисъл. - Тя щракна с пръсти. - Разбира се! Действаме погрешно! Всеки знае, че таен проход никога не се открива с търсене! Тайният ключ се задейства, като изгубиш надежда и се подпреш небрежно на стената!

Злобина се подпря на стената с неописуемо безгрижие. Нищо не изщрака. В пода не се отмести плоскост.

- Вероятно сбърках мястото. - поясни тя. - Просто ще облегна невинно ръка на тази закачалка за дрехи.
Внезапното отваряне на врата в стената напълно се провали.
Разбира се, друго си е да има един богато украсен свещник – поядоса се Злобина. - Изключително надеждна ръчка за тайни проходи. Всеки любител на приключения знае за това.

Той си проправяше път с нокти и зъби, докато плъховете се разпръснаха, и видя как спускат ръмжащото куче в ринга. То захапа един плъх, разтръска го яростно и захвърли във въздуха осакатеното телце.
Плъховете хукнаха напосоки.
- Идиоти! - изкрещя Свинскибут. - Действайте заедно! Може да сдъвкате тоя тюфлек до кокал!
Ревът на тълпата секна.
Кучето събра очи към Свинскибут. Опитваше се да мисли. Плъхът бе проговорил. Само хората говорят. И не миришеше както трябва. Плъховете вонят на паника. Този обаче не.


- Добре, де - настоя плъхът - когато се събудиш, къде отива онова сънуващото в теб? Когато умреш, къде отива онова нещо, дето е вътре в тебе?
- Кое, зеленото мехуресто нещо ли?
- Не! Онова дето е зад ушите ти!
- Имаш предвид розовосивкавото нещо ли?
- Не бе! Невидимото нещо!
- Отде да знам? Никога не съм виждал невидимото нещо!

Клауза 19-Б - „Никой няма право да нарича котките с глупави имена, освен ако не възнамерява незабавно да им даде храна“

Тази клауза така ми хареса, че ми иде да я перифразирам:
„Никой няма право да нарича Ел с глупави имена, освен ако не възнамерява незабавно да и даде храна.“
Сега надявам се, разбирате колко ми е трудно да надничам в кулинарни блогове.
:)))

И винаги ще си остана една от тези, които облягайки се небрежно на стената, очакват някое тайнствено царство да отвори гостоприемно двери.
И ще съм права в очакванията си!
:)))

Съновидения

Свършиха веселите ми еротични сънища с гонещи ме, куцащи циклопи.
Пак руини, стенещи гласове на невидими същества, които никога не бих желала да видя. Създания, стаени в мрака... Понякога сънувам толкова реалистично, че се чудя кога съм будна и кога не съм. Или може би влизам от сън в сън.
Чудя се дали избледняващите отпечатъци от пръсти по мен са мое дело.
Нима имам толкова дълги и странно изкривени пръсти?

Един бегъл поглед към творчеството на двама много талантливи художници ще ви илюстрира какво имам предвид.

Един невероятно талантлив младеж: Erlend Mork





Въздействащият Zdzislaw Beksinski:
















Още инфо и картинки -интернет.

Искам си циклопите!

:)))