понеделник, 29 ноември 2010 г.

Коледен сън



Отново сънувах чуден сън. Не толкова визуален, колкото този :))), но пък със страхотно коледно настроение.
Лежа си аз в снега и като малката кибритопродавачка, паля клечка след клечка и се взирам в пламъчетата...А там приказна картина: в уютна стая, аз и две блогърки сме запретнали ръкави и кипи трескава дейност. Едната магьосница усмихната меси тесто, прави коледни курабийки, другата украсява елхата, ангелчета хвърчат и помагат а аз...аз се мъча да запаля огъня в огромна каменна камина.

Ей, мъчих се, щраках, палих, търках, недоволствах...не мога и не мога. Каталясах! Разфучах се, съсках – тц!
Абсурдна ситуация: усещам, че спя и нищо не мога да контролирам в този вълшебен сън, в който само аз не се вписвах в жизнерадостната празнична обстановка...на крачка от провала...
Усетих как ме обзема пристъп на смях и се разхилих.
И огънят лумна!
:))))

Не знам дали коледният дух ще се смили да ме посети, но със сигурност ще се докопа до две от феите в блогрола ми.
Какво нещо прави една усмивка, а?
:)))

сряда, 24 ноември 2010 г.

Магията БургаЗЬ :)



В понеделник бях на представянето на книгата „Магията Бургазь“в художествената галерия "Петко Задгорски" в Бургас.
Винаги съм ценяла хора, които имат някаква страст – ето тази жена е събирала в продължения на десетилетия снимки на стария Бургас. Обикаляла е из антикварни, познати семейства, купувала картички от книжарници, дори и от клошари :)))
Веднъж синовете я попитали защо не ги събере и направи албум...
Ето – аз вече го държа в ръцете си и се чувствам страшно щастлива и горда.
Книгата е издадена само в 300 екземпляра, но се надявам да я преиздадат, защото си заслужава.

Първата снимка е на крайпътния камък, покрай който минавам често, понеже е близо до нас:



Ей за тоя мост избухнаха спорове през коя година се е срутил след замръзване / пише 1962-63, а се коментираше, че е през 29-та /:





През деветдесетте пак имаше замръзване на морето...помня, защото имам снимки, които по разбираеми причини няма да публикувам :))) Но поне нямаше срутвания :))) И такива висулки нямаше!

Централна директна връзка с небесните селения:



Старата Община, точно през днешната - недоумявам защо са съборили такава хубава сграда, само за един площад:



Моето училище долу-вдясно:



Пожарната, където е работил дядо ми като пожарникар - вляво на малката снимка. Такава си е сградата и до днес...:)











Ще цитирам Катя Корудерлиева-Стоянова:
"...Той е толкова свободен, бохемско-артистичен, особен и различен и необяснимо-поетичен"...
И много обичан, бих добавила аз :)

понеделник, 22 ноември 2010 г.

Коледата невъзможна?

След размишленията на Точка относно ученическият протест за по-дълга ваканция, се загледах в календара, хилещ се на отсрещната стена - тази година ще почиваме само един ден – петък 24.12.2010г.
Всичко това е много възмутително!!!
Обичам празниците, а Коледа обожавам.
Искам да ми е вълшебно, звънчетата да дрънкат и да ми мирише на елха...по-дълго време.
Искам хората да усетят коледния дух :


Да имат достатъчно време за почивка и време с близките си.

Всички да се возим на шейни!



Да се намали детската агресия!



И изобщо да помързелуваме възмутително дълго...
А ако случайно падне и сняг...ще съм невероятно щастлива.
:)))

петък, 19 ноември 2010 г.

