"Чучулигата" - Решат Нури

Решат Нури Гюнтекин, един от класиците в турската литература, става световноизвестен именно с този роман.
Много пъти съм чела тази книга.
Фериде е необикновено момиче. Един от най-чистите и привлекателни женски образи, които съм срещала. Да живееш в страна като Турция в началото на миналия век и да имаш куража да напуснеш семейството си! Тя е млада, богата, добре образована и от добро семейство. Но не това впечатлява. Силата на духа и, посрещането на всички мъки и несгоди с усмивка, чистотата и невинноста и, всичко това ме кара да и се възхищавам и скритом да търся сходни черти.
Насмешливостта с която носи тежкия си кръст, гордостта и своеобразния и чар пленяват читателя.
Решат Нури е истински майстор на перото. Сами ще се убедите от следните ми любими откъси:

Фериде в училище:

"Щом научех, че някое момиче е разменило най-невинно през оградата на двора цвете за спомен с някое съседско момче, съобщавах това на всеослушание в градината. Бях фанатизирана противничка на такива неща.
Няма никога да забравя. Една зимна вечер учехме в занималнята. Една силна ученичка на име Мишел, бе взела разрешение от сестрата да седне на последния чин със своята тъпичка друугарка, за да и разкаже урока по римска история. В тихата занималня изведнъж се разнесе плач. Сестрата вдигна глава и каза:
- Какво има, Мишел, плачеш ли? Защо?
Мишел измокреното си от сълзи лице.
Вместо нея отговорих аз.
- Мишел плаче, защото е развълнувана от поражението на картагенците.
Класът се заля от смях.
С една дума, моите съученички с право ме бяха изолирали."





Когато тръгва из Анадола и става бедна учителка в провинцията:

"Директорът се беше ентусиазирал здравата. Викаше колкото може по-силно със своя метален глас и ме сочеше:
- Ключовете на световната наука са в ръцете на ей тая мъничка девойка. Вие не я гледайте, че е такава дребна като фъстък. Душата и е богата. стиснете я за гърлото, стъпете на врата и, вземете знанията от устата и, изстискайте я като лимон...
Чуве хване един от ония проклети пристъпи на смях, и потъвах в земята. Ах, боже господи, щях да се изложа! Осмелих се за пръв път да погледна направо класа. Ученичките също се смееха.
Непрестанно засилващият се смях в класа направи най-после впечатление на директора. Той удари внезапно катедрата с юмрук, хвърли върху класа един от ония страшни разногледи погледи, за които бе заявил, че не е съгласен да продаде даже за хиляда лири, и извика:
- На какво прилича това? На какво прилича? Рече ли човек да ви пусне под одъра, вие се качвате на одъра. Вашето женско съсловие никак не бива да се разглезва. Ей богу, ще ви избия. Веднага си затворете устата! Какво сте се захилили като козя глава на фурна"
:)))

" Наведох глава още повече над хармониума и свирих дотогава, докато засъхнаха сълзите на очите ми. Когато престанах да свиря, бях задъхана, премаляла и отпаднала.
- Вие имате голямо музикално дарование и много чувствително сърце, Фериде ханъм. Просто съм учуден и не мога да разбера как една детска душа може да обхване тази безкрайна тъга?
Отговорих, като се стараех да се покажа безразлична:
- Това са религиозни химни, господине. Тъгата не е в мен, а в тях.
Юсуф ефенди не повярва на думите ми и леко поклати глава:
- Не мисля, че съм кой знае какъв майстор в музиката, но претендирам, че мога да преценявам безпогрешно кое в дадена пиеса се дължи на композитора и кое на изпълнителя. И пръстите също като гласа понякога имат трептения, които изразяват тъгата на едно чувствително сърце."

Докторът беше друг любим персонаж:

„Докторът беше доста патил в живота, чист човек. Той ме попита като се смееше все така високо:
- Лично вас не, но вида ви познавам, дъще, вида. Този вид, който за съжаление е на изчезване от земята.
- Като мамутите ли господине?
- Я ми кажете от къде попаднахте тук, вие, която сте пълна противоположност на ония грамадни, грозни слонове гиганти, вие, мъничкото, веселото, жизнерадостното, изящното и, тъй като съм стар, мога да прибавя още красивото благородно същество?”

