Отново сама

Отново останах без колежка.
Трета за тази година.
Взе да ми писва.
И ми прекъснаха отпуска!
А тъкмо световно неизвестната художничка Найтуиш Ел нахвърля с масло първите мазки на платното.
"Корабът на мъртъвците" ще почака. И без това музата и отлетя.

Тия хора не осъзнават ли, че вълни от тъга и скръб ще налегнат милионите и почитатели?

ЧРД на маХ :)

Днес ми е ЧРД-то!
Ставам по-малка с цяла година!
Взе да ми писва вече всяка година да се подмладявам!
Искам и аз като нормалните хора да се радвам на деца, внуци и правнуци....
Айде - който има пари в тая криза да ходи да се почерпи за мое здраве!

Който няма да идва в къщи - ама само пържолес и тортаре имам...
:)
На всички, на които съм липсвала тия дни да знаят, че се забавлявах.
То аз друго и не правя, де...
:)

"Знахар" - Тадеуш Доленга-Мостович

Като бях по-малка четях предимно класици. В предния пост няколко пъти се спомена за „Знахар” на Тадеуш Доленга-Мостович и тъй като е от любимите ми, реших да доставя малко удоволствие на тези, които я харесват като мен и да провокирам онези, които не са се докоснали до нея, да я издирят в на-близката антикварна книжарница.

Вече бях коментирала в мой пост за човещината и призванието, които човек трябва да притежава, за да практикува професията медик. Независимо дали сте хирург, фелдшер или обикновена мед.сестра, освен професионализъм нужна е и малко доброта.
И за бога – слагайте по-малко грим / това е към сестрите! /. Знам, че това е благороден трик да отвличате вниманието от спринцовката към омазаното с помади лице, но има хора и със слаби сърца!

Та по същество:

Гениалният хирург – професор Вилчур след сложна и успешна операция се завръща у дома, където намира писмо, от което разбира, че е изоставен от съпругата си. Отчаян той отива в близката кръчма, където се опитва да подтисне мъката си с алкохол. След като е ограбен и при падане получава удар в главата, той загубва паметта си.
Започва нов живот, без документи, пари, дом, приятели. Без спомени…
След години съдбата го среща с най-близката му – дъщеря му Мариша. Без да подозират за кръвната си връзка между тях се установяват искрени приятелски чувства.
След катастрофа знахарят прави трепанация и спасява живота на дъщеря си. И точно затова го очаква затвор…


И един мой любим откъс:

"- Ти не го познаваш. Той изобщо не приема пари. Дори лекува главно даром. Освен това казваш, че бил прост селянин. Обаче представи си, сериозно се съмнявам в това.
- Защо?
- Защото той, струва ми се, знае френски език.
- Какви пък, може би е емигрант. Много селяни ходят на работа във Франция.
- Не! – отвърна – Ако беше така, щеше само да говори френски. А той четеше, и то стихове.
….
- Значи предполагаш, че е интелигентен човек, който се укрива, преоблечен като селянин?
- Не зная дали се укрива. Готова съм да се закълна, че човек като него не би могъл да извърши позорна постъпка, която да го принуждава да се крие. Но съм сигурна, че е интелигентен. Обърни внимание на израза на очите му, на обноските, на говора му. Възможно е да си внушавам, но когато разговарям с него, имам чувство, че в умствено отношение стои много по-високо от мене.
- Има умни селяни – отбеляза Лешек и се замисли.
След малко извика:
- Сетих се! Има много прост начин. Съвсем лесно можем да го изпитаме и да се уверим дали е интелигент или селянин. Стига да го подхванем умело.
- Лешек! Но аз не искам за нищо на света…Не е красиво.
- Както искаш. Все ми е едно – съгласи се Лешек.
Съгласи се само привидно, а беше решил да опита при първия удобен случай. Имаше вродено влечение към разгадаване на тайни. Още от малко момче обичаше да чете Карл Май, а по-късно приключенските разкази на Конан Дойл. Дори най-обикновените ребуси го омайваха.
…
Един петък отново срещна знахаря Кошиба.
- Вие сте от Кралството, не тъгувате ли за вашия край?
- Никого не съм оставил там, та да тъгувам.
- Странно. Аз съм още много млад и не съм го преживявал лично, но от възрастните съм чувал, че в чужбина ги измъчвала носталгия. Вие не изпитвате ли?
- Какво? – вдигна очи знахарят.
- Носталгия – свободно повтори Лешек.
- Не – поклати глава. – Тук е същата земя, не е чужбина.
Лешек все още не беше сигурен и добави:
- Все пак други хора, други нрави. Не е лесно човек да се аклиматизира.
Знахарят вдигна рамене.
- Обиколил съм цялата държава. Моят дом е навсякъде и никъде.
И това не задоволи Лешек. Знахарят би могъл да се досети за смисъла на непознатата дума от цялостното изречение. Въпросът трябваше да се постави по-точно.
- И тук хората са благоразположени към вас – каза той. – Чувал съм го неведнъж. Много визити ли имате?
- Да. Особено напролет и зиме. През лятото по-малко боледуват.
Сърцето на Лешек заудря по-силно. Сега беше вече почти сигурен, че предположенията на Мариша са основателни. И добави:
- Можехте състояние да направите, ако нямахте явни аспирации към филантропия.
Знахарят или не забелязваше, че го изпитват, или му беше безразлично, че му поставят капани, защото добродушно се усмихна:
- Това не е филантропия – рече. – Просто искам да помагам на страдащите, а на състоянието … изобщо не държа. Вие, богатият, трудно ще го разберете.
- Защо?
- Защото богатството зашеметява. Състояние се трупа, за да служи за нещо, да помага. Но придобиеш ли го, задушава всчко и те кара да му служиш на него, на богатството.
- Тоест от средство преминава в самоцел?
- Точно така.
- Изхождайки от тази предпоставка, следва, че е опасно да се притежава каквото и да е, защото човек може да се превърне в роб на собствеността си?
- Разбира се – кротко потвърди знахарят. – Но опасност има само тогава, когато човек не го разбира, когато се е самозабравил.
……
Когато знахарят излезе, той каза:
- Знаеш ли това е учудващо! Този човек мисли абстрактно, разсъждава логично и знае отлично значението на думи, които простите хора никога не употребяват. Главата си залагам, че тук действително се крие някаква тайна.
- Виждаш ли!
- В момента обаче не това ме занимава – продължи Лешек, - поразен съм от нещо друго. Този човек без съмнение е надарен с изключителен ум. Да предположим, че по неизвестни нам причини е решил да се преструва на обикновен селянин, облича се и дори се изразява като селянин. И изведнъж позволява да бъде въвлечен в случаен разговор, от който може да се прозре образованието му!...Ето какво ме шокира! Как е възможно! Положил е толкова усилия да минава за прост човек, направил е всичко възможно, а позволява да бъде уловен в такава явно клопка! Няма логика.”

"Кръстоносци" - Хенрик Сенкевич

Църквата е институция, чиято основна дейност е търговия с вярата на хората.
Изключително изобретателна в печалбарството с морала и надеждите на наивниците, тя е измислила удобната за всички индулгенция. Имах смътната представа, че индулгенцията е нещо, с което евтино можеш да изкупиш някой грях, но не бях запозната с видовете такава, както и не бях подозирала удобството за бъдещи, т.е. неизвършени все още грехове.
Та решавам аз да елиминирам някой неприятен за мен субект и първо минавам през църквата. Изръсвам се прилично и после напълно пречистена, безгрешна и невинна унищожавам някого…
Абе – пълно удобство! Чиста съвест. Спокоен сън.
Даже и реклама могат да пуснат:”Чистим грехове всякакви! Винаги навреме!”