Молба до "Социални грижи" :)


Човек едно търси, друго намира.
Оня ден се рових в стари папки и намерих една, пълна с вицове и смешки :)))
Срещнах долуописаната молба и в други варианти в мрежата...
Ще я напиша в моя вариант, че много е бледо копието, писано на пишеща машина :)))

До Др. Председател на ГНС
отдел „Социални грижи“
гр.Бургас

МОЛБА
от Тодор Иванов Драганов – с.Драка, Б-ско

Другарю Председател,
Като работник в с.Драка, през 1954 г. получавах хлебни добавки за деца, за сина ми Георги Тодоров Драганов, а оттогава насетне престанаха да ми плащат такива от предприятието.
Моля да ми се укаже следва ли да ми се изплащат за в бъдеще хлебни добавки, като се има предвид следното:
През 1942 г. се ожених за една вдовица, която имаше голяма дъщеря. Последната непосредствено след брака, осинових. Баща ми, често посещаваше семейството ми и в резултат на това се ожени за доведената ми дъщеря – по този начин дъщеря ми стана втора моя майка, а баща ми – мой зет. Жената на баща ми, т.е. моята доведена дъщеря, която същевременно стана моя втора майка, роди едно момченце, което сега е на 12 години и което, разбира се ми стана брат и съответно внук.
Понеже съм аз съм мъж на майката на доведената ми дъщеря, то жена ми стана моя баба, тъй като е майка на жената на баща ми.
По този начин аз съм същевременно мъж на жена си, а също така и нейн внук.
Обаче и жена ми роди от мене едно момченце, което сега е на 10 години и което стана шурей на баща ми, а на мене пък вуйчо, тъй като е брат на мащехата ми майка, която ми е дъщеря.
По този начин станах сам на себе си дядо, тъй като жена ми е баба, а аз съм нейн мъж.
Моля да ми се отговори, имам ли право да получавам за сина си, сиреч вуйчо ми, хлебни добавки?

Дата: 31.I.57 г
С поздрав: Т.Драганов
с. Драка

четвъртък, 18 ноември 2010 г.

"Пи" - 1998г.



В една приказна вечер, докато бяхме забили носове в една книга, Идка съвсем основателно се възмути, че не съм гледала филма „Пи“. Аз също се възмутих на себе си. Обля ме една гореща негодуваща вълна от кинолюбителското ми нехайство и се зарекох жива или още по-жива да го гледам тоя филм.
Ето трейлър, за да добиете и вие представа, че говоря за нещо съвсем нестандартно.


В следствие на много причинно-следствени паяжини и предвид военната обстановка у дома ала „Спасяването на редник Райън“ се наложи да го изгледам като сериал на три части.
Смело си признавам, че ще трябва да го изгледам още поне един път, за да схвана това 216 цифрено число името на бог ли беше или нещо друго.

Филмът навежда на интересни мисли дори заспал мозък като моя. :)

Математиката е навсякъде около нас. Универсален език, валиден за цялата Вселена – поне така се говори из хуманоидните интелектуални среди.
Числата ни помагат да направим света по-ясен. Ето аз тежа 50 кг. Какъв е процентът да оцелея ако натрупам томовете на Вазов един върху друг върху нежната си снага?

Числото Пи е математическа константа.
В оня виц за кръглите хапчета се казваше: „Аз Пиер не го познавам. Квадрата му не ме интересува!“
Е, мен ме интересува, тъй както ме интересува и златното сечение..Защото искам да се науча да рисувам като Дюрер и Леонардо. Ако не в този, то в другия живот...

Понеже повечето от вас са мързеливи, не в такава степен като мен, но все пак за Ваше улеснение да не ровите в Уикипедия:
Лудолф фон Цойлен е немски математик. Роден е в Германия, но поради гоненията на Инквизицията емигрира в Холандия.
Работи в Делфт, където преподава фехтовка и математика. През 1594 отваря школа по фехтовка в Лайден, а от 1600 е професор в Лайденския университет.
Прекарва значителна част от живота си в изчисляване на точната стойност на числото пи, използвайки най-вече метода на Архимед. През 1596 публикува книгата Van den Circkel („За кръга“), където публикува стойността на числото пи, с точност до 20-тия знак, като по-късно подобрява резултата си, стигайки до 35-тия знак. „Лудолфовото число“ е изписано на надгробната му плоча в Лайден:
3.14159265358979323846264338327950288...
Ама тая Инквизиция си нямала друга работа учени ще ми гони!
После... що били малоумни идните поколения.

