На небето всичко е спокойно

    Ето мой опит за по-дълъг разказ. Всъщност започнах с края. После написах началото и след това фугирах с кихавица луфта между тях.
    Бъдете снизходителни и ме замервайте само с измити ръце! Може и с палачинки! :)

    Беше от ония топли вечери, когато птичките завършваха трелите си, старците допиваха следобедния си чай и доволно мърдаха крака в изтъркани пантофи, а Сатаната бодро и енергично крачеше из улиците.
*****
    Не изпита угризения щом видя как петното кръв уголемява размера си, поглъщайки лакомо тротоара. Колко малко изглеждаше детското телце оттук. Сега щяха да останат само двете – майка и и тя. Нямаше да има ахкане колко невероятна е Вики, как всичко и се отдава, нямаше да има онези ужасни блестящи от възхита погледи, с които майка непрекъснато обсипваше тази проклета грабителка.
    Унесът все още я държеше, когато медицинския екип се суетеше, премятаха се някакви смешни тръбички и всички и приличаха на мравки, пъплещи по пресен труп.
    Някаква жена извика – нещо за кислород... и млад мъж в бяла престилка завъртя нещо лъскаво. Сърцето и подскочи и зайчето на блузката й отрази промяната. Но значи тя все още дишаше! Любопитно, какво ли ще стане ако....

    -Госпожо, овладейте се. Все пак другата ви дъщеря е тук и е в шок. Успокоителното ви ще подейства след малко и ще Ви помоля да бъдете по-силна, за да отговорите на няколко въпроса.

    Чуваше се тихо жужене и същият млад мъж в бяло побледня. Подаването на кислорода беше спряно и това се беше оказало фатално.
    Най-накрая! Толкова усилия, но беше успяла. Но какви са тези хора, заобградили майка й, отправящи ужасни обвинения, нелепи...що за хора са, да ги вземат мътните! Тя все още беше дете, не вярваше светът да е станал дотолкова малоумен, че да не я пощадят. Беше чувала, че в затворите няма деца, а и щеше да спаси майка си.
*****

Сестрата полагаше всички усилия да овладее треперенето си.

    - Мамо, мамо, мамооо! – всяка сричка режеше мозъка и на парченца. Представяше си как действа този звук на майката.

    Не искаше и да се замисли как се чувства в момента тя – загубила едното си дете и наблюдавайки как се бори другото, раздирайки усмирителната риза.
    Бедната! Беше тиха, свила се в ъгъла, загърната с резедава жилетка на фигурки...

*****

    Някои невежи наричат това място Чистилище. Дума, която навява мисли за шума на водата, отнасяща мечтите ни в мръсния канал. Всъщност то приличаше на нещо между военна база, съдилище и лагер за слепи. Всъщност единствените, които се държаха прилично бяха именно слепите, останалите явно не знаеха къде се намираха...Приличаха на молци, на които изведнъж всичките им лампи са били загасени в един и същи миг.
А тук „миг“ беше сложно понятие.

    Главен агент по Взимане на души – Преподобният Терезий, облян в пот, гледаше масивната златна топка и се чудеше дали няма нещо ласкателно в начина, по който тя му се хилеше. Чудеше се също дали ако намушка същество, което умее да размества молекулите си както му хрумне / особено в момент, в който никой не го наблюдава/, ще отбележи изобщо напъна му за един по-добър свят. Или вонящ остатък от свят.

    - Влезте, Преподобни Терезий! - чу се разлистване на съпротивляваща се хартия. - Влезте! Виждам отново грешки? Бях склонен да бъда милостив, но вие клоните към невиждан досега рецидив.
    - Ъммм....
    -Никакво „ъммм“! Грешка, след грешка. Чудя се дали командировките ви до Земята, не са свързани предимно със заседяване до недотам благоприлични заведения.

    Архиканцлер Херувим Йосаряний обикновено прекарваше работния си ден лежейки и цензурирайки доклади от Централата на Демонски Съюз 963, където беше разпределен. Това свършваше за около час и после с чиста съвест ловеше мухи с кокалени клечки за коса. Беше плешив до ниво венецианско огледало без капка срам.

