Минотавърски дегоби*

       Отправена ми бе любезна покана от Ламот, който наскоро разкри потресаващи детайли от тайния дневник на Зори, разбиващи куп познати митове, а аз днес съм зашеметена от неволите на Орфей при Владо... плюс туй мисля че е редно да изтрия петното, което така небрежно се лепна върху Минотавъра и неговите наклонности.


       Та живеело си това странно същество в мир и хармония най-вече със себе си и недоумявало защо това не се получава и с околната му среда. Никому нищо лошо не правило и считало за напълно необосновани и неуместни виковете и бягствата, породени от вида му ( външния естествено, пък даже не бил и блондин да имат някакви мотиви нещо...)

       Но не му и пукало много, щото си имал хоби. Творческият му екстаз го дарявал с щастие, а плодовете на удоволствието му ( някак не върви да употребявам думата труд тук) били толкова красиви, че изпълвали личната му вселена с красота , светлина...и доста прах, ако трябва да бъдем точни.

       Минотавърът бил запален по плетките.

       Един ден му дошло до гуша от крясъците на случайно минаваща покрай пещерата му баба ( отдалечавала се куцайки, което правило признаците на затихване изключително травмиращи** ) и му хрумнало да наеме известният по това време архитект и виден социопат Дедал. Поставил му нелеката задача да му построи жилище, чийто достъп да е силно ограничен до границите на възможното ( и на невъзможното..изобщо де що има граница стигнал ).

       На Дедал не му дремело, а и бил човек със замах. За пет часа дегобанско време построил невиждана дотогава постройка, която имала ъгли с градуси непознати на никой себеуважаващ се транспортир, а на някои ъгли даже им липсвали и лъчи. За сметка на това били мрачни, сприхави и постоянно изменящи положението си.
       Нарекли я Лабиринт.
       Настанил се Минотавърът уютно стандартно – запалил си камината, разгонил хлебарките, легнал пред нея огрян от проблясъците на свещите... и грабнал плетката.
       По едно време чул някакви викове, които буквално размазали душевния ми мир, нирваната и газената му лампа за кратък отрязък от време ( около 2 сантиметра в пространствен двуизмерен вид ). Скочил и се внезапно се оказал гърди в гърди с красив, полугол младеж.
- Що дириш ти и как влезе в покоите ми? - попитал Минотавъра.
- Ти имаш нещо, което много искам аз да притежавам – многозначително прошепнал младежът и погледнал надолу. Тук рогата на нашия герой взели да туптят в неподозирано за него вълнение, но щом проследил погледа на непознатия видял точно кое има предвид...
       Възмущение, негодувание, алчност и страсти се сблъскали и трансформирали в дива, еротична битка за кълбо прежда, затъркаляли се двамата герои из пода, затривайки поне три нации и две хиляди животински вида, които тихо и кротко, незабелязано от никого си съществували там от незапомнени времена...

Не ми се иска да разкривам какво станало, когато влязла икономката Ариадна и решила да защити интересите на господаря си...

Легенда ( не в този смисъл, а в другия ):

*дегоби – това са тегоби в системата Дегоба.

** тъй наречения дроплеров ефект – когато дроплата бяга панически , шумът от падащите и пера затихва постепенно.

:))))
Това е! Отивам да хапна обилно! :)))

История на изтезанията - Браян Инес

      За мое удовлетворение, книгата се оказа не просто сбор от детайлно историческо представяне на различни варианти за мъчения, които у някой лабилен би причинил тежки съновидения, както и чудесни идеи за саморазправа с тъщата, но се и опитва донякъде да вникне в причината за тази масова нечовечност.
      Авторът Браян Инес не ми беше познат, но има интригуващи заглавия в областта на пиратството, шпионажа и разни там магьоснически дела...а и живеел в преустроена, направена от желязо мелница / ехааа :))) / нейде из Южна Франция. :)

         Явно никой не е причинил повече злини на човечеството от самото то. Поне до настоящия момент , като причината да сме ние най-вероятно е, че извънземните още си траят или пък са изумени и стресирани от жестоката ни самоубийствена същност / и огромния брой кулинарни блогове :P :)))) /.
     Да се чудиш и маеш как толкова уж напреднал разумен живот таи в себе си толкова самоунищожителни инстинкти.
     Вие бихте ли причинили болка от физическо или психично естество на друг човек? Сигурни ли сте? А ако се замислите...нима не го правите ежедневно?