вторник, 16 ноември 2010 г.

"Магизточник" - Тери Пратчет



Светът на Диска, носещ се от Великата А'Туин е застрашен. Ражда се осмия син на осмия син. Магьосник на квадрат. Могъщ източник на магия – Магизточник. Баща му погажда номер на Смърт още в началото на книгата. Представяте ли си някой да преметне Смърт? Или пък Патрицият да бъде превърнат в гущер?:)))
Следват приключенията на Ринсуинд, влюбения Багаж и Конина, в чиито ръце всеки невинен предмет се превръща в страшно оръжие...

Сега удовлетворена разбрах, че всички вдъхновения, които съм имала щастието да изпитам, всъщност са сбъркали целта си:

„Всеизвестен и отдавна потвърден факт е, че в многоизмерните светове на мултивселената почти всички велики открития се дължат на мимолетно вдъхновение. Естествено отначало има предостатъчно черна работа, но решителният миг настъпва при падането на ябълка или кипването на котле, или преливането на вода от ваната. Нещо прещраква в главата на наблюдателя и парчетата от пъзела се наместват. Мнозина твърдят, че спиралата на ДНК е открита при случайно зърване на стълба със същата форма, когато умът на учения бил достигнал точно необходимата възприемчивост. Ако бе предпочел да се качи с асансьора, цялата наука за генетиката би могла да продължи по коренно различен път.*
Смята се, че това е чудесно. Не е вярно. Същинска трагедия е. Мънички частици вдъхновение постоянно се носят из Вселената и минават дори през най-плътната материя, както неутриното прониква през захарен памук. Повечето от тях не улучват.
Още по-лошо е, че почти всички, които попадат в нечий мозък, сбъркват целта.
Например смахнатото съновидение за оловна поничка, провесена цял километър над земята от гигантски кран, щеше да предизвика изобретяването на генератор, създаващ електричество чрез потискане на гравитацията. Това щеше да бъде евтин, неизчерпаем и щадящ природата източник на енергия, който въпросният свят търсеше от векове и заради чиято липса страдаше от ужасна и безсмислена война. Но вдъхновението осени малка озадачена гъска.
...
Така и Креозот, споходен от сън, в който съчиняваше велика поема за живота и философията, както и за свойството им да изглеждат несравнимо по-разбираеми през дъното на чаша за вино, не сътвори нищо особено, защото имаше поетична дарба колкото гладна хиена.
Неразгадаема тайна е защо боговете допускат това да продължава. „
* И вероятно доста по-бързо. Но с разрешение да пренася не повече от четиринадесет души наведнъж.

Разбрах също / ето това затвърди всичките ми подозрения!!!/, че всички места са едно и също място:

"Някога астрофилософите в Крул успели да докажат неоспоримо, че всички места са едно и също място, а разстоянието между тях е илюзия. Тази новина смутила другите философски настроени мислители, защото необясними оставали факти като наличието на пътепоказатели. След дългогодишни разпри поверили решението на въпроса на Ли Тин Дрън, предполагаемия най-велик философ на Диска.* След като се наумувал, той заявил, че макар всички места да са наистина едно и също място, то е страхотно голямо.
Така бил възстановен свръхестественият ред и порядък. Разстоянието обаче е абсолютно субективно по същността си явление и магическите създания могат да го приспособяват според потребностите си.
Което не означава непременно, че вършат това умело. "

* Поне самият Ли Тин Дрън предполагал, че е най-велик.

А предполагали ли сте, че ще имате затруднения да накарате вълшебно килимче да полети?