    - Ваше Тъмнейшество, бих желал да отбележа всички факти, които говорят в моя защита. Този случай беше доста разтърсващ и мисля, че всякакви колебания относно виновността ще се отразят неблагоприятно на всички страни в спора. Момичето е убило своята собствена сестра. Всички детайли са описани подробно в доклада ми, който ви предадох преди седмица. Мисля, че трябва да бъде наказана по възможно най-болезнен начин, тъй като освен че е отнела човешки живот, е причинила невероятна мъка и на родната си майка. - Той пое дъх - Моето лично предложение е да бъде депортирана до Ниво 7.

     - Ниво 7? Убеден ли сте в това, което говорите?

     - Залагам най-скъпото си, Ваше Тъмнейшество!

     - Добре, Преподобния Терезий. Свободен сте.

    След като проследи с поглед, как охраненото тяло на агента се изниза през вратата, той се просегна и набра вътрешна връзка.

    -Да, прав бяхте. Омръзна ми от тези неправомерни арести. По случая да бъде задържан истинският виновник. Уведомете ме, щом приключите.

    Някъде там долу някой закопча невидими белезници на една жена с резедава жилетка на фигурки.

Всъщност добре, че се угояваха добре тия агенти. Не можеше да я кара все на постно.

Въздъхна и доизяде наденичките си.



Вдъхновители: О'Хенри, Хелър, Пратчет, "Аз, проклетникът", един напушен дедективски сериал на майка ми и най-вече наскоро погълнати от мен наденички с ярко изразен вкус на грешник.
:)))

Книгите - лична собственост или не?

    Имам въпрос.
    Ако човек е достатъчно лош, надменен и префърцунен и никой не може да му угоди, поради която причина най-често получава жълтици за личните си празници.
    И ако е достатъчно тъп и халосан и ги профуква предимно за книги, има ли право после да прави с придобитата си собственост каквото си ще?
    И тази собственост лично или семейно имущество е?

    Има ли право някой да му налага личните си прозрения, мнения и вкусове за това какво да прави с въпросната собственост?

    Ненавиждам някой да ми се меси в каквото и да е!

    Адвокати има ли тук?

:)))

пп. Блогролът ми от 6-7 месеца е напълно неуправляем, не мога да правя никакви промени, пък ме мързи да го правя наново, затова си спретнах друг допълнителен.
Ако някой нещо не се съзира, моля да сигнализира с бутилка коняк.




:))))

Берегись автомобиля

    Понякога ме наляга здрава носталгия за времето, когато имаше първа и втора програма, Студио Х,Студио Десета муза, Всяка Неделя...или чакахме филми, като „Диамантената ръка“, „Кавказка пленница“, „Операция ы „ и так далее...
А какво щастие, че има филми дето мислих, че съм ги гледала, пък не съм, щото щях да си спомня. Или пък съм била малка...аве де да знам. :)))

Та проснах се снощи, след като направих супа от коприва и кюфтаци / отново обвинявам Зори и Гост! /
...ама само какво начало:

Зрителят обича криминалните филми.
Приятно е да се гледа филм, предварително знаейки какъв е краят.
И въобще, лесно е да се чувстваш по-умен от авторите.
....
И така, както забелязахте, беше тъмна нощ. Непознатият много се стараеше да остане незабелязан...и това му се отдаваше. Тук беше така тъмно, тихо и пустинно, че неволно на човек му се искаше да извърши престъпление.

Всеки, който няма кола, мечтае да си купи.
И всеки, който има кола, мечтае да я продаде.
И не го прави, само защото, ако я продаде, ще остане без кола.
Човек, като никое друго същество, обича да си създава допълнителни трудности.
Именно с това се обяснява желанието да имаш собствен автомобил.
Мисълта за това, че 5 и половина хиляди просто са захвърлени на улицата, при това снабдени с колела, може да отрови всеки щастлив живот.