И едно нейно посещение в дом на парвенюта, както казва самата тя:

" Струва ми се, че тази малка госпожица идва на училище не толкова за да научи нещо, колкото да се перчи пред бедните си съученички и даже пред учителките. Отнася се към своите другарки катокъм робини. Учителките смятат за свое задължение да понасят нейните всевъзможни прищевки и капризи. Майка и канела от време на време учителките на дъщеря си на гости в конака. Бедните ми колежки не могат да нахвалят разкоша и блясъка на този дом, яденетата, които им поднасяли, тоалетите на майката. Това положение, в колежки, от една страна ме разсмива, а от друга ме отвращава. Разбрах душите на тези хора от семейството на Абдюррахим паша. Това са парвенюта от рода на тези, за които казват: "Пази, боже, сляпо да прогледа", които изпитват удоволствие, че смайват с разкоша и блясъка си ограничените, незначителни хорица.
...
Когато видях, че при моето влизане дамите в салона заеха изкуствени пози като някои неопитни артистки, аз се усмихнах и си казах: "Ще видите, потърпете малко". Те останаха учудени, че не целунах полите на госпожата и на госпожиците, а се задоволих само със съвсем обикновен непринуден реверанс. Гледаха въпросително. Една обикновена кокона от Бейоглу, която по всяка вероятност бе гувернантка, сложи златните си очила и ме изгледа от главата до петите.
Държанието и маниерите ми бяха толкова естествени, думите ми толкова непринудени, че салонът се обърка като кораб, настигнат от буря.
Този салон, в който имаше хиляди скъпи предмети, купени с много пари, не беше пример за изящност и добър вкус, а по-скоро приличаше на манифактурна витрина. Дамите тук стоят вече години наред като бездушни манекени и изпитват удоволствие от това, че предизвикват изумление в бедните и неопитни жени на Ч...
Със своето свободно и дръзко държание завладях салона постепенно и поставих домакините в положение на неопитни и несръчни гости. Като разигравах тази груба и смешна комедия, аз се стараех да бъда естествена, да не издам играта. Дадох им дахаресала нищо от онова, което са ми показали, което са говорили и правили пред мен. И го вършех така, че да почувстват дълбоко и горчиво своето нищожество и невежество. Така например, когато голямата дъщеря на пашата ми показваше картините, забелязах с вежливи и прикрити думи, че това са посредствени произведения, а след това намерих някаква миниятюра, потулена в един ъгъл и попитах защо е захвърлено тук това единствено ценно произведение на изкуството. Накратко, не се учудих на нищо сред този разкош. Критикувах всичко. Особено през време на яденето аз просто ги измъчих мълчаливо. Кой знае колко гости са се изпотили затова, че не умеят да си служат с вилица и нож, колко бедни хорица са отказали да ядат само защото не знаят как се взема и как се яде някой специалитет? Днес отмъстих на всички. Движенията ми бяха толкова сръчни и хармонични, че дамите не можаха да скрият удивлението си и през цялото време ме наблюдаваха с крайчеца на очите си. Аз също ги поглеждах от време на време. Но моите погледи ставаха причина вилиците в ръцете им да треперят, залъците да засядат на гърлото им, да се смущават, когато пият вода. Особено коконата от Бейоглу, която подчертава своето превъзходство над неопитните и невежи жени, която се хвали, че знае френски, просто съжаляваше, че се е родила. Тъй като е гувернантка, а аз учителка, тя се държеше като моя колежка и смяташе за свое професионално задължение да премери сили с мен. Но тази негодница остана така сконфузена, че има да ме помни… Тя не беше в състояние да изкаже мисълта си на турски и за да се измъкне, заяви:

— Не мога да говоря добре турски.

Тогава казах на френски:

— Няма значение, мадмоазел, да говорим на френски.

Но сега започнах да се подигравам с нейния френски.

Накратко, дребната незначителна основна учителка изчезна в този салон. Възкръсна безжалостната Чучулига с цялото си лекомислие и язвителност, която е разплаквала и най-красноречивите учителки в „Дам дьо Сион“.

Когато започнахме да спорим върху етикета, който трябва да се спазва на приемите във висшето общество, не й достигнаха думи да изкаже мисълта си и тя реши да ме унищожи:

— Впрочем случвало ми се е да бъда много пъти сред хората от висшето общество и да видя всичко с очите си.

Погледнах я гордо и насмешливо в лицето и рекох с усмивка:

— Е да, но това не е достатъчно. В това общество човек трябва трябва да си живял своят естествен живат.

В резултат на моето настъпление, което, признавам, не беше толкова деликатно, бедната жена промени цвета на лицето си и побърза да си излезе без време под предлог, че е дошъл часът за урока на един от малките синове на пашата.

Дамите бяха станали кротки като агънца. След като хвърлиха грозните маски на фалшивостта и високомерието, те показаха истинския облик на душите си. В действителност не бяха лоши хора. Тогава и аз постепенно слязох до положението си на смирена и тиха основна учителка, която разбира и съзнава своята незначителност.

По книгата има направен сериал. Когато бях малка го въртяха из руските канала, така че за първи път го гледах на руски :)
Актьорите бяха доста добре подбрани.
Та за мен това е Чучулигата:











Помня, че когато за първи път ми препоръчаха тази книга си помислих:" Пфу, че лигаво име. Сигурно е някоя любовна и банална." :)
E - после си промених мнението. Макар, че нямаше да откажа някой по-мрачен финал...
А за непросветените - Чучулига е прякорът и, понеже обича да се катери по дърветата.
Ах, да... И аз обичам гюлбешекер.
С това ми се изчерпва опитът сред турските автори. :)))