„ ....Момичето погали шарките.
— Хайде, килимче… Вдигни се.
Кратка пауза.
— Нагоре.
— Може би не разбира този език — допусна Найджъл.
— Полети. Левитирай…
— Или пък се отзовава само на един глас…
— И ти млъкни.
Опитай с „изпърхай“ — намеси се Креозот...“
:))))

И това, което ми достави най-голямо удоволствие беше пътуването във вълшебна лампа:

„Той им обясни (по-точно нищо не им обясни, но пък словоохотливо и красноречиво), че било напълно възможно да прекосиш света в малка лампа, която един от пътешествениците носи. Самата лампа се движи, защото я носи един от пътуващите вътре в нея, и това се дължи на: а) фракталната природа на действителността, тоест за всичко може да се смята, че е във всичко останало; б) творческия подход към връзките с обществеността. Номерът бил да разчиташ, че физическите закони няма да забележат нарушението преди края на пътешествието.
— Не разбирам — реши да сподели Найджъл. — Щом всички сме в лампата, която държа, значи аз в лампата държа още по-малка лампа, а в нея…
Духът трескаво размаха ръце.
— Не приказвай за това! Моля те!
Простодушното чело на Найджъл се набръчка от мисловен напън.
— Да, но така излиза, че „аз“ е в множествено число, нали?
— Всичко е циклично, само недей да привличаш вниманието към… Ох, мамка му…
Разнесе се кроткият, но неприятен шум на догонилата ги Вселена. „

На мнение съм, че тайните на Вселената не са никакви тайни за г-н Пратчет.
И е дотолкова гениален, че се осмелявам само да го цитирам.
:)))

понеделник, 15 ноември 2010 г.

"Проницателят" - Анди Андрюс


След прочита на тази книга, започнах неволно да се оглеждам за странен синеок старец с куфар в ръка.
:)))
Има хора, които се учат от собствените грешки. Други,по-умни, които се достатъчно напред с материала, и са способни да отчитат причините за чуждите грешки, като не ги допускат. На трети това трябва да им се смели, подреди и оформи в готови мъдрости, поднесени по интересен начин, подобно на историите на Робин Шарма.
Четеш и си мислиш: "Но това го знам!...Да точно така е!" и се главоблъскаш защо въпреки това живота ти е такъв отнесен... :)
Главният герой - старият Джоунс се появява в критичния момент и помага на съответния изпаднал в душевна кома човек да поправи живота си, само като промени гледната му точка.



Частта от книгата, която ми допадна най-много беше един разговор на Джоунс с милата старица Уилоу:/ с леки съкращения от моя страна.../

"-Чудесно би било да знам, че мога да оставя дори и съвсем незабележима следа в света....
- Моля да ме извините, но никога през живота си не съм виждал човек, който да е оставил "малка" или "незабележима" следа....Вярно, че повечето хора никога не виждат или не разбират следата, която са оставили в живота си....
- Известно ли ви е името Норман Бурлаг?
Уилоу поклати отрицателно глава.
- Норман Бурлаг е бил на деветдесет и една години, когато са го уведомили, че е лично отговорен за спасяването на живота на два милиарда души.
- Два милиарда? - възкликна Уилоу. - Как е възможно?
- Норман Бурлаг бил човек, който през живота си се е занимавал с научни опити за създаване на такива хибриди на пшеницата и царевицата, които да растат в неблагоприятни климатични условия...експерти са изчислили, че неговите научни постижения са спасили от гладна смърт повече от два милиарда души по целия свят...и това число непрекъснато расте...
- Невероятно - възкликна Уилоу.
- ...но не Бурлаг е човекът, спасил тези милиарди от смърт.
- Моля?
- Добре ме чухте. Смятам, че истинският спасител на тези два милиарда е Хенри Уолъс. Бил е вицепрезидент на САЩ по времето на Рузвелт...Докато заема този пост, Уолъс използва цялата власт на ведомството си, за да създаде в Мексико специална лаборатория, чиято единствена цел е да провежда научни опити за създаването на хибриди на пшеницата и царевицата...А за ръководител на лабораторията назначава млад човек на име Норма Бурлаг. Така че, той Норман Бурлаг получава Нобеловата награда, но в действителност онези два милиарда дължат живота си на Уолъс, заради създаването на лабораторията.
- Не знаех. - призна Уилоу. - Дори не си спомням този човек.
- Няма значение - отвърна Джоунс, - защото сега като си помисля, май и Хенри Уолъс не заслужава благодарностите...може би истинският спасител е Джордж Вашингтон Карвър.
Него си го спомняте нали?
- Да - бързо отвърна Уилоу - Фъстъците. Но как той...
- Когато е бил на деветнайсет години и следвал в щатския университет в Айова, работел под ръководството на един професор по технологиите в млекопреработвателната промишленост. Този професор позволявал на собствения си малък шестгодишен син всеки уикенд да излиза на експедиция за събиране на ботанически материали с блестящия студент Карвър. Това шестгодишно момченце бил същият онзи Хенри Уолъс..."



