Червено-пурпурният излапвач

Мрачните облаци и честите пресвятканията из небесните дрипи вещаеха буря. Опитах се на изкрещя на ония ленивци да приберат платната, но в същия миг силен тласък ме отправи право към бурето с рома, фраснах се челно и последното, което помня беше приятни огнени змии, пъплещи из вените ми... Силната буря явно беше разбила кораба ни на трески, защото не видях и следа от него. Лежах на ивицата, цялата омотана във водорасли, пяна и някаква слуз. Рискувах и я подуших. Йяякксс – бях изповръщала всяка безценна капка от изпития ром плюс стридите от оня ден, когато празнувахме рождения ден на боцмана.
Ушите ми леко свистяха, лявото око сълзеше, но успях да фиксирам изкълчени странни фигури, намиращи се на предпазливо разстояние от мен, които кряскаха нещо.
Защо все на мен!
Каква беше тази моя орисия да попадна на точно на тези войнствени, скачащи и леко потръцкващи туземци?
Слепоочието ми запулсира нервно, трябваше тозчас да измисля нещо, за да спася кожата си, но главата ми беше празна като хамбар напролет. Те се приближиха, а аз се сгърчих от спазъм / тъпите стриди! / и изсъсках...
Ония още повече се разврякаха радостни - „КетцалкоатЕл! КетцалкоатЕл!“ / в чист превод, както после разбрах – „Куцата, но атлетична Ел“ /и ме завлякоха в някакъв мръсен храм.

Не се съпротивлявах първо за да не се излагам, второ отдалеч усещах, че ухае на нещо вкусно, а както вече разбрахте и в деветте ми стомаха цареше непоносима за мен тишина.
Опитах се да се извия в ръцете на носещите ме и когато успях да си изкълча врата в посока на аромата, съзрях един млад загорял левент, опнат на един кол над пламъците. Гърчейки се успях да изритам един кош с царевица, който полетя към нещастния младеж и ...създадох първите в света пуканки!

Заредиха се първите мързеливи дни на моето властване над този кулинарно дезориентиран народ. На тезци нещастници изобщо не им хрумваше да си опържат картофки или да спретнат прилична салата от домати.
Само след двуседмичното ми управление , всички деца в местните училища, наречени калмекас вече умееха съвсем завидно да чоплят слънчогледови семки и да плюят в цел.
Вместо да изтръгват сърца, жреците се специализираха в издълбаването на тикви. Адски се забавляваха и поставяха горящи подобия на фалоси в тях.

Един мързелив ден, тъкмо се бях нахранила подобаващо и заслужено се изтегнах на една рогозка на върха на пирамидата, която ми служеше за нещо като резиденция, влезе главния жрец и измуча нещо. Аз махнах величествено с ръка. Жестът винаги даваше добър резултат / пък и не разбирах нищичко/.
Двама здравеняци от личната ми свита дръпнаха завесите и пред мен застана жена, притежаваща една от най-величествените осанки, които съм виждала при всичките ми скиторения из нашия жалък свят.
- Богиньо КетцалкоатЕл, жалка мошеничке! Какво си се проснала и разплула като варен морков, а мен ме изостави в онази джунгла да търся мидихлорините сама?!
- Света Костенурко на диска!- изхълцах и една пуканка мазно се залепи на носоглътката ми. - Скай, какво правиш тук?
Тя свъси красивите си вежди:
- Късно е. Преминах към Тъмната страна. Вече не готвя нищо, което не включва какао с цвета на тъмна нощ.
- Какви ги говориш? Ами еклери с жълт крем? Крем-карамел? Целувкиии... - ужасена възкликнах аз.
- Забрави! Нося ти подарък, в случай, че решиш да задгърбиш сегашния си охолен живот и искаш да поправиш щуротиите от миналото си, грешнице!
Тя ловко измъкна странен черен предмет иззад лявото ми ухо.
- Времеобръщател от най-висок клас. Виждаш ли това, което стърчи...не...не това...това на робът ти, който е щастлив че ме вижда...ето това лостче. Връткаш го и нагласяш за какъв период искаш да се върнеш назад. Съвсем просто е и дори блондинка като теб /ох, не очаквах да си станала още по- руса.../ ще може да се справи без проблем. Сбогом или по-точно довиждане. Очаквам да избереш момента, в който ме заряза сама в оня гъсталак с разгонените примати....и...за твое сведение – вече съм СКАЙУОКЪР.



Тя се врътна с вдигната брадичка и царствено изчезна... само благоуханието и все още блажената усмивка на десният ми роб напомняше за нейното посещение.

Едва успях да поема глътка свеж въздух / с лек примес на загорял боб / и завесите отново изстенаха морно.
- Здравей Ка-Ел! Аз съм оракул Мил от династията Ена. - изчурулика една хубавица, след като се позиционира леко на изгравираните ми плочки и прибра крилата си три на три метра.
- Какво те води насам и защо ръсиш перушина на чистия ми под? - попитах аз, ръфайки резен диня и грозде, като се мъчех да придобия по-светски вид, бършейки се с ръкав.
- Видях в бъдещето ужасни неща! Проследих причинно-следствените нишки и те ме отведоха право при теб! Ти си виновна!
- Амачакайнеможтакаобвинява – задавих се аз и половината сок го изплюх на пода.
- Знаех, че няма да ми повярваш, невернице! Ето – в този съд има вълшебно мастило. Вземи лист хартия и перо!
Гледах да не споря много, затова взех мълчаливо перото в ръка и о, чудо – за три милисекунди сътворих това:



- Какъв е тоя грозник? - попитах невинно, продъвквайки три смокиноподобни сфери...

- Това е визуален магически арт израз на ужасно древно предсказание. Ще се появи Звяр, предизвикващ унищожение на тези земи. Апетитът му ще е тъй огромен, че ще изконсумира всичко до което се докопа...не схващаш ли още? ТИ СИ ТОЗИ ЗВЯР!
- Е, добре...като ви преча толкова, ще се махна! - казах аз и взех в ръка Времеобръщателя. - И без това доста се заседях тук. Толкова интересни и вкусни места има по света!

От радост феята-оракул направи един пирует, извади изпод крилото си една китара и ми изпя тази песен, която ще споделя с вас, защото знам, че безрезервно вярвате на всяка една моя дума.

:)))))))