    Инокентий Смоктуновски е в ролята на Юрий Де́точкин / разбирай Робин Худ с шперц :)/, който облечен в шлифер, носеш шапка и ръкавици, с прегърбена стойка краде автомобили на мошеници, обзет от някаква мания за справедливост.
    Могъщата десница на закона е представена от следователят Максим Подберьозовиков / в ролята на хрътката - Олег Ефремов /.
    Двамата стават приятели в извънработните си занимания – в Дома на културата участват в театралната постановка „Хамлет“ . Две години преди този филм, Смоктуновски прави едно от най-добрите превъплъщения на датския принц. Партнира му неземно красивата Вертинская.
А Эльза Радзиня  - майка му, е само осем години по-голяма от Смоктуновски. :)))

    На Андрей Миронов просто му отиват роли на мошеници. Но пък такъв тъст, като Папанов, никому не бих желала.
Папанов към дъщерята: „Няма нищо. Ще ти намерим нов мъж. Честен! „:)))

Миронов, въздъхвайки на дивана: „Мъжете трябва да се женят за сирачета!“



    От автомобили нищо не разбирам, но ми събраха очите тия Волги ми събраха очите.
Ето тук за ценители: щрак.
На времето мой близък караше такава линейка. :))

А мошеници всякакви. Ето един пастор, който плати за откраднатия автомобил в банкноти от по една рубла:


А гонитбата по магистралите, страшно напомняше тази:


Нямам търпение да го позабравя и пак да го гледам! :P :)))



:))))

Летящи консерви с месо

    Дали всички сме месо, натъпкано в летяща консерва, както веднъж мъдро отбеляза Гост, разсъждавайки над навиците на едни големи птици, издаващи характерен съскащ звук. Звук, който все по-често ни заобикаля, въплатен не толкова в обичайните трептения, а в отношенията помежду ни.
    Ей, така лежах и си мислих онзи ден, за гъските, религията, яйцата, живота на страдалците, копаещи пътеки от хладилника до катедралата, до това каква несигурност ни заобикаля.
    Не знам дали като изляза, ще се върна пак в цялостен и умопомрачителен вид. Рошава, уморена, раздразнителна, но усмихната и с лег загар вляво, но пък с всички крайници.
    И когато вече няма да имам щастието да дишам тежкия, наситен на лукойлските измишльотини въздух, нито да стъпвам, спъвам, ритам, плувам, пъшкам...дали някой ще си спомня за мен.
    Тревожи ме / не отричам /, какво би останало – книги, които съмнявам се някой да разлисти и обича със същата сила, скицниците ми, пълни със създания, плод на кашлящо въображение, албумите ми със спомени, засягащи само мен...
Всички се бутаме в някаква чудата пирамида от вещи и надничаме нервно от нея.

    Странно е как някои делят хората – на мъже и жени, руси, червенокоси, къдрави, секретарки, мениджърки,миячки, кучкари, пушачи, богати, пенсионери, плешиви...Силно гримирани или с наболи косми...Слаби и дебели...
Все ми е тая.
    Или ми пасва и ми е добре с него/нея или не. Даже да мълчим. Даже да съскаме и гладим пера.

В този тъмен дух на мисли – днес почина Наум Шопов.
Утре щях да го видя. Радвах се.
Както и да е.

Довечера със сигурност ще си пусна това:



*******
Май е по-добре да седя без да мисля...

Йо-хо-хо и бутилка ром

Jack Sparrow

    Когато срещнеш такъв човек, щастието така те халосва, че минава време, преди да осъзнаеш колко си впримчен, колко е късно да правиш опити за бягство.
    Трудно е да правиш дори прости движения, тъй като съзнанието ти е окупирано от мисли, движещи се към суперновата и неподвластни на контрол от твоя страна. В един момент температурата рязко се покачва, осъзнаваш, че може да причиниш термоядрен синтез, нова религия и куп други пакости и... превключваш на ефективно разсейване.

    Избираш си няколко канала за разпад и след известно време събираш частичките си, надявайки се пак да станеш цялостен организъм.
Само че установяваш, че част от теб липсва и никога не можеш да усетиш онази пълнота, онзи ципест лабиринт в ухото ти, който ти помага да не залиташ към пропасти и да поддържаш благовъзпитан вид и поведение...

    Та това са пиратите. Без тях никога не е същото.
Ограбили са цветовете от спектъра, подправките от „Виктория“ и звуците от „Fade to Black” и те оставят сам с тъгата си и очи вперени в хоризонта...

    И се радваш на всяко тяхно завръщане. :)))

Скрийте рома! :))))



:)))))