Книгата е лека, чете се бързо и оставя едно оптимистично послание.
Горещо я препоръчвам на всички политици, които не виждат по-далеч от носа си, да не говорим пък за резултатите от действията им.

четвъртък, 11 ноември 2010 г.

"Джейн Еър" - екранизации

Във връзка с последната екранизация на романа "Джейн Еър", на която попаднах тук, искам да изкажа отново възмущението си.
Ще сложа и трейлъра за по-голямо удобство:



Много се дразня когато има такова външно несъотвествие между образите от романа и тези на екрана.

Ето няколко примера (има доста, но ме мързи):

"Джейн Еър" 1970г.


Джордж Скот е страхотен актьор. Бях си го харесала още в "Подпалвачката" на Кинг. Ама нещо хич не ми се връзва с Рочестър.
За Сузана Йорк, която също е много добра актриса, какво да кажа. Джейн - руса? Все едно Скарлет да я направят блондинка. Айде, моля ви се!

"Джейн Еър" 2006г.

Рут Уилсън и Тоби Стивънс горе-долу стават. Но нещо им куца...

"Джейн Еър" 1996г.

Уилям Хърт е готин, но тук беше прекалено рижав и някак нечистоплътен.
Шарлот Гейнсбур е най-сполучливата Джейн за мен.
Излъчва нужната доза невинност и одухотвореност. Разбира се, фактът че харесвам много родителите и, говори за моята пристрастеност. Ето - признах си. :)

И най-сполучливата и пълна версия според мен:

"Джейн Еър" - 1983г. / мини-сериал /


Тимъти Далтон е безспорно красив и въпреки, че би трябвало много да не се връзва с образа на Едуард, някак точно той умее да бъде и мрачен, нежен и избухлив.
Е, не е черноок, ама какво да се прави...
Зила Кларк на моменти беше много добра, ама е едричка за тази роля. И както и останалите актриси прилича повече на жена, отколкото на девойче.

Не мога да разбера при тая обилност на актьори, не могат ли наистина да намерят подходящите хора?

Джейн Еър е на 18 години, но е дребна и ефирна като фея. Тя самата се описва с неправилни черти, но нелишена от чар.
Зелени очи, кестенява коса, интелигентно и замечтано изражение.

Едуард Феърфакс Рочестър - по мои сметки някъде към 37-38 годишен, с черна коса, дебели вежди / аууу - аз съм абсолютна фенка на дебелите вежди, да знаете...:))), с атлетично тяло, среден на ръст...

Е - нима е толкова трудно да се намери подходящ човек?

вторник, 9 ноември 2010 г.

Happy birthday Mr.Sagan!



„Много ми се иска да повярвам, че след като умра, ще живея отново, че някаква мислеща, чувстваща и помнеща част от мен ще продължи напред. Но колкото и да ми се иска да го повярвам – и въпреки всичките древни и разпространени по цял свят традиции, свързани със задгробния живот, - не знам нищо, което да ми покаже, че става дума за нещо повече от добри пожелания“.

Ако беше жив, днес Карл Сейгън щеше да навърши 76 години.