„Нося и индулгенции, и реликви, а индулгенциите са различни: има пълни, има за петстотин години и за триста, и за двеста, и за по-малко, по-евтини, за да могат и бедните хора да си купят и така да съкратят мъките си в чистилището. Имам индулгенции за минали и за бъдещи грехове, но не мислете, пане, че парите, с които ги купуват, задържам за себе си…”

Друг момент, който ми направи силно впечатление беше смъртта на Зигфрид. Един от четиримата, които отвличат дъщерята на Юранд – страшилището за кръстоносците. Нали разбирате, че по друг начин / по-мъжки / не са успели да го заловят и прибягват до възможно най-подлия начин – чрез детето му. Юранд разбира се веднага отива и се предава в ръцете им. Те го осакатяват по ужасен начин – ослепяват го, отсичат му дясната му ръка, изтръгват езика му и го…пускат. След като след време в ръцете му попада последния от мъчителите на дъщеря му, която от преживения страх умира…Юранд го освобождава.
Изненадващият жест на милосърдие довършва злодея:

`”Зигфрид яздеше, но не беше в пълно съзнание, раздрусван от треска. Отчаянието, което разяждаше душата му от момента на Ротгеровата смърт, злодеянията, извършени за отмъщение, угризенията, ужасяващите го видения, душевните терзания – всичко това беше отдавна помътило духа му до такава степен, че той само с най-големи усилия противостоеше на безумието, а понякога дори му се поддаваше……
……
- Върви! Върви! – прошепна му внезапно над ухото някакъв глас.
Той се огледа – и видя смъртта. Сама във вид на бял скелет, яхнала конски скелет, тя вървеше редом с него и тракаше с костите си.
- Дойде ли? – запита кръстоносецът.
- Дойдох. Върви!Върви!
Но в тоя миг забеляза, че и от другата му страна има спътник: стреме до стреме яздеше с него някакво същество, по тяло подобно на човек, но с нечовешко лице, защото имаше дълга , заострена глава на звяр с щръкнали уши и покрита с черна козина.
-Кой си ти? – попита Зигфрид.
А той, вместо да отговори, му показа зъбите си и почна глухо да ръмжи.
Зигфрид затвори очи, но веднага чу още по-силно тракане на кости и глас, който му казваше в самото ухо:
-Време е! Време е! Бързай! Върви!
И той отговори:
- Отивам…
Но този отговор излезе от гърдите му, като че го бе казал друг.
И сякаш подтикнат от някаква непреодолима вътрешна сила, той слезе от коня и смъкна от него високото рицарско седло, а след това и юздата. Спътниците му слязоха също от конете и не го оставиха нито за миг, а го заведоха от средата на пътя към края на гората. Там черният вампир му наведе един клон и му помогна да върже на него ремъка на юздата.
- Бързай! – пошепна смъртта.
-Бързай! – зашумяха някакви гласове по върхарите на дърветата.
Унесен като в сън, Зигфрид прекара другия край на ремъка през преждилото, направи примка и стъпил на седлото, което бе сложил по-рано под дървото, постави примката на врата си…”

Първо трябваше да започна с разкриване на сюжета, но при мен всичко е хаотично...

„Кръстоносци” разкрива по увлекателен начин и с автентичен дух епохата на залеза на Тевтонският Орден като фон на приключенията на младия шляхтич Збишко и брата на баща му Мачко от Богданец.
Романът завършва с епична битка, която впечатли дори мен, която след битките във „Властелинът на пръстените”, които изживях първо с писменото слово, после и на екран, вече се имах за доста закоравяла…:)


Книгата просто лъха на древни времена.
Хареса ми.
Никога не съм можела да оценя книга по някаква единисиколкобална система.
Просто не мога. Моля да ме извините.
Но всяка книга, за която си правя труда да пиша тук си заслужава.
Поне аз невежата научих какво е шляхта…То и Сенкевич бил шляхтич, ама кой да прочете…


Картината на битката при Грюнвалд я свих от тук.

За боядисването на огради и очакващата ме плажната ивица

"Той огледа оградата… и цялата му радост отлитна, а в душата му се възцари дълбока печал. Трийсет метра ограда, близо три метра висока. Животът му се струваше празен и безсмислен, съществуванието — тежко бреме."

" — Впрегнаха те на работа, а?

Том се извърна рязко и рече:

— О, ама това ти ли си, Бен! Не те забелязах.

— Виж, аз отивам да поплувам. Не ти ли се ще и на теб? Но, разбира се, няма как — нали трябва да работиш! Много ясно!

Том изгледа момчето и отвърна:

— Ти на кое му викаш работа?