         При един проект на Стенли Милграм, включващ експерименти за изследване на човешкото подчинение се получили следните ситуации. Доброволец в ролята на „ученик“ бил завързван на нещо като електрически стол с ръка върху метална плоча. На табло на електрическия уред имало ред ключове с мощност от 15 до 450 волта, като върху последните четири пишело: „Опасно: силен шок“. На част от доброволците им било наредено да включват по-висок волтаж всеки път, когато „учениците“ давали грешни отговори. Те крещяли и се молели за милост /за ваше успокоение - ключовете били фалшиви и всичко било театър/, но тези които изпълнявали „наказанието“ не знаели това. Въпреки, че протестирали срещу насилието и причиняването на болка, те продължавали да се подчиняват на заповедите. Оказва се, че по-голямата част от хората правят това, което им се казва да правят без да вникват в същината на действието и успокояват поривите на съвестта, щом заповедта идва от законната власт.

С "Е" съм обозначена аз, "Т" е изпълнителката Тотенлихт Торквемадова, а с "Л" - Ламот в ролята на жертвен агнец (ще ми простиш, нали?)

Обяснение за това сляпо подчинение дава Хана Аренд в Сведения за баналността на злото – пренасочване на инстинктите обратно към самия човек. Примерно вместо да си кажат: „Какви ужасни неща причинявам на хората!“ - „Колко ужасни неща трябваше да гледам и правя при изпълнението на задълженията си!“ т.е. изпитваме съжаление към себе си, а не към измъчвания обект.


         Книгата проследява историята на мъченията като се почне от изтезанията в Рим, Гърция,Китай, Япония... мине се през жертвоприношенията на ацтеките, които явно скучаели и сутрин, обед и вечер се мъчели да опазят Вселената с реки от кръв, нашите добронамерени приятели от Инквизицията, които пък в името на един добър, любещ всички бог, намерили начин да се саморазправят с всички набедени за негови врагове / особено по-богатите / на правата / или зигзаобразната / вяра, мъченията на робите из английските колонии, ловът на вещици, различни инструменти за мъчение... та чак до психическите мъчения и кампаниии против изтезания.


         И понеже повечето за съжаление са влезли тук, за да зяпат разни уреди за мъчения ето и картинки:

         Табуретка за потапяне на жени кавгаджийки:

         Изключително популярната диба:

Спори се дали Гай Фокс е издържал и на дибата и на оковите / висиш само на ръцете си часове наред /. Към 8 ноември Фокс е започнал да говори, издавайки имена и подробности от заговора...Тъй де той да не е комунист или пък желязо...

         Желязната девица

     Не мислете че за всяко мъчение са нужни сатанински инструменти.
     В Русия залагали на психичните разстройства, причинени от страх. Използвали се т.нар. мними екзекуции – като за пример дават Фьодор Достоевски, който заедно с още 20 души, признати за виновни за противодържавна дейност са изправени за разстрел. Смъртната присъда е прочетена умишлено бавно от пелтечещ генерал и точно след като била дадена команда за изстрел на стрелковия взвод, „внезапно“ се появил документ с царски печат, който удостоверявал, че смъртните присъди се заменят с доживотна каторга в Сибир.
     През 1763г. се появява книгата на Чезаре Бекария - „За престъпленията и наказанията“, която се счита за основополагащ труд в областта на юридическата психология. Той бил математик и подходил към въпроса професионално – взима за даденост силата на мускулите и нервната чувствителност на невинен човек и трябва да се намери необходимото количество болка, необходимо да го накара да признае, че е извършил дадено престъпление. Според Бекария невинният би страдал повече от виновния.
     Снощи прочетох и „Ние“ на Замятин (Точе - ти си знаеш :*), където се говори за насилие от съвсем друго естество.
     Тази книга стигна до мен преди месеци, благодарение на мис Тотенлихт, която е потомка на Торквемада и трета моя братовчедка по бащина линия, но чак сега намелих смелост да я разгърна...