За невероятния учен може да прочетете тук:

Заболява от много рядка болест - миелодисплазия. Загубва голям брой от червените и белите си кръвни телца. С изненада разбира, че ако не направи нещо, шансовете са му нулеви.
Лечението (30% шанс да се излекува) изисква да намери съвместим с него донор и да се трансплантира костен мозък. Донор става по-малката му сестра Кари.
Следва леко подобрение, но за съжаление скоро болестта се завръща още по-мъчителна.

Със съпругата си Ан Друян се среща през 1974г. На вечеря, организирана от Нора Ефрон в Ню Йорк. Карл е женен, а Ан е обвързана с друг мъж...
През 1977г. се срещат отново. Карл е поканен от НАСА да състави комисия, кято да избере съдържанието на фонографсикя запис, който ще бъде изпратен в Космоса с космическите апарати „Вояджър“.
"Златната плоча на Вояджър"
Оттогава двамата са неразделни.
До смъртта му през 1996г.


Поздравявам всички физици, астрономи и запленените от тайнствата на Космоса:



Очаквайте статия и в "Мистерии и Загадки", която подготвя Nostromo, който цяла нощ не е спал и си е припявал научни симфонии...
:)
Ах, ето я: щрак!

петък, 5 ноември 2010 г.

Температурен Арт-делириум в графитен стил

Аз съм изключително здрав човек. Почти не боледувам. Имам обаче няколко прекрасни белега по тялото си от кучето ми. Щом замислях атака към морето, то решаваше, че живота ми е омръзнал и се хвърляше ентусиазирано да ме спасява, забивайки зъби в плътта ми и влачейки ме към брега. Имах и няколко неуспешни опита да се инвалидизирам.

Ето защо разбирам донякъде ужаса на близките ми, когато кихна, подсмръкна или покажа някой друг ужасяващ ги симптом.
Ето снощи лежа си кротко с температура и повръщам на две минути – какво толкова има? Не съм тръгнала да мра. Обаче някакъв предател уведомил родителското тяло и ето цъфва майка ми с мила усмивка,кило стогодишна ракия, шоколад с лешници и няколко папки. Щяла да ме лекува, моля ви се! Като, че не знае че присъствието и е моето универсално лекарство.
Избута ме на дивана, докато заех позата на буква от гръцката азбука и като ми запуши предвидливо устата с шоколад, все да шумоли и да разгръща папките.
Използва, че бях в безпомощно състояние и почна да ми се кара какво гениално дете съм била, защо съм престанала да рисувам и ми мрънкаше половин час!
Аз си слушах послушно и зяпах драсканиците. Ама тия майки всичко пазят!
Да не говорим, че разграфила, подредила и разпределила всичко на периоди...

Тия са от "Лабиринтският" ми период:


От "Катхултския период":


и някакви неизяснени индиано-пинокиовски:








Моят любимец Дългият Джон Силвър:







..че чак Толстой лежащ в гората / оригиналът е на Репин /:
Много ми харесваше спокойствието, лъхащо от картината, а и това ми е любимата поза за четене :)))



А скицата на този фенер е уникална, защото според датата / всичко се датира и записва, нали разбирате...:))) / съм била трети клас, т.е. някъде около 10 годишна.
Аве аз сега да мога да нарисувам това чудо, че тогава ли съм можела!
Фенерът и до днес се пази на почетно място в кухнята на нашите!



И завършвам с един дракон, който беше май от Пепеляшка...


Айде стига ви толкова, да има и за друг път.
Ама тия майки са истински вълшебници!
Ето ме днес - на крака на работния си пост и ухилена до уши!
:)))

четвъртък, 4 ноември 2010 г.

Истината за динозаврите няма да бъде разбрана от никого...


Скоро Nadinka захвана темата за доброто минало и ужасяващото настояще, за негативното зомбиращо влияние на социалните мрежи, която bozho продължи с „Брадвата“ ...
Двете публикации са великолепни, чак не ми достигаха думи, затова и не посмях да коментирам, колкото и да ми се искаше. Явно някаква плахост ме обзема, особено когато се дискутират сериозни проблеми.

Нищо ново за този свят. Всичко циркулира, видоизменя се, но сякаш в същността си остава едно и също.
Да, наистина имаме голям напредък в технологиите – управляваме машини с помощта на сигнали от мозъка, благодарение на Хъбъл, надникнахме в необятния Космос, целия свят се глобализира / или селянизира и фермеризира / и какво?
Все още се изтребваме, все още мизерията и глада поглъщат всеки ден милиони хора. Планетата се погубва.
Най-лошото е, че всички го виждаме, дискутираме и...нищо не се променя.
Стадни животни сме, но всеки е сам за себе си. Обвити в пашкули, всеки от нас е задълбал в ежедневието – работа, битови проблеми, грижи за близките.
Не зная какво може да стори всеки от нас.
Не знам какво бих могла да сторя аз.
Знам само едно. Доброто трябва да се насърчава.
Талантът трябва да се поощрява. Научните изследвания да се спонсорират.
Не напразно е казано, че Красотата ще спаси света. Аз имам доста разширено понятие за красота .
Майка, прегърнала детето си; учен, заровил се в записките си; миньор видял дневна светлина или просто ръка, подадена в тежък момент. Всичко това е Красиво.
Дребните неща правят съвършенството, а съвършенството не е дребна работа.

Какво може да направи всеки от нас?
Ами можете като за начало да обръщате повече внимание на децата си. Да спестите от безсмислени покупки на седемнадесета дамска чанта и да ги инвестирате в образование, култура или благотворителност.
Да не хвърляте фасове по земята и по пясъка. Особено по пясъка! Писна ми да настъпвам фасове!
Вместо да се кълчите в някоя кръчма / не не казвам съвсем да се лишавате от удоволствия /, поспортувайте или вземете да прочетете някоя книга, ако действително разполагате с толкова свободно време. / Ей тук очаквам спекулативни въпроси...:)/
Всеки разбира „удоволствията“ по различен начин – работохолизъм, разврат, киснене в нета... С две думи липса поглед напред. Или два метра настрани.
Щом една пеперуда може да промени времевата линия, помислете си какво може да сторите вие!
Има огромен брой хора, които са бездетни и въпреки, че могат материално да обезпечат и да отгледат с любов някое дете, прекарват години наред в опити за зачеване и губят време и нерви вместо да си отгледат някое сираче. Не ги разбирам. Не бих постъпила така. Разбира се надеждата умира последна, но докато чакаш и правиш опити можеш да ощастливиш една детска душа. Защо не? Защо?

И наистина имаме склонност да идеализираме миналото.

Ще си позволя да цитирам част от „Динозаври“, на който bozho акцентира:

“Този техен нов начин да говорят за динозаврите беше също тъй неприятен, както и предишният им, и понеже отвътре и отблизо познавах живота на динозаврите, знаех колко бе ограничен манталитетът ни, изпълнен с предразсъдъци, неспособен да се нагоди с напредъка на времето. И сега трябваше да гледам как тия тук вземаха за пример онзи наш назадничав, дори бих казал скучен свят. Просто ме караха да уважавам рода си повече, отколкото го уважавах самият аз. “

„Сега разказите им за динозаврите се превърнаха във вицове, но вече не се чувствах засегнат от техния жалък хумор. В себе си чувствах, че давам право на онова достойнство, което ни бе накарало да изберем участта да изчезнем от лика на Земята, вместо да живеем в свят, който вече не е за нас. И ако случайно бях оцелял, то сякаш това бе станало нарочно, за да мога да се чувствам все още динозавър сред тая жалка паплач, която прикриваше с банални подигравки атавистичния си страх. „

„Така или иначе, истината за динозаврите нямаше да бъде разбрана от никого и щеше да остане тайна, която щях да запазя само за себе си. „

Не разбирам нито динозаврите, нито хората.
Светът е смахнат.
В него може да се открие и очарование, и злост, глупост и гениалност.
Зависи къде гледате и как гледате.

Общо взето развях някакво знаме и изпонаписах един куп "настроения".
А вие ги изчетохте!
:)