— Че това не е ли работа? "

"Без да знае, той бе открил един велик закон, управляващ човешките постъпки, а именно, че за да накараш някого — възрастен човек или малко момче, да ламти за нещо, нужно е само да направиш това нещо труднодостъпно. Ако Том бе велик и мъдър философ като автора на тази книга, вече щеше да е разбрал, че Работа е онова, което си задължен да вършиш, а Игра — онова, което не си длъжен."

Цял живот аз играя. Или поне се опитвам. Търся удоволствие във всяко нещо, което върша. Дори и в работата. По едно време дори успявах!
Само, че нещо се изморих. Изморих се да се опитвам да се манипулирам, контролирам и самозалъгвам.

Сега ламтя за море. Толкова е близо и същевременно труднодостъпно.
С две думи - нужна ми е почивка.
Грабвам си хавлията и на плажа.

Пък вие завиждайте!

Рисунката ми е от "Хъкълбери Фин", но беше най-близкото, което можеше да предложа :)
Пък и внушава безметежно спокойствие...:)

"Спиралата" - Гурам Панджикидзе

Не знам дали сте чели нещо от грузински автори, то и аз не бях чела, но тази книга ми хареса...всъщност за втори път пак ми хареса :)
Ето и накратко за какво иде реч...

Световноизвестният астрофизик Давид Гиоргадзе е на смъртно легло. Лекарят Зураб Торадзе, който пък е спец в областта на присаждане на мозъци на животни, му предлага тайна операция. Мозъкът на гениалният стар учен да бъде присаден в ново младо тяло. Тялото на 23-годишния атлетичен студент във Физическия факултет на университета - Рамаз Коринтели, пострадал при катастрофа...

"- Аз и асистентите ми решихме, разбира се, ако вие се съгласите, да присадим мозъка ви на някой младеж.
- Щеше да бъде по-деликатно да кажете, че към мозъка ми ще присадите тялото!"
:)))

"Да, мозъкът, понеже той ражда мислите, той определя интелектуалните възможности, характера, стремежите, любовта, омразата и хилядите други качества, които отличават човека от животното. С една дума, човекът - това е неговият мозък. Какъвто е мозъкът, такъв е и човекът."

"В бога ли? Не, не вярвам. Между другото от учените най-близо до бога са все пак астрофизиците и астрономите. А аз съм и едното, и другото. Знаете, че съм астрофизик. Естестено, не вярвам в господ, но вярвам в космическия ред и закономерностите, вярвам в силата на природата, в създадения от нея глобален баланс.
Като се започне с другите големи постижения и се свърши с вашата операция - не се ли намесаме прекалено много в работите на природата?Не забравяме ли, че и ние сме нейни деца и тя няма да ни прости прекалената наглост?"

"- Нашата цел е благородна - искате да превърнете мен, седемдесет и четири годишния старец в двадесетгодишен младеж. Да постваите мозъка ми в тяло, изпълнено с темперамент и енергия. Ала ще се погодят ли? Ако мозъкът подчини тялото, какъв е смисълът на операцията? Старият ми м със старомодни възгледи и с някога авангардно, но в сравнение с днешня ден консерватвно мислене бързо ще състарят младото тяло. А ако тялото подчини мозъка - нали тогава аз вече няма да бъда аз? И опитът ми, знанията, талантът и способностите ми мисленето и интелектът ми ще робуват на чуждо тяло. Нима това няма да е възможно най-голямата трагедия за личността ми, която може да тласне дори към самоубийство?"

Това е книга за трагедята на един човек.
Непушач, заключен в тяло на пушач.
Влюбен в собствената си сестра / на тялото де...:) /.
Трагедията на човек, затворен в тялото на престъпник.

Опитът да се създаде идеална хармонична личност завършва с провал.

Идеята за присаждане не е нова - спомнете си "Хойти-Тойти" или "Главата на професор Доуел" на Беляев, където не мозъци ми направо цели глави режеха....:)

Стилът на писане е добър, има доста диалози, темата разисква нравствени, психоаналитични и чисто човешки проблеми, така че ако може да я изнамерите отнякъде - не се колебайте!
:)

Даже сега като се разрових из нета открих, че цял сериал са направили пустите грузинци...
И понеже не намерих снимка на корицата в нета, сега ще трябва да се главоболя и да сканирам моята...

Как се чете в пещера...

Бях любезно поканена от lammoth да отговоря на един куп въпроси, относно това как чета.
Ужасни тръпки ме обхванаха, понеже след неговата блестяща и оригинална публикация, каквото и да бях написала щеше да бледнее...
Ето затова наех мосю Дьо Слов, разбира се срещу колосална сума, да драсне два-три реда за моите книжноплъхови навици.

"Уморена от светски събирания Найтуиш Ел се прибра в пещерата си на морския залив. Просна се на мекото легло, дръпна балдахина да я пази от настървените комари и дъвчейки шоколад, заби нос в „Кръстоносци“ на Сенкевич. / беше изръсила цяла дузина златни дукати в антикварната! / Тя не обичаше да драска по книги, но затова пък всички стени из пещерата бяха изподраскани с нейни спонтанни рисунки – феи, дракони, а напоследък рисуваше все кораби, пълни със скелети...Чу се шум отвън и тя остави книгата настрана, като метна поглед към номера на страницата. Странно, но тя, която бе вятърничаво същество със слаба памет и не помнеше дати и цифри, винаги запомняше до коя страница е стигнала.

Скочи пъргаво и прескачайки ловко няколко купчинки с книги, се препъна в глобуса и падна върху „Еманципирана магия“. От вчера тази книга все по-нагло и нагло и се пъхаше в ръцете и, дори не я оставяше да сготви на спокойствие. Още веднъж за трети път тази седмица Найтуиш Ел тържествено се закле, че ще скове допълнителни рафтове и ще въведе пълен порядък в този тъй уютен хаос! Та колекция „Галактики“ вече стремително заплашваше да връхлети томовете на Карл Май! Отпи още една глътка от колата – тя всъщност консумираше всякаква храна стига да е обилно полята с този наркотик...и смело отвори вратата . На прага стоеше приветлив черен гарван, който изграчи: „Поръчали сте още книги на Тери Пратчет? Спешна доставка – пет златни кюлчета моля! А да ви се намира случайно мърша?“ Найтуиш Ел въздъхна, плати и го информира: „В момента мога да ви предложа само шоколад.“. Гарванът се фръцна и отлетя.
Днес бе планирала да въведе малко ред и дисциплина. Взе камшика и изгледа страшно към купчината нагло хилещи се книги. Рафаел Рабатини прегърна Сенкевич и весело поеха към южния ъгъл на пещерата, където беше най-светло и имаше шанс кориците им да хванат малко тен. Карл Сейгън замислено се доизмести към „Кратка история на времето“ откъдето величаво искреше въздушна космическа маса, която обгръщаше Хокинг. Беляев, Шекли и Азимов бяха окупирали шкафа до светата обител – леглото на тяхната господарка и като им доскучееше се пъхаха на топло под завивките.
От най-тъмния ъгъл на пещерата мрачно гледаха томовете на Стивън Кинг. Там никой не припарваше, защото съществуваше реална опасност да изчезнат в небитието по мъчително-приказен начин. Единствено „Последният ден на сътворението“ на Волфганг Йешке и „Едно“ на Ричард Бах, които нямаха никакъв страх от време и пространство се осмеляваха да се разхождат дори в тия дебри...

Ел обичаше да и е тъмно, затова палеше свещи и четеше на жива светлина. Пък и от мрака изскачаха интересни създания..."

Моля всички естети да не гледат снимката на горната лява част на библиотеката и.
Съжалявам, че не мога да предоставя снимки и на другите части, но те са в толкова ужасно и разхвърляно състояние, че травмиращата гледка може да причини дори обезкосмяване:



Много ми се искаше да отправя покана към frog'n'roll, Madwizard и Tankobg, но силно се съмнявам, че с тяхната неохота да отговарят на щафети биха се включили.
Ако решат – може да се включат, ако не – да са живи и здрави! :)

А може и литературна вечеринка да организирам!
С алкохол, цигари и китари!
:)