петък, 19 април 2013 г.

"Бялата чума" - Франк Хърбърт



   Там, където някога е кипял живот, сега е бездушна пустош, лишена от чувства. Бродят мъже с безизразни лица, отнетата възможност за бъдеще ги докарва твърде близо до лудостта.

   След като политическа лудост, водеща до безумен тероризъм, отнема най-близките същества на микробиолога Джон Роу О'Нийл, той в знак на отмъщение разработва опасно биологично оръжие, наречено „бялата чума“, покосяваща само жени.

    Основно действието представлява един дълъг и мрачен преход, осветяван от размисли и разговори, които за мен представляваха най-интересната част от книгата.
   О'Нийл, заедно с Херити ( човекът, който е убил близките му, но той разбира се и не подозира чак до края на втори том), свещеник (закъде без пастири момче, олицетворяващо младата и изгубена Ирландия, изминават, подобно на номадите, носейки на гърба си всичко, което притежат, огромен път, за да стигнат до някаква лаборатория, където нашият човек светна другите умни глави как да се преборят с напастта.
(Това изречение беше прекалено дълго, за да е правилно. Не го четете! )

   Ще се опитам да обясня, ако нещо сгафя, чувствайте се свободни да ме скастрите.
   О'Нийл разработва нова система за спектрален анализ на продуктите от пиролизата на ДНК. Изцяло променя схващанията на учените за генетиката. Всъщност открива нова врата пред тях, като резултатите от това действие ще надминат последиците от чумата. Един вид му се възхищават тайно на съвсем тясно професионално ниво.

„Насилието, рожба на политиката, за нещастие засегна човек, който е достатъчно компетентен. Не само компетентен, а необикновено надарен в опасна област на науката.“

  Просто се сбърках от едни пептидни връзки, едни вируси, които инфектират бактерия, формират РНК, която пък е тъждествена с ДНК-то на вируса, при това гадният вирус се прикача именно към този участък от генетичния код в човешката яйцеклетка, който определя пола на плода като женски.
  Вследствие на това ние / жените де /започваме да мрем като мухи, при това с бели петна, като старчоци.

  Ако и вие сте се почувствали толкова тъпи, колкото и аз, за Ваше успокоение ще споделя, че и самият американски президент възропта, а и не само той за сложната материя, която развяваха учените.

„Той е използвал стереоизомери – леви и десни. Той...той ги е изгорил, наложил е спектралните образи и е извлякъл субмолекулната форма от...от..То е като да извлечеш от нечия сянка формата на предмета, който я хвърля.
Виждате ли, че можете да обяснявате и по-просто, когато живота ви зависи от това?“

  На целият този фон, косвено и упорито в мен се насажди едно убеждение, че ирландците са един самоунищожаващ се народ, надарен със забележителен инат и твърдоглавие, подобен на българския.
  „Всичко в нашата история сякаш нарочно се е случило така, че да тласне ирландците към създаването на героични митове, които да притъпят болката от поражението“

   И до днес вероятно ще чуете легенда за Безумеца, който броди из Ирландия.
Ирландците с примитивното си страхопочитание към лудостта, му оставят чинии с храна пред праговете на домовете си, от които най-вероятно се възползват автентичните котки.

  Въпреки, че О'Нийл страдаше от контролирано раздвояване на личността, разтърсваща лична драма и това, че все пак останаха някакви жени на тая земя прекрасна и плюс това им се падаха по около десетина хиляди мъже на всяка...ми аз така се разстроих.

Направо биолог не ща да видя!

Написах всичко това за Гост, който изпрати два терористични отряда, които ми съсипаха ягодите и сега трябва да ям сладоледа си чист, без никакви вредители вътре! :)))

вторник, 2 април 2013 г.

История с призраци


Честит Ви ден на детската книжка.
Тъй като много обичам историите с призраци, днешната ще е такава. Ще ме извините, че няма картинка...бях замислила един шедьовър, но както винаги неустоимо ме мързи. 

   Всякакви разновидности от тия странни двукраки искали да преминат през Страшната гора. Обикновено щом съзрели призраците или дочуели страховитите им стенания, те се разкрещявали до небесата, размахвали смешно крайници и обръщали на бяг. Някои по-слаби и аристократични натури припадали и призраците трябвало търпеливо да изчакват момента на свестяването, за да подновят атаките, като дръпвали по един белот или играели на шах с шишарки.
  Общо взето напоследък настъпила голяма скука и дразнеща тишина, тъй като славата на призрачната гора обиколила десет планини, десет морета , един блуждаещ океан и около трийсетина острова.
   Но ето че една знойна и тягостно скучна привечер, Дясноухият Бък дочул шумолене откъм южната част на шести отсек и почти се задавил от задоволство и копнеж за бленувана мълниеносна засада. Надул Рога на Призрачното Братство на черните гащи, чийто нискочестотен звук предизвикал всеобща радост и събрал призраците за отрицателно време в сборния им пункт в Глухото долинище.
   Навъсило се небето, храсталаците се заизвивали полугоргонски, Джак Тиквените Хикса протегнал костеливи ръце с висящо месо по тях, пъплейки надолу от каменната могила, Дебелата Варта се изпързухлила по склона, оставайки лепкава и слузеста диря, Морган Мъглодишащия стенел тъй жалко, че половината трепетлики в близост клюмнали и почнали да пишат завещанията си, а Дясноухият Бък трепетно насочвал и регулирал цялата сбирщина към нищо неподозиращата жертва.
  А нищо неподозиращата жертва се оказало дребно момиченце, което стояло в средата на малката пътека и мило им се усмихвало. Даже при по-щателно вглеждане би могло да се съзре лека сянка на възторжена радост, възпирана отвътре.
  Призраците изгубили ума и дума. То поне намек за страх, тих писък или обелване на очи, пък то – нищо! Това на нищо не приличало.!

  Скупчили се те и смутено вперили погледи в долните си крайници. Или поне тези, които притежавали такива.
- Привет симпатяги! Страшно се радвам, че съм тук! - извикало момиченцето.
Дебелата Варта въздъхнала тихичко и се строполила на метър над земята.

- Извинете за безпокойството и изобщо за нахълтването. Знам, че не е прилично и изобщо показвам пълна липса на обноски, като не известих предварително за намеренията си да прекося вашата прекрасна гора, но обстоятелствата ми го наложиха.
  Единствените книги в що-годе приличен вид в сиропиталището бяха „Правилник за вътрешния ред“ и „Наръчник на младата дама“.

- Ъммм...Кво речи туй малкото? - обърнал се един от най-старите и глухи призраци към Бък.
-Ъх...мисля, че се опитваше да се извини за това, че се е пръкнала тук непоканена.
- Ма кво у туй – хем ни се извинява, хем ни се хили. При това не извика нито веднъж! Ми не мож тъй! Ний призраци ли сме или какво?
  Трима от Долната група измучали, издрънкали с вериги, а един в опита си да надникне иззад раменете на другите се спънал във веригата и се излюскал по очи право пред момиченцето.
-Не, не – моля ви. Не са нужни никакви поклони. Вие сте толкова мили, че просто останах без думи. Да се съберете и да ме посрещнете всички заедно! Благодаря Ви!

Дясноухият Бък, виждайки колебаещите се наоколо, решил, че е време да поеме инициативата:
- Как те викат, човешко дете?
- Сарасвати. - усмихнало се отново момичето, стискайки зад гърба си палци, да не са чували тук присъстващите за индийска митология. Бяха го скъсали от подигравки в сиропиталището.
    Представило си за момент, че е отново там. Видяло лицето на Мери, любимката на старшата, която веднъж я заля с вряла вода, само за да чуе писъците й. Или Коара, която и избоде точка в средата на челото, крещейки името й. Не, в никакъв случай не можее да се върне там, помислило то. Сигурно тия избледнелите се чудели защо е така безстрашна... Този с кривите уши се доближил до нея.
- Виж какво. Не можеш да преминеш оттук!
- Не мога и да се върна! - упорствало то.
   Призраците се замислили. Да кажат на детето, че в средата на гората има тресавище, чиито отровни изпарения години наред отнемаха човешки животи, включително и техните, докато един ден решиха да не допускат повече хора да преминат оттам, ми това беше хммм чистата истина. Само, че им беше забранено.
- Слушай, Сарас..там както се казваш. - ласкаво започнал Бък. - Какво те тревожи толкова, че не можеш да се върнеш там, откъдето си дошла? Ние бихме могли...да ти помогнем с...ххмм...притесненията. Ако желаеш?
Личицето на мимоченцето светнало:
- Наистина? Бихте ли могли?
- Да. - Бък погледнал към дружината. - Бихме могли да те надарим с свръхсила и уникални способности. - извърнал се леко и намигнал на скупчените духове.- Нали?

 Дебелата Варта кимнала и всички около нея подели вълната клатейки глави.

    В сиропиталището старшата се чудела как да обясни изчезването на едната от нейните питомки, когато видяла как по пътечката слиза Сарасвати, внимателно заобикаляйки шипковите храсти. Потрила ръце и жестока усмивка бавно се прокраднала по лицето й.
- Скъпа Вати! Къде се загуби? Всички тук толкова се притеснихме! Как можа да ни го причиниш?
-Ъммм.. съжалявам. Няма да се повтори.
- Просто сърцето ми се къса, но знаеш правилата. Наказанието се прилага на всички без изключение. Ела с мен в кабинета.

   В момента когато старшата вързала детето и вдигнала колана, сякаш дъските по пода започнали бавно да се отдалечават от нея. Някаква сила стиснала ръката й и тя го изтървала . Но за нейно учудване той не паднал с трясък на пода, а се издигнал и започнал да нанася удари по краката. Токата се извила, изсъскала страшно и започнала да дере ръцете й...

   Когато всички привлечени от писъците отворили вратата, видяли завързаната за стола Сарасвати и проснатите телеса на старшата на пода. На ръцете и краката й имало издрани надпис: „ Никога не наранявай дете!“ на шест езика... и ухилено черепче.

  Морган Мъглодишащият все пак беше взел два семестъра в Академията.

   Всякаква прилика с действителни лица и събития изобщо не е случайна и е плод на вашата начетеност и лошотия, съчетана с алкохолизъм.