Днес Съли е рожденик, така че ще ви поздравя с това:

Вещерите не са измрели!
:))))

Мъртви градове, съзвездия и акварели

            Легендата за мъртвия град...(тадада-дам - тиха, но тържествена музика)
( Не, не става въпрос за индийския Фатехпур Сикри )

    В старинен манускрипт от 1295 година се описва пътешествието на висш манджурски чиновник – Шен-Та-Кванг из една южна страна с приказни храмове и дворци, наричана Фу-нан. Оттогава никой нищо не чува за тази тайнствена земя и така се ражда легендата за мъртвия прокълнат град.
    През 1850г. французин, пътешествал из Малайския полуостров съобщава, че е попаднал на пуст, изоставен, погълнат от джунглата призрачен град. Никой не обръща внимание на тази информация - сметнали я за измислица. Това се опровергава осем години по-късно, когато членовете на друга експедиция откриват град, простиращ се на площ от четиридесет квадратни километра, охраняван от огромни каменни стражи. Град потънал в тропическа растителност. Това бил Ангкор – отдавно издирваната древна столица на кхмерите.

    В него са живели около един милион души – огромна цифра за онова време. Храмовете, построени там са удивителни архитектурни шедьоври. Днес това, което е останало от Ангкор са около стотина каменни храма, а дворците, къщите и публичните постройки, направени от дърво са се разпаднали отдавна.
През 1433 година жителите му внезапно го напускат, взимайки всичко по-ценно със себе си.
    В Ангкор не е открит нито е скелетът на нито един човек. Няма следи от вражеско насилие. Счита се, че причината е една – чумата.

/ по материали от списание Космос – 1966г. /
    Интересен факт: С помощта на симулации, направени на компютър се вижда, че конфигурацията на храмовете в Ангкор е огледален образ на съзвездието Дракон по времето на пролетното равноденствие  10 500 г. преди Хр. Повече : тук.

Тази рисунка / на лекаря, носещ маска против чума / ме беше поразила още в древни времена и ясно си спомням статията. Извинявам се, но списанието ми както казах е старо и полуизядено от silverfish, чудовище проклето! Обявявам ти смъртоносен за теб двубой! :))

    След неудържим порив да пробвам с акварел и редица съвети(спешъл тенкс на г-н Бекяров), се материализира този шедьовър, който поетапно съм снимала, за да нагазите в свещените тайни на цапотенето с вода.
Продавам го за чувал кхмерско злато или равностойността му в захаросани лешници! :)))

    Често казано мисля още да цапам, че не ми харесва сянката отдясно, но това чак като се натъпча с пържоли довечера и съм в състояние да премина към духовни висини.

:))))

Friday’s Magic

    Преди много, много години в едно далечно кралство (безумно далечно ви казвам)... в един голям, голям Град се родил магьосник.
    Как узнах, че е такъв ли?
    Ами като проплакал и хоп- електричеството в цялото приказно кралство угаснало.
    Изплашило се детето, че светът ще тъне във вечен мрак и се помолило на Великата А'Туин, като обещало да впрегне всичките си магични сили в помощ на простосмъртните люде...Прокашляло се силно и величествено:
- Нека бъде светлина!
- Ох, момчето ми – това е реплика на шефа, но няма значение – въздъхнала Великата костерунка и се почесала по единия слон...
- Знаеш ли, момчето ми, колкото и добрини на сториш, хората ще бъдат вечно неблагодарни и невежи!
- Няма значение! - прошепнало момчето.- Не ми пука какво ще мислят или казват хората за мен. Нали ще правя добро – това е важното.
- Ти си знаеш – усмихнала се А'Туин и плеснала с лапи, а светлините огряли.
- Спокойно никой няма да заподозре теб. Хората трудно вярват в чудеса. Ще помислят, че е повреда в някой далекопровод или обичайна банална авария...

    А момчето пораснало голямо и се превърнало в нашия любим Madwizard.
Честит Рожден Ден, Вълшебнико!

И нека го поздравим с нещо празнично!
+18
(Предупреждение - клипът съдържа кадри с неепилирани мъже! :))) )



:))))

Рапорт даден

    Книжната вълна, която съвсем логично и следпразнично е заляла блог-пространството може би е причина за спад на моя интерес към хммм този тип публикации.../ По-проницателните веднага ще схванат прозрачното ми на вид извинение да оправдая мързела си :)))/.
    Всъщност съм щастлива и доволна, че виждам / визирам разбира се леките демонстрации / включая и моя милост /, изразени в снимки на наредени книжни тела, скърцащи и пухтящи по рафтове и легла/, как все повече хора споделят прочетеното, но пък тази масовост започва все повече да ме отдалечава, че и леко дразни. Дразни, но ми дава и безценни идеи за изграждане на подпори на бъдещия ми статив, посредством тухли-четворки от по хиляда страници... :))))

    Даже най-честно си признавам, че не следя всички, а само тези, чието мнение ме интересува.
Ностро е един от тях и от малцината, които са информирани в детайли какви ужасяващи резултати има за мен консумацията на разнородни книжни тела и въпреки, че е наясно с това, има смелост все още да контактува с мен.
Четенето е един вид хранене и предполагам, че менюто ми не интересува никого, изключая двама-трима...
Т.е. няма да пиша нищо за никакви прочетени или стоящи в саламура книги!

    Знам, че съм на път да се превърна в пълен темерут и аутсайдер, но напоследък съм заложила на спорта и показвам изключителни резултати! И не ми дреме от нищо!

Това е!
:))))

Празнично

Празниците започнаха и продължават.
Казват, че Коледата прави хората по-добри.
Не знам.
Добрите хора са си добри през цялата година. Нямат нужда от празници и показност, за да го демонстрират.


Имам си всичко, което всеки разумен човек би поискал.
Остава ми надеждата да сбъдна някое и друго неразумно желание.
Все пак имам цяла година!


:))))
Юппссс - ето ви Боно без шкембе:



Бъдете здрави! :)))

Децата на дракона: Китай през очите на един българин

Бих могла да кажа, че съм приятно изненадана, но това би било недостатъчно ясно. Тъй като имам повече от добро мнение за автора в чисто човешки план, прочитането на книгата му затвърди впечатленията ми от оригиналната му и динамична натура. / Току-що си спечелих порция водорасли :))/


    Много неща са изписани за тази далечна страна. Оплакват се от замърсяването, водата, хигиената и задръстванията.
Тези, които не успяват да се нагодят и да осъзнаят, че не могат да променят нищо, остават някак слепи за цялата красота, която нерядко се дължи именно на различията.
Авторът е обективен в субективността си и с точно това ме привлича. Притежава наблюдателност и чувство за хумор, за които най-искрено завиждам... и ни запознава с китайския бит и култура по един естествен и приятен начин. Китай през неговите очи, плавно се оформя и преобразува и в моя Китай, въпреки че никога не съм стъпвала и не вярвам да имам късмета да посетя тази страна.
Като че унесено наблюдавам вълшебен калейдоскоп, чийто шарен свят се подрежда в чудни картинки.

    Предполагам, че сте запознати с неутолимия ми апетит, благодарение на който с особена трудност и мъчителни преглъщания преодолявах изобилстващите сцени, в които яко се похапваше / дори тези, с... цитирам: „Мехур от сьомга, изсушен на слънце“, „Паниран овчи мозък“ и „Мариновани копита от глиган“ /. То не бяха равиоли, въртящи се маси, стенещи и огънати от тежестта на вкусни специалитети, то не бяха подканяния за поглъщане на още и още опасни количества храна, напълно в синхрон с китайските порядки...
Питате ли ме колко усилия положих аз, бедната страдалка, да не форсирам през пет минути до хладилника? :)))

    Един любим цитат относно приключенията с китайското здравеопазване:

"Самата обиколка по кабинетите беше твърде любопитна. Навсякъде появата ми предизвикваше всеобщ интерес, а чакащите с готовност ни пускаха да минем и разпитваха заместник-директора за мен. Много интересно явление: в повечето лекарски кабинети присъстват не само лекарят, сестрата и пациентът, а и още една дружина любопитни китайци, чакащи за преглед, които стоят плътно скупчени около лекаря, четат какво пише в картоните, взират се в мониторите, коментират и с интерес наблюдават всяко негово действие. Лекарят не се впечатлява от това, не се дразни и явно го намира за нормално. Само от време на време им се скарва, че стоят много близо и му пречат да работи, след което ги разбутва с лакти, за да му направят място."

    Опитах се да предам личните си впечатления от книгата, подтикната единствено от користни цели. Мечтая си да пия соево мляко, изпъната на някое удобно местенце и попиваща гледката на живописни оризови полета...Мечтая да бягам след музикално хвърчило, оценено от майстора му на осем хиляди юана / които е трудно да заработя с този ми пулс ;) /

    Пулсът ми се движи около 60 удара в минута, което ме прави почти ходещ труп и нямам никакъв шанс за реализация в Китай.

Защо ли? Прочетете и ще разберете. :)))

Ревю - Точка
Ревю - Блажев