петък, 24 февруари 2012 г.

Петъчно прощално


    Животът е странно сливане на цветове върху палитра.
    Нещастията никога не идват сами, понякога се провлачват мудно на тумби.
    Вчера разбрах, че мой много близък човек е преживял инсулт.
Крили са го от мен, незнайно защо или може би поради благородни подбуди.

    Но лъвовете не се плашат лесно и той няма намерение да се предава.

    Не знам кога ще изпитам желание да пиша тук отново.
А пък и идват едни тежки първо- и осмомартенски постове, които няма да мога да понеса.


    Бъдете добри, послушни, бършете си навреме носа и помнете, че след тъмните, черни дни идват и дни в златиста охра.

*Рисунката по-горе е сътворена в съавторство с двама невръстни, но гениални художници, в ужасно опасна домашна обстановка, на фона на тази музика:



Добре, че са децата и работата, че на човек да не му остава много време за мислене. :)






четвъртък, 23 февруари 2012 г.

Някак по детски



    За пръв път гледах филма в Плевен. Бяхме се изсипали на посещение на брадъра в ШЗО-то и аз си умирах от скука...Изведнъж съзирам някакви плакати и се сетих, че братовчед ми ме агитираше да ходя да го гледам със съблазнителните думи: „Има един мост от камъни, който пръцка!“ :)))
    След това го изгледах още двайсетина пъти, като мъкнех жертви със себе си – приятелки, съученички, няколко пъти даже издевателствах над милата ми баба. Не знам какво имаше в този филм, че да ме омачка и превърне в невръстен терорист.
    Един ден ме обзе вдъхновение и измолих да ми дадат пишещата машина за няколко дни. Траках, пъшках ...трудно е на шестпръстна, но пък така възхитително ми заякнаха показалците – цели тридесет и четири страници. Тогава беше доста трудно да се намират снимки, освен в някой брой на списание Bravo, което си беше магия да го откриеш, така че драснах една ужасна заглавна страница...
    Не ми се смейте, все пак бях дете.






    То пък говоря, като че ли съм порастнала много и не съм все така разсеяна...

    Днешните деца са странни.
    Не искат да ходят на градина, защото там липсвали лаптопи (това е мъдро заключение от тази сутрин :))))

    А онази вечер всички чинии като по чудо бяха измити и прибрани, за да имам време и да решавам домашни до късни доби...
:)))

сряда, 22 февруари 2012 г.

"Ние" - Евгений Замятин


    Най-интересното е, че тази книга е написана още през 1920г.
Замятин сигурно е имал необичайни вещерски умения и е прогнозирал бъдещето по един своеобразен начин и то така, че вдъхновил Оруел, Хъксли и куп други автори, дето трябва да ги изчета, че съвсем съм колапсирала духовно и мизерствам от липса на откраднато време.

    Идеално общество / разбирай пълен тоталитаризъм / – всички живеят в хармония със себе си и другите, нямат мечти, фантазия, нямат „душа“. Всички са „ние“, всички са едно цяло – общ организъм. Отделният човек е без значение. Субективността е сведена до нула. Хора имащи право на щори само в сексуалните дни, определени с талон.

    Инженерът – строител на Интеграла / космически кораб, с който разбираш ли ще завладеят чужди светове като им светнат ключа към съвършенството и щастието / – номер Д 503 започва да пише поема, за да възвеличае Всеобщата Държава – там при тях, където животът е съвършен. Най-добрите трактати, оди и поеми и прочие творения ще бъдат пренесени в други светове...

    За щастие се появява една съблазнителка – в случая номер I–330 – необикновена, дразнещо различна и провокираща.
Всъщност целия сюжет е изнесен върху любовен тетраедър, сглобен на фон, където всичко е студено, машинизирано и точно поради това изпъква.

    И понеже изобщо не ме бива да правя ревюта, ето ви няколко цитата от които ще ви просветне за какво иде реч:
    „Държавата (хуманността) забранявала убийството на отделния човек, а не забранявала унищожението на милионите наполовина. Значи, да се убие един, тоест да се намали сборът от човешки съществувания с 50 години, е престъпно, а да се намали сборът от човешки съществувания с 50 милиона години — не е престъпно. Смешно, нали? У нас всеки десетгодишен номер ще реши за половин минута тази математико-морална задача, а при тях това не са могли да сторят всичките им кантовци, взети заедно (защото нито един от кантовците не се досетил да изгради научна система на етиката, тоест основана върху изваждане, събиране, деление и умножение). „

    „Добре, представете си квадрат — жив, прекрасен квадрат. И той трябва да говори за себе си, за своя живот. Квадратът изобщо не би се сетил да каже, че всичките му ъгли са равни: толкова е свикнал с това, че просто не го забелязва. Ето и аз през цялото време съм в подобно квадратно положение. Дори тия розови талони и всичко, свързано с тях: за мен това е равенството на четирите ъгъла, но за вас може би е по-сложно от бинома на Нютон. „


    Как ви се струва този изчислен стремеж към принудително щастие, потъпкващо свободата? :)))


    Ей тук при Горуна , научих, че Замятин е имал синестезия и съвестно проверих що значи тази думичка, но няма да споделя, защото вярвам, че може да прочетете и сами.

    Благодаря на Точето, която специално се свърза с хроникьорите на Интеграла, докато той беше в орбита на Алфа Кентавър и ми издейства тази книжка в хартиен вид!
Както съм набрала инерция, може да сложа на трасето и "Преобърнатият свят" , пък и съм любопитна за тия кротки и мълчаливи добичета за разплод, което си е мечта за всеки дископодобен мъжкар. :)))



петък, 17 февруари 2012 г.

Минотавърски дегоби*




       Отправена ми бе любезна покана от Ламот, който наскоро разкри потресаващи детайли от тайния дневник на Зори, разбиващи куп познати митове, а аз днес съм зашеметена от неволите на Орфей при Владо... плюс туй мисля че е редно да изтрия петното, което така небрежно се лепна върху Минотавъра и неговите наклонности.


       Та живеело си това странно същество в мир и хармония най-вече със себе си и недоумявало защо това не се получава и с околната му среда. Никому нищо лошо не правило и считало за напълно необосновани и неуместни виковете и бягствата, породени от вида му ( външния естествено, пък даже не бил и блондин да имат някакви мотиви нещо...)

       Но не му и пукало много, щото си имал хоби. Творческият му екстаз го дарявал с щастие, а плодовете на удоволствието му ( някак не върви да употребявам думата труд тук) били толкова красиви, че изпълвали личната му вселена с красота , светлина...и доста прах, ако трябва да бъдем точни.

       Минотавърът бил запален по плетките.

       Един ден му дошло до гуша от крясъците на случайно минаваща покрай пещерата му баба ( отдалечавала се куцайки, което правило признаците на затихване изключително травмиращи** ) и му хрумнало да наеме известният по това време архитект и виден социопат Дедал. Поставил му нелеката задача да му построи жилище, чийто достъп да е силно ограничен до границите на възможното ( и на невъзможното..изобщо де що има граница стигнал ).

       На Дедал не му дремело, а и бил човек със замах. За пет часа дегобанско време построил невиждана дотогава постройка, която имала ъгли с градуси непознати на никой себеуважаващ се транспортир, а на някои ъгли даже им липсвали и лъчи. За сметка на това били мрачни, сприхави и постоянно изменящи положението си.
       Нарекли я Лабиринт.
       Настанил се Минотавърът уютно стандартно – запалил си камината, разгонил хлебарките, легнал пред нея огрян от проблясъците на свещите... и грабнал плетката.
       По едно време чул някакви викове, които буквално размазали душевния ми мир, нирваната и газената му лампа за кратък отрязък от време ( около 2 сантиметра в пространствен двуизмерен вид ). Скочил и се внезапно се оказал гърди в гърди с красив, полугол младеж.
- Що дириш ти и как влезе в покоите ми? - попитал Минотавъра.
- Ти имаш нещо, което много искам аз да притежавам – многозначително прошепнал младежът и погледнал надолу. Тук рогата на нашия герой взели да туптят в неподозирано за него вълнение, но щом проследил погледа на непознатия видял точно кое има предвид...
       Възмущение, негодувание, алчност и страсти се сблъскали и трансформирали в дива, еротична битка за кълбо прежда, затъркаляли се двамата герои из пода, затривайки поне три нации и две хиляди животински вида, които тихо и кротко, незабелязано от никого си съществували там от незапомнени времена...


Не ми се иска да разкривам какво станало, когато влязла икономката Ариадна и решила да защити интересите на господаря си...

Легенда ( не в този смисъл, а в другия ):

*дегоби – това са тегоби в системата Дегоба.

** тъй наречения дроплеров ефект – когато дроплата бяга панически , шумът от падащите и пера затихва постепенно.

:))))
Това е! Отивам да хапна обилно! :)))

вторник, 7 февруари 2012 г.

История на изтезанията - Браян Инес


      За мое удовлетворение, книгата се оказа не просто сбор от детайлно историческо представяне на различни варианти за мъчения, които у някой лабилен би причинил тежки съновидения, както и чудесни идеи за саморазправа с тъщата, но се и опитва донякъде да вникне в причината за тази масова нечовечност.
      Авторът Браян Инес не ми беше познат, но има интригуващи заглавия в областта на пиратството, шпионажа и разни там магьоснически дела...а и живеел в преустроена, направена от желязо мелница / ехааа :))) / нейде из Южна Франция. :)

         Явно никой не е причинил повече злини на човечеството от самото то. Поне до настоящия момент , като причината да сме ние най-вероятно е, че извънземните още си траят или пък са изумени и стресирани от жестоката ни самоубийствена същност / и огромния брой кулинарни блогове :P :)))) /.
     Да се чудиш и маеш как толкова уж напреднал разумен живот таи в себе си толкова самоунищожителни инстинкти.
     Вие бихте ли причинили болка от физическо или психично естество на друг човек? Сигурни ли сте? А ако се замислите...нима не го правите ежедневно?

         При един проект на Стенли Милграм, включващ експерименти за изследване на човешкото подчинение се получили следните ситуации. Доброволец в ролята на „ученик“ бил завързван на нещо като електрически стол с ръка върху метална плоча. На табло на електрическия уред имало ред ключове с мощност от 15 до 450 волта, като върху последните четири пишело: „Опасно: силен шок“. На част от доброволците им било наредено да включват по-висок волтаж всеки път, когато „учениците“ давали грешни отговори. Те крещяли и се молели за милост /за ваше успокоение - ключовете били фалшиви и всичко било театър/, но тези които изпълнявали „наказанието“ не знаели това. Въпреки, че протестирали срещу насилието и причиняването на болка, те продължавали да се подчиняват на заповедите. Оказва се, че по-голямата част от хората правят това, което им се казва да правят без да вникват в същината на действието и успокояват поривите на съвестта, щом заповедта идва от законната власт.

С "Е" съм обозначена аз, "Т" е изпълнителката Тотенлихт Торквемадова, а с "Л" - Ламот в ролята на жертвен агнец (ще ми простиш, нали?)

Обяснение за това сляпо подчинение дава Хана Аренд в Сведения за баналността на злото – пренасочване на инстинктите обратно към самия човек. Примерно вместо да си кажат: „Какви ужасни неща причинявам на хората!“ - „Колко ужасни неща трябваше да гледам и правя при изпълнението на задълженията си!“ т.е. изпитваме съжаление към себе си, а не към измъчвания обект.


         Книгата проследява историята на мъченията като се почне от изтезанията в Рим, Гърция,Китай, Япония... мине се през жертвоприношенията на ацтеките, които явно скучаели и сутрин, обед и вечер се мъчели да опазят Вселената с реки от кръв, нашите добронамерени приятели от Инквизицията, които пък в името на един добър, любещ всички бог, намерили начин да се саморазправят с всички набедени за негови врагове / особено по-богатите / на правата / или зигзаобразната / вяра, мъченията на робите из английските колонии, ловът на вещици, различни инструменти за мъчение... та чак до психическите мъчения и кампаниии против изтезания.


         И понеже повечето за съжаление са влезли тук, за да зяпат разни уреди за мъчения ето и картинки:

         Табуретка за потапяне на жени кавгаджийки:


         Изключително популярната диба:

Спори се дали Гай Фокс е издържал и на дибата и на оковите / висиш само на ръцете си часове наред /. Към 8 ноември Фокс е започнал да говори, издавайки имена и подробности от заговора...Тъй де той да не е комунист или пък желязо...

         Желязната девица

     Не мислете че за всяко мъчение са нужни сатанински инструменти.
     В Русия залагали на психичните разстройства, причинени от страх. Използвали се т.нар. мними екзекуции – като за пример дават Фьодор Достоевски, който заедно с още 20 души, признати за виновни за противодържавна дейност са изправени за разстрел. Смъртната присъда е прочетена умишлено бавно от пелтечещ генерал и точно след като била дадена команда за изстрел на стрелковия взвод, „внезапно“ се появил документ с царски печат, който удостоверявал, че смъртните присъди се заменят с доживотна каторга в Сибир.
     През 1763г. се появява книгата на Чезаре Бекария - „За престъпленията и наказанията“, която се счита за основополагащ труд в областта на юридическата психология. Той бил математик и подходил към въпроса професионално – взима за даденост силата на мускулите и нервната чувствителност на невинен човек и трябва да се намери необходимото количество болка, необходимо да го накара да признае, че е извършил дадено престъпление. Според Бекария невинният би страдал повече от виновния.
     Снощи прочетох и „Ние“ на Замятин (Точе - ти си знаеш :*), където се говори за насилие от съвсем друго естество.
     Тази книга стигна до мен преди месеци, благодарение на мис Тотенлихт, която е потомка на Торквемада и трета моя братовчедка по бащина линия, но чак сега намелих смелост да я разгърна...

Днес Съли е рожденик, така че ще ви поздравя с това:

Вещерите не са измрели